Темата за връзката между богомилството и ранните реформатори е колкото спорна, толкова и интересна. Въпреки, че тя не се нрави на мнозина, нейната роля в историята на Стария континент е многократно изследвана както от български, така и от чуждестранни специалисти. Истината, до която достигат множеството изследователите на тематиката е, че в своето търсене на алтернатива за превода на библейския текст, Уиклиф, както и повечето представители на некатолическото средновековно богословие, неминуемо достигат до историческите опити на Кирил и Методий за превод на Библията на говорим език, а с това и до дуалистичните богомилски ереси на българското богословие.
Това съвсем не е негативна характеристика и не бива да бъде отхвърляно с ненужна преднамереност. Повече от явно е, че именно тези богословски търсения, отделени от историческите грешки, водят до истинското разбиране на Реформацията. Защото дори като богословски практики на отявлено еретичното богомилско учение, те налагат действащ и твърде успешен за времето си църковен модел, който се различава от общоприетата църковна догматика, а с това илюминира идеи, които не са покварени от орто-католическия структурен йерархизъм. Разбира се, това съвсем не прави Уиклиф и последователите му богомили или еретици, каквото е и обвинението отправено към тях от господстващата религия на тяхното време. Те остават търсачи на истината, които чрез внимателно изследване на наличните религиозни практики в историята на църквата, продължават търсенето на модел, който е нито догматичен, нито еретичен, а по-скоро гарант за завръщане към Новозаветната практика на вярата и модела на Ранната църква. В този ред на мислене, повечето от изследователите на делото на Уиклиф, достигат до влиянието, което кирило-методиевия превод и неговото по-късно използване от богомили и катари оказва над първия превод на Новия Завет на говорим английски.
Хляб наш единосъщ
Като всеки друг феномен и славянските преводи на Новия завет търпят своето историческо развитие. По-късните преписи, изработени от учениците на Кирил и Методий, са характерни с определена религиозна шлифовка, носеща характеристиките, както на раннобългарското Християнство, така и на византийската религиозна догма. По-ранните преводи обаче, за които се смята, че са завършени от Кирил и/или Методий, носят протохарактеристиките на Охридската и Преславската духовни школи и обособяват един примитивен, но същевременно изчистен от вече утвърдените догми новаторски метод на предаване на значението на евангелския текст, както и неговата целенасоченост към практиката на Християнската вяра.
Тук е момента да се отбележи, че както Кирил и Методий превеждат само част от Библията на славянски, а техните ученици завършват цялостния й превод, така и самият Уиклиф най-вероятно не е директен участник в превода на целия Нов Завет на английски език. Кеймбриджката история за английска и американска литература правилно отбелязва, че цялостният превод на говорим английски език носи белези на начина на превеждане на Николас Херефорд и по-късната му ревизия на Джон Първей. По-важното е, че английския превод от първата половина на XV век съдържа определени характеристики на богословието на Уиклиф, които бележат или личното му участие в превода или довършителни корекции, извършени от самия него по вече готовите преписи.
Настоящата поредица вече обстойно разгледа факта, че във версията на Уиклиф от около 1380 г. молитвата на Исус Христос, записана в Евангелието според Матей гл. 6 чете: „нашият хляб от/над друга субстанция”, а не общоприетото от българските православни и протестантски версии „хляб наш насъщни”. Това е превода, който най-напред откриваме в богослужебните текстове на босненските богомили и който е предаден, както в албигойските (E dona a noi lo nostre pa qui es sabre tota cause [хлябът който е над всичко друго]), така и в ранно латинските версии (Il pane nostre sopra tucte le substantie da a nnoi oggi [хляба наш над всяка друга същност]). И тъй като се предполага, че катарите и албигойците получават чрез богомилите именно кирило-методиевия превод, разумно е да се направи заключението, че това е и начинът, по който терминът присъства в превода на Уиклиф. Факт, който е отбелязан в по-късната печатна версия на текста. Няма друг начин на обяснение на единосъщната интерпретация на използваната гръцка дума epiousion, чието значение е уникално в текста на Новия завет. Докато латинската Вулгата превежда съвсем различно от горепосоченото използвайки panem nostrum quotidianum (хляба наш ежедневен) в Господната молитва на Евангелието според Лука, въпреки, че в гръцкия текст и Лука и Матей четат epiousion.
Дуалистични мотиви в богословието на Уиклиф
Преводът на Уиклиф в случая посочен по-горе, е по-скоро интерпретация на текста, която замества латинската дума supersubstantialem с три английски думи „над друга същност”, за да създаде разбирането не за ежедневен физически хляб, а евкаристичната идея за тялото Господне. Тук приликата с ежедневното богомилско приемане на евкаристия и вярата в реализацията на Царството на земята чрез физическото присъствие на Христовите кръв и тяло е повече от забележителна. Идеята е многократно подкрепяна от самия Уиклиф по същия начин, по който я откриваме и в албигойската теза, че Божието слово е духовен хляб.
Един по-обстоен преглед на трудовете на Уиклиф разкрива постоянно присъствие на тематики като дуалистична теогония, критика към църквата и църковните обреди, както и социалните възгледи за ролята на вярващите, които авторът поддържа. Уиклиф обстойно пише за господството на дявола във физическия свят, придружено от дуалистичното по произход тълкувание за падението на Луцифер и неговите ангели, причинено от гордост. Докато тези учения биха могли да бъдат тълкувани по-скоро като обвинения, отправени към Уиклиф от противниците му, то неговото приемане на дуалистичното разделяне на човешката природа (плът и душа) и обяснението, че душите са най-вероятно ангели, които са влезели в човешките тела, не се нуждае от коментар. Съвсем разбираемо, Уиклиф никога не разкрива източниците на този тип учения, но приликите богомилското дуалистично богословие са повече от основателни.
Много подобно е и отношението на Уиклиф към църквата и църковните ритуали. Като цяло, самата идея да се преведат писанията на говоримия език по един или друг начин е насочен срещу догматичността на дадена църковна система, която не допуска обикновения читател до текста на Писанията. Уиклиф не прави изключение от това правило и неговата критика към ритуалността на Църквата е явна. Това, което не е явно обаче е от къде идва дуализма в неговата критика.
Най-сериозното сред над 700 обвинения, които Католическата църква отправя към Уиклиф, е критиката му към доктрината за транссубстантиалност, а именно, че хлябът и виното използвани в богослужението, се превръщат във физическите тялото и кръвта Господни. Уиклиф твърди, че хлябът и виното са символите, които предизвикват моралното участие на вярващия в Христос, а не буквално трансформиран елементи.
Подобно е и твърдението му, че само Бог може да прощава грехове; следователно друг посредник между Бог и човек е ненужен. Самият Уиклиф защитава тази теза в опозиция на декрета на папа Инокентий III, Omnis utrusque sexus, според който, онези които не са получили прошка от католически свещеник, не могат да бъдат спасени. В това число влиза и дуалистичното правило, че свещеник, който е съгрешил, не може да служи в църквата, както и твърдението на Уиклиф, че папата се е съюзил с дявола и отявлената му критика към организираната църковна йерархия като духовно блудство.
Точно както Катарите, Уиклиф отхвърля екскомуникацията, практикувана от Църквата, а заедно с това индулгенции, икони, религиозни знаци, приемането на обет или клетва като метод за налагане на контрол от страна на църквата и самият акт на литургия. Последното общоприето от богомили и катари, които защитават тезата, че самите апостоли на са извършвали литургии. И въпреки, че притежава доктринални прилики с дуалистични идеи, това реформаторско мислене за чистотата на вярата и личното общение с Бога, идва от един източник – Словото и то Словото, буквално преведено на разбираемия и говорим езика на масите.
Специфичен речник, използван в превода на Уиклиф
Кирило-методиевата методология на превеждането на Библията на говоримия език, обединено с западноъо влияние чрез ранолатинския превод Вулфила и чистотата на новозаветната църковната практика, която богомили, катари и албигойци се стремят да възстановяват, неминуемо намират своята прагматична реализация в делото на Уиклиф. Множество богословски термини с доктринална специфика (не просто превод на думи) могат да бъдат открити в неговия превод. Присъствието им съвсем не е случайно. То идва, за да предаде идеи и разбирания за истинското значение на Словото от оригиналния гръцки език, често изгубени в използваните по това време латинските преводи или забранени от църковната догма. Тази цел е предварително обявена в Пролога на превода и чрез целенасоченото англофициране на латинската богословска терминология ясно се откроява дори при повърхностен прочит на текста, което показва неговата мисия. Да бъде алтернатива на популяризираната от католическата църква латинска Вулгата. Не просто да присъства, а да се въплъти в културата и езика на народа, на който идва да служи.
Един добър пример за това е налагането на англосаксонската фраза agenrysing (букв. ставане отново или новоставане). Славянската дума възкресение (въз/над кръста) носи изключително силен словесен заряд, но не е директен превода на гръцкото anastasis (букв. ставане или възставане). Уиклиф и неговите преводачи последователно използват латинските термини resureccioun и resurexioun, но предпочитат agenrysing в думите на Христос: I am agenrysing & lyf (Аз съм възкресението и живота в Йоан 11:25) и над още десет пъти в Новия завет (Лука 20:27; Йоан 11:24-25; Римляни 1:4; 1 Коринтяни 15:12-13, 42; Деяния 4:33; 17:18; 23:6; 24:15, 21; 26:23; 1 Петрово 1:3 и Откровение 20:6). Подобно е използването на думата cristne (кръсти, със значението на християнизиране) за тайнството за кръщението със Святия Дух (Матей 3:11-12) и кръщението на Исус от Йоан в Йордан (Матей 3:13-14). Интересно е, че съвсем друга типична английска дума waische (измивам) е използвана за Йоановото кръщението във вода (Матей 3:5).
Дали всичко гореописано прави Уиклиф, а и ранните реформатори, които следват неговите стъпките, богомоли или привърженици на дуалистичната haeresia Bulgarorum (българска ерес). Отговорът най-вероятно е не. Явна е обаче приликата, ако не и зависимост, на превода на Уклиф с метода на превода и терминологията на славянската Библия или нейно латинизирано копие, достигнало западна Европа. Няма как другояче да бъде обяснена целенасоченото представяне на дуалистични идеи в превода на Уилиф и последователното използване на кирило-методиевата парадигма на превода за създаване на нови думи, които да предадат абсолютно точно значението на гръцкия текст.
И въпреки, че самият Уклиф не знае гръцки, най-вероятно е в обкръжението на неговите помощници и колеги да има такива, които не само да владеят този древен език, но и спомагат за точното пресъздаване на богатата богословска терминология, която той носи със себе си в английския превод. Всичко това показва определено и целенасочено отделяне от наложения латински превод на Библията към едно реформаторско ново начало. Идея, която ще бъде приета и популяризирана от Хус, Лутер, Тиндел и Калвин като sola scriptura, а имено, че истинската Християнска вяра идва от Словото – буквално и точно преведено на говоримия език на хората, които практикуват тази вяра. Защото Библията трябва да бъде четена и то такава, каквато е. Без значение дали ни харесва или не.