Лутеровият характер

Тринайсет теологични и социални теми за Реформацията (по случай 500-годишнината от нейното начало)

Д-р Вениамин Пеев

В съвременните протестантски общности често се говори и поучава за придобиването на християнски характер, който да бъде „Христоподобен”, „благ”, „смирен”, „одобрен” от Бога и т.н. Посочват се новозаветни пасажи като: „Вършете всичко без роптание и без препиране, за да бъдете безукорни и незлобиви, непорочни Божии чада всред опако и извратено поколение, между които блестите като светила на света, като явявате словото на живота” (Филип. 2:14-6). Акцентува се върху това, че Сам Христос поел участта Си на доброволна жертва, без да роптае и се съпротивлява. Дори се цитират Неговата препоръка като правило за поведение: „Не се противете на злия човек; но ако те плесне някой по дясната буза, обърни му и другата” (Мат. 5:39). Тези и други библейски модели и поучения се натрапват върху християнското слушателство, като се моделират хора, губещи инстинкта си за духовна самозащита и усета си за истина и справедливост. Такава тенденция е вид толстоизъм, но не и автентично християнство. Всъщност противниците на християнството искат да видят християни, които не желаят и са неспособни да реагират срещу изкривяването на библейските истини, опорочаването на спасителните принципи, фарисейското псевдодуховно поведение. Такова ли е обаче схващането на библейските автори за истинския пророк, за реалния Христос, за верния ап. Павел? Такъв ли е бил характерът на Лутер, на Цвингли, на Калвин? Който познава добре Св. Писания, си спомня, че успешните Божии служители никога не са били бездушни и апатични, когато е трябвало да защитават принципите на своята вяра. Христос, Който не държи бича и не укорява книжниците и фарисеите, не представя цялостния характер на Богочовека. Ап. Павел, който не дръзва да оспори вечната валидност на законовите разпоредби и не мъмри лъжебратята, заявявайки, че не иска да знае нищо и никого освен разпнатия Христос, не е достоверният пример на християнството като цяло и протестантството в частност. Лутер никога не би бил Лутер, ако не бе намерил сили и дръзновение да отхвърли папството, да изгори папската була и да заяви с риск да изгуби живота си: „Стоя тук непоклатим и инак не мога. Да ми помага Бог! Амин”. Не случайно най-близките съратници на Мартин Лутер като Меланхтон сравняват огнения харктер на реформатора със старозаветния прор. Илия и новозаветния ап. Павел. Самият Лутер е разбирал същността на Евангелието като „меч”, който поражда „сеч” сред неговите противници. В едно писмо до верния си другар Спалатин той пише: „Не си мисли, че Евангелието може да бъде разгласено без шум, разбъркване, бунт. Не можеш да направиш перо от меч. Божието Слово е меч: то е война, отхвърляне, разбъркване, унищожение, отрова. То посреща Ефремовите чада, както казва Амос, като мечка на пътя или като лъвица в леса”.[1] Затова Лутер се изявява като непримирим античен воин в духовната битка с паписти, анабаптисти, радикални представители на Реформацията и хора, които изопачават или пренебрегват „чистото” Евангелие.

Реформаторският характер на Мартин Лутер

Протестантският теолог Герхард Ебелинг (1912-2001)[2] е напълно прав, че съществува пряка връзка между личността на богослова новатор и учението, което привлича вниманието на мнозинството. Големите богослови като Уиклиф, Тиндейл, Хус, Лутер, Цвингли, Калвин притежават несломими характери, когато утвърждават  възгледите, които проповядват. В Западната църква, можем да видим много твърди и последователни личности, които не се огъват пред опасностите, заплахите и санкциите на църковни и светски власти. Мекушавите християни, политическите хамелеони, инертните последователи на Христос не оставят след себе си крайпътни камъни, които мнозинството иска да следва. Само силните и непреклонните могат да реализират в живота си Христовия принцип: „И който не вземе кръста си и не върви след Мене, не е достоен за Мене” (Мат. 10:38; 16:24; Марк 8:34; Лук. 9:23; 14:27).

Когато говорим за връзката между характера на Лутер и силата на неговите реформаторски идеи, бихме сгрешили много, ако се фокусираме само върху произхода като предпоставка за силата на неговия характер и поведение. Вярно е, че самият Лутер често посочва своя селски произход, от който видимо не се срамува.[3] Филип Шаф удачно обобщава, че Лутер е бил „плебей без нито една капка патрицианска кръв”.[4] До голяма степен произходът на Лутер го приближава до мнозинството негови сънародници, които възприемат идеите и говоренето му като разбираемо послание, с каквото хуманистите не биха могли да се похвалят. Близостта на Лутер до обикновения германец личи в езика, с който си служи в своите речи и проповеди, дебати и реакции срещу отправените му обвинения. Това е език груб, често оскърбителен, но ясен и точен. Лутер не само не усвоява елегантността на латинския език на съвременните му хуманисти, но и не се стреми да я постигне. Той разсъждава и говори като рибаря Петър, макар да се прекланя пред концепциите на Павел. Той гърми като Йеремия и Амос, макар да притежава чувствителното сърце на Давид. Лутер е една много сложна натура, в която се сблъскват и ферментират много противоречиви качества и тенденции, но главната му цел е кристално чиста: да служи на своя народ чрез спасителното слово на Евангелието. Той гледа на себе си напълно искрено като на „беден, нещастен, недостоен грешник”, който е натоварен да изпълни великата задача на „светия”. В своето завещание (6 януари 1542 г.) реформаторът характеризира себе си и своето дело като „добре известни на небето, на земята и в ада”, но тук няма и сянка или ехо от висока самооценка.[5] Ебелинг търси причината за закалката на Лутеровия характер на християнин и богослов в перипетиите, през които бъдещият реформатор преминава. Богословските възгледи на Мартин Лутер са изковани в целия му драматичен, но целеустремен към Бога живот, в който няма хитруване, няма фарисейщина, няма нагаждане според ветровете на времето. Лутер става монах не защото епископът или папата биха харесали неговото решение. Той търси пътя на християнин, който вярва, че „е вдигнал кръста си и така следва правилно Христос”. Лутер се отказва от примамливото и перспективно поприще на юрист, защото юридическото понятие за „истина” и „правда” няма нищо общо с библейското учение за „истина” и „правда”. Личното духовно усъвършенстване стои по-високо от престижната роля на юриста: „Ако някога е имало монах, който би постигнал с усилията си своята цел, то такъв бих бил и аз”.[6] Библията и богословието го привличат неудържимо не защото новият му избор е по-печелившата карта за престижна кариера, а защото се надява това поприще да го приближи до спасението по пътя на богопознанието. За да направи човек такъв избор в живота си, се изисква изключителен характер! Самият Лутер оценява по-късно своя избор като единствено правилен, когато заявява, че „само опитът прави богослова”.[7] Християнският опит обаче трябва да бъде безкомпромисно праволинеен, какъвто е бил духовният опит на Мартин Лутер.

Водачът на германския протестантизъм

Именно твърдостта и постоянството в реформаторските решения на Лутер го правят не само привлекателна личност, но и всепризнат водач на германската Реформация. Достатъчно е да припомним поведението му в Райхстага във Вормс. На 17 април 1521 г.  представителят на императора и архиепископът на Трир  – д-р Йохан Ек, който е съдия на Лутер, се опитва да го притисне от позицията на властимащ. Ек задава два въпроса на подсъдимия: дали книгите, разположени на масата пред него, са негови съчинения и дали подкрепя съдържанието им пред височайшите особи в залата. На тези банални, но коварно поставени въпроси Лутер отговаря много съобразително. Той признава, че е автор на книгите, разположени пред него. На втория въпрос обаче, дали подкрепя публично съдържанието им, той не отговаря веднага, а моли за отсрочка. Когато такава му е дадена в рамките на един ден, той използва времето си за молитва и търси съветите на своите приятели. На следния ден той произнася прочутата си кратка Реч пред Райхстага във Вормс[8], която впечатлява със своята искреност, систематичност и безкомпромисност на убежденията. В края й Лутер заявява: „Ако не стане тъй – да бъда оборен със свидетелства от Свещеното Писание или с други видими осезаеми съображения (тъй като не вярвам нито на папата, нито на църковните събори, понеже е ясно като бял ден, че същите многократно са грешили и против самите себе си са говорили); ако не стане тъй – да ме оборят с писанията, подписани и написани от мен (а съвестта ми се опира върху словата Божии) – нито мога, нито желая да поправя, макар и една само думичка или да се отрека от нея, защото не само трудно, но и опасно и гибелно е да тръгнеш против собствената си съвест”.[9] В този знаменателен пасаж[10] Лутер изразява сбито идеологията на реформаторското движение. Единственият авторитет трябва да бъде Библията. Съборите и Папската курия не могат да бъдат по-висшестоящи от Божието Слово. Те са човешки и погрешими институции. Лутер няма основание да се чувства виновен за написаните от него съчинения, защото те се основават на главния авторитет за християните – Библията. Затова той отхвърля валидността на съда, пред който е изправен, независимо че там присъстват височайши светски особи като императора на Свещената римска империя, курфюрста на Саксония и принцове, както и висши църковни представители и теолози. Етикетът и задължителният протокол са нарушени не само от един груб германец със селски произход, но преди всичко от християнски теолог, който следва неотклонно своите убеждения и принципи. По-късно Лутер подчертава със задоволство, че чрез него „Бог побърква и вбесява всички дяволски и мирски князе”.[11] Изборът за такова поведение свидетелства за изградена личност с непреклонна воля. Във Вормс Лутер въплъщава в себе си Уиклиф и Хус, фокусира в дързостта си негодуванието и решимостта на своите сънародници да отхвърлят папския гнет. Единственият съдия, когото германският реформатор признава, е собствената му съвест, която не го осъжда, а го оправдава и насърчава. А това е така, защото Лутер е убеден, че е следвал единствено Божията воля. Той е знаел прекрасно уверението на ап. Павел, че чистата съвест на вярващия е угодна Богу: „Казвам истината в Христа, не лъжа, и съвестта ми свидетелства с мене в Светия Дух” (Римл. 9:1; срв. 2:15; ІІ Кор. 1:12; І Тим. 1:19; ІІ Тим. 1:3). Лутер успешно контекстуализира Павловия принцип в своята бурна и противоречива епоха.

Една от най-привлекателните черти на Лутер е неговото смирение като водач на Реформацията. Всички негови опоненти гледат на себе си като носители на особен „авторитет”, посегателството срещу който е равносилно на „кощунство”. За Лутер обаче има само един абсолютен авторитет – Христос. Без Христос всеки и всичко в Църквата е грешник и зло. В своя Коментар върху посланието към галатяните, който представлява огнена апология на реформаторската идея за „оправданието само чрез вяра в Христос”, Лутер противопоставя Христос на човешките понятия за „мъдрост” и „почтеност”. „Без Христос мъдростта е двойна глупост, а почтеността е двоен грях – убеден е реформаторът, – защото те не само не схващат мъдростта и правдата на Христос, но също препятстват и хулят Христовото спасение. Павел правилно нарича света зъл и нечестив, защото в най-доброто си състояние светът е най-лош. Най-чудовищните пороци са малки грешки в сравнение с мъдростта и правдата на света. Това препятства хората от приемане на Благовестието за правдата на Христос. Белият демон на духовния грях е далеч по-опасен от черния демон на плътския грях, защото колкото по-мъдри и по-добри са хората без Христос, толкова е по-вероятно да пренебрегват и да се противопоставят на Благовестието”.[12] Алюзията към „белия демон” според нас се отнася до гордостта и самочувствието на дявола, който традиционно се възприема от римокатолицизма като Луцифер, т.е. „носител на светлината” (вж. Ис. 14:12). На земята папата е онзи самозван авторитет в духовната област, който винаги се облича в бели одежди и се титулува „светейшество”. Лутер е убеден, че външната „белота” на папството не съответства на действителното духовно състояние на неговите представители, защото тяхната гордост е прогонила Христос от богословието и служението им. „Духовната гордост” е характеристика на „нечестивите”, не на онези, които следват Христос (вж. Пс. 10:2; Пр. 16:18; Марк 7:20-22). Затова Лутер внимава да не попадне като духовен водач под влиянието на „белия демон” на гордостта. През 1522 г., когато реформаторското движение се разпространява из цяла Германия и носителите на идеите за промяна започват да се наричат „лутерани”, той се противопоставя на тази тенденция: „Първото нещо, което искам от хората, е да не използват моето име и да не се наричат „лутерани”, а християни. Какво е Лутер? Учението не е мое. Нито съм се разпнал за някого… Как съм стигнал аз, една нещастна смърдяща торба с червеи, до точката, където хората наричат Христовите чада с лошото ми име?”.[13] Такова е истинското смирение на Христовия водач, който винаги се възприема като един от безбройните грешници в Църквата без ролята и делото на Христос. Също така и любимият на Лутер ап. Павел възкликва: „На мене, най-нищожния от всички светии, се даде тая благодат, да благовестя между езичниците неизследимото Христово богатство” (Гал. 1:15-6; Ефес. 3:8; ІІ Тим. 2:8-9).

Благодарение на Лутер протестантизмът отхвърля църковната практика да се  идеализират духовните водачи. Реформаторското движение въвежда такова понятие за „светията”, което не само се отличава от нереалистичното схващане на Западната Църква, но представлява едно продължение на новозаветното разбиране за Христовите последователи като хора от този свят. „Нашата святост – пояснява реформаторът – е на небето, където е Христос. Тя не е на света, пред очите на хората, както стоката е изложена на пазара”.[14] Лутер не се срамува да посочва своите недостатъци като човек от плът и кръв. Те обаче избледняват на фона на стремежа му Христос да бъде издигнат като „Начинател и Усъвършител на вярата” (вж. Евр. 12:2). Готхолд Лесинг (1729-1781) разкрива този протестантски възглед за християнина, когато изповядва в писмо до свой приятел защо се прекланя пред Лутер и неговото дело: „Аз изпитвам такава почит към Лутер, че когато всичко бъде взето под внимание, имам удоволствието да призная, че съм открил някои малки недостатъци у него, иначе бих изпаднал в опасността да го обожествявам. Човешките черти, които откривам у него, са еднакво скъпоценни за мен, както и най-ослепителните му съвършенства. Всъщност аз се уча повече от тях, отколкото от съвършенствата, взети заедно. Затова смятам, че си струва да ги изявявам”.[15] Адолф фон Харнак (1851-1930) подчертава обстоятелството, че макар различните германски конфесии да не възприемат всичко казано и написано от Лутер като задължително за своето християнско учение и практика, „почти всяка партия между нас има своя Лутер и смята, че притежава истинския”.[16] Един обективен подход за проследяване и анализиране делото на Лутер – героя на германския протестантизъм – изисква честност в говоренето за него и стремеж към разкриване както положителните, така и негативните черти и резултати. Идеализирането на образа и характера му са вредни не само в исторически, но и в духовно-етически смисъл.

[1] Schaff, Ph. History of the Christian Church. Vol. VII: Modern Christianity. The German Reformation. Oak Harbor, WA: Logos Research Systems, Inc., 1997. 406.

[2] Ebeling, G. Luther: An Introduction to His Thought.  Transl. R. A. Wilson. Philadelphia: Fortress Press, 1972. 31.

[3] WA, TR 3, no. 3838; LW 54, 282; WA, TR 4, no. 4035 и др. м. (Brecht, M. Martin Luther. In 3 vols. Vol. I: His Road to Reformation 1483-1521. Transl. by J. L. Schaaf.  Minneapolis: Fortress Press, 1993. 2).

[4] Schaff, Ph., op. cit. 405.

[5] Ibid., 404.

[6] WA 21, 254; WA 42/I, 134; WA 51, 34 (Brecht, M., op. cit. 70).

[7] WA, TR 1, 16 № 46 (1531).

[8] Лутер, М. и Т. Мюнцер. Оратори на немската реформация. Прев. В. Брюкнер и Б. Парашкевов. С., Наука и изкуство, 1984. 137-41.

[9] Пак там, 140-1.

[10] По думите на Майкъл Мулет стилът на тази реч има „епохално значение” и заслужава да бъде квалифицирана като „световна класика” на ораторското изкуство (Mullet, M. Luther. Methuen & Co, Lancanshire Pamphlets, 1986. 25).

[11] Brecht, M., op. cit. Vol. III: The Preservation of the Church. 1532-1546. 220.

[12] Лутер, М. Коментар върху Посланието към галатяните. Прев. Б. Маринов. ИК CMN, 2002. 17-8.

[13] WA 8, 685 (George, T., op. cit. 53).

[14] LA 35, 411; WA DB 7, 420.

[15] Lessing, G. E. Briefe an den Herrn P. betr. Fall Lemnius (1753): Bornkamm, H. Luther im Spiegel der deutschen Geistesgeschichte. 1955. 118 (Ebeling, E., op. cit. 33).

[16] Schaff, Ph., op. cit. 404 n. 989.

Вениамин Пеев е завършил ДА „Св. Климент Охридски” (София) и Лондонския теологичен институт с бакалавърска и магистърска степени по изкуствата. Специализирал е в Лайпциг и Оксфорд в областите на Библейската екзегетика, История и богословие на реформацията и Руската религиозна философия (ХІХ-ХХ в.). В Оксфорд подготвя докторска дисертация под ръководството на видния английски теолог митрополит д-р Калистос (Уеър). Защитава успешно дисертацията си в НБУ (2009 г.) с български научен ръководител проф. дфн Калин Янакиев. В България работи като преподавател и главен редактор на годишника на ВЕБИ (София). Той е автор на следните книги: Бог, Вселената, човекът. С., „Нов човек”, 1992; Съвременни богословски системи (от Просвещението до наши дни). С., „Бъдеще и надежда”, 2009; Жан Калвин: философско-теологични аспекти на Реформацията. В. Търново, Изд. “Абагар”, 2011; Християнство и философия: проблемът за сътрудничеството. В. Търново, Изд. “Абагар”, 2012; Библейски еврейски език за духовните училища. С., Изд. „Нов живот”, 2014; Павел, Августин и Лутер: екзистенциалност на оправданието. Велико Търново, „Абагар”, 2014; Мъдростта на християнството. С., Изд. „Слънце”, 2015; Библейска екзегетика с фокус върху Стария Завет. С., Изд. „Нов живот”, 2016; Социални и богословски аспекти на Реформацията. С., Комунитас, 2017 (под печат). Предстои публикуването на сборника Християнство, наука, изкуство, култура е продължение на Мъдростта на християнството, публикуван от издателство „Слънце”.

Очаквайте в поредицата: 13.Историческата оценка на реформаторските движения в България