Ивън Робъртс: Съживителят на Уелс

100 години ПЕТДЕСЯТНИЦА в БЪЛГАРИЯ – Pastir.org/100

100 статии за Петдесятното движение в България 1920-2020 (научна поредица на Pastir.org)

ИСТИНА, ПОКРИТА С ВЪГЛИЩЕН ПРАХ

Ивън Робъртс е роден на 8 юни 1878 г. в строгото калвинист-методистко семейство на Хенри и Ана Робъртс. Вярвам, че от самото начало в него е бил изграден „духа на съживител”. Родителите на Ивън са играли главна роля за изграждането на този дух и натура в момчето. Характерните черти на неговата природа били чувствителност и превъзходство. Семейството било известно с любовта си към Божието Слово и трудолюбието си. Всеки член на семейството, независимо от възрастта си, имал своя овехтяла от четене Библия.

Тук бих искал да наблегна на нещо. Родители, позволявайте на децата си да вземат участие в движението на Бог. Не бих могъл достатъчно силно да подчертая колко жизнено важно е това за обучението и наставлението на децата ви в Божиите неща.Те имат нужда да знаят как да се молят, как да изучават Божието Слово и как да стоят под помазанието. Научете ги да се покланят на Бог с вас и им покажете как да го правят. Съживленията отмират, защото родителите държат децата си в детското служение, вместо да ги вкарат в движението на Бог. Детското служение е благословение, защото се грижи за най-малките и пеленачетата. Но идва време, когато те са способни да разбират как да се държат и могат да бъдат доведени на съживителните събрания. Как може съживлението да продължи, ако не бъде предадено нататък. Много минали съживления и някои съживители не включиха в сметките си поколенията след тях. В резултат на това Бог трябваше да търси друго поколение, за да запали отново огъня, който въобще не е трябвало да угасва. Съживленията не трябва да умират. Съживленията идват, за да продължават. Огънят на съживлението трябва да се предава на всяко следващо поколение. Децата са отворени и чувствителни, жадни да учат. Те са като малки гъби, готови да попият всичко, което споделите с тях. Така че бъдете техни учители. Ако имате деца, тази божествена отговорност да предадете на тях огъня на Бог лежи върху вас. Очевидно е, че семейството на Ивън Робъртс се било нагърбило сериозно с тази отговорност.

Здравият характер на Ивън бил резултат от семейното му възпитание. Когато бил още малък, баща му пострадал при авария в мината. Така че, той взел Ивън от училище, за да му помага във въгледобивната мина. Ивън никога не се оплакал за това.

Скоро той придобил семейния навик да учи части от Писанията наизуст. Не можело да бъде видян без Библия. Разказват, че дори криел Библията си в пукнатините на мината, докато работел. Един ден голям пожар изгорил всичко по пътя си, освен Библията на младия Ивън. Само краищата й били обгорени, така че той продължил да я носи всеки ден и да учи пасажи наизуст. Всяка сутрин Ивън заставал на входа на мината, за да даде на всеки от влизащите миньори стих, върху който да размишлява през деня. Когато ги виждал отново вечерта, той питал: „Каква истина откри в онзи стих?” Когато тези отрудени мъже подминавали покритото с въглищен прах момче, те едва ли са имали представа как Бог щял да го използва, за да промени тяхната нация. 

„КАКВО БИ НАПРАВИЛ ЗА ИСУС”

Ивън бил много по-различен от останалите момчета на неговата възраст. Той не участвал в спортуването, развлеченията и подигравките. Всеки ден работел в мините, после се прибирал вкъщи и изминавал една миля до своята църква „Мория Чапъл”. На 13-годишна възраст Ивън преживял първата си среща с Бог. В резултат на това той се обрекъл да се посвети още повече на работата за Господ. Една проста, но основополагаща фраза, изговорена от амвона на „Мория Чапъл”, променила живота на младия Ивън. Думите: „Какво би направил за Исус?” го завладели. Той непрестанно се питал: „Какво съм направил за Исус?” и се посвещавал още повече на работата за Господ. Ивън толкова желаел да даде живота си на Бог, че четял всичко, което могъл да намери за Него. Той използвал доходите си, за да си купи музикални инструменти, на които по-късно се научил да свири. Всъщност той успявал в почти всичко, към което протягал ръката си, защото влагал в него цялото си сърце. Той имал изключителен успех във всяка работа, която му била предлагана, както и превъзходен характер. Той бил също ака много плодовит писател. Няколко от неговите стихотворения и есета били публикувани в местни вестници.

Докато неговите връстници започнали да се интересуват от срещи с момичета, Ивън най-често можело да бъде намерен в църквата да дискутира Писанията с други мъже. Скоро старейшините на църквата му поверили отговорността за започването на ежеседмични събрания с младежи на неговата възраст. Но тези щастливи времена свършили ненадейно, когато мината, в която работел Ивън, била разрушена от експлозия. Първите, които били освободени от работа, били несемейните мъже. И така, през 1898 г. Ивън започнал работа в Маунтин Аш, един град на север от мястото където живеел. Той напуснал дома си, без да осъзнава духовната подготовка, която бил получил. 

„ЦЕЛИЯТ ГОРЯ В ОЧАКВАНЕ НА ЗНАК”

По онова време малцина осъзнавали силата на молитвата. Повечето хора посещавали църквата като чисто морално задължение, а не поради духовно посвещение. Но не и Ивън. Поради уникалното си желание за Господ, Ивън се предал на усърдна молитва и ходатайство до такава степен, че на двадесет години някои го смятали за „тайнствен лунатик”. Много слухове се носели за него. Разправяли, че са го виждали да стои край пътя „като в транс”, дишайки дълбоко и помръдвайки устните си, без да произнася думи на глас. Казвали, че разсъждавал толкова дълго върху Словото, че често пропускал вечерята. Понякога оставал до полунощ, за да дискутира и да се моли за съживление с някой приятел.

Няколко загрижени служители се обърнали към Ивън, питайки го за необичайното му поведение. Той им отговорил просто: „Духът ме подтикна.” По онова време негови приятели го представили на американски специалист д-р Хъгис. Докторът казал на приятелите на Ивън, че той страда от „религиозна мания”. Един християнин казал за Ивън:

„Обикновено ние се молехме вечер, преди да изгасим лампата. Тогава можех да чуя Ивън да призовава Бог и да стене в Духа. Не можех да разбера какво бе посланието му към Бог и един свят страх ме спираше да попитам.”

При все че хората не можели да разберат държанието на Ивън, неговата духовна сила не можела да бъде отречена. Веднъж той пътувал до Билит Уел за молитвено събрание, на което бил поканен да води молитвата. Сърцата на хората се свили от силата, присъстваща в молитвата на Ивън. След събранието служителят се приближил при него и го посъветвал да се отдаде изцяло на служение.

Ивън помислил над предложението и отговорил на призива. Неговата църква поискала той да проповядва по два пъти във всяка от дванадесетте присъединени църкви и проповедите му били посрещнати с голямо одобрение. Той сподели със своя приятел Мория Чапьл небесната си тайна: „Поискай и ще ти се даде. Имай пълна и твърда вяра в обещания от Бога Дух.”

През този период в едно писмо до свой приятел Ивън написал: „Молих се Бог да кръсти теб и мен със Святия Си Дух.” Не след дълго той бил завладян толкова силно от Бог, че цялото му легло се тресяло. След това се събуждал всяка нощ в 1 ч., за да има „божествено общение”. Той се молел четири часа, заспивал отново в 5 сутринта, за да се събуди пак в 9 ч. и да се моли до 12 ч. на обяд.

През декември 1903 г. Ивън знаел, че Бог планира голямо съживление за народа на Уелс. В една своя проповед в „Мория” той казал: „Протегнах ръката си и докоснах пламъка. Целият горя в очакване на знак.”

Нека подчертая нещо тук. Съживлението трябва да бъде в сърцето ти, преди да се изяви на земята.

Съживлението няма нищо общо с предхождащите го движения на Бог, а е свързано единствено с личността, която го предизвиква.

По онова време всяка деноминация в Уелс се молела за съживление. В „Мория Чапъл” проповядвали здраво калвинистките доктрини, така че Ивън бил добре запознат с учението за човека, греха и спасението. От младите библейски ученици се искало да слушат възрастните мъже от тяхната деноминация и да копират стила им на проповядване. Но Ивън бил изключение. Въпреки че бил приет в Библейския колеж, той не могъл да продължи обучението си, поради изгарящото желание да проповядва и да се моли. 

„ПРЕКЛОНИ НИ! ПРЕКЛОНИ НИ!”

За Ивън Робъртс 1904 била година на голяма борба. Той се разкъсвал между онова, което всички очаквали от него, и това, което чувствал, че Духът на Бог го води на направи.

Неговият най-добър приятел Сидни Ивънс посетил едно молитвено събрание и се върнал много развълнуван. Той разказал как предал живота си изцяло на делото на Господ. Но Ивън реагирал странно. Страхувайки се, че няма да може да приеме пълнотата на Божия Дух, той изпаднал в дълбока депресия – характерна негова черта, която белязала цялото му служение. Той бил до такава степен обхванат от тази мисъл, че никой не могъл да го утеши.

Тогава, през септември, приятелите на Ивън го убедили да отиде с тях и да чуе дрипавия евангелизатор Сет Джошуа. Ивън не знаел, че преп. Джошуа се молел от години Бог да издигне друг „Елисей” от някой обикновен човек и да го облече в „мантия на сила”. Джошуа получил точно това, за което се бил молил. Когато започнало мощното съживление начело с Ивън Робъртс, големите и начетени проповедници от Англия и Уелс били принудени да седят в нозете на груби и отрудени. Когато започнало мощното съживление начело с Ивън Робъртс, големите и начетени проповедници от Англия и Уелс били принудени да седят в нозете на груби и отрудени миньори, и да гледат чудните Божии дела.

Ивън не казал нито дума по време на цялата служба. Но когато служителят започнал да се моли: „Преклони ни! Преклони ни!”, душата на Ивън била докосната. След събранието групата посетила дома на Джошуа за закуска. Но Ивън отказал да яде. Той бил изключително напрегнат и сериозен. Страхувал се, че Святият Дух може да дойде при него, а той да не Го приеме. И така Ивън отново потънал в депресия.

Според мен това показва неразбирането на младия Ивън относно характера на Святия Дух. Това напрежение и неестественият натиск, които той сам упражнявал върху себе си, довели в бъдеще само до грешки. Святият Дух никога няма да ти предложи нещо, което не можеш да приемеш. Святият Дух не идва, за да измъчва душата ти, нито за да те насили и изолира. Той идва, за да ти даде сила да Му служиш. Той идва, за да дава смелост, чувствителност и сила. Всичко, което трябва да кажеш, е: „Ела, Святи Душе!” Ако животът ни се нуждае от коригиране, Той ще ни разкрие областите, в които сме сгрешили, заедно със Своя план за възстановяване. Божието царство е праведност, мир и радост. Всичко друго би нарушило баланса в живота ни.

Ивън оставил приятелите си и се върнал в параклиса, където било събранието с преп. Джошуа. Докато бил там, той започнал да откликва на молитвата на Джошуа в края на събранието, като извикал към Господ: „Преклони ме! Преклони ме!” В тази молитва на пълно предаване той получил откровение за Божията любов. В онзи ден Ивън се предал на волята на Бог и позволил на Неговото състрадание да го изпълни. По-късно той споделил за това преживяване: „Това, което ме преклони, беше Божията задължаваща любов… След като бях преклонен, вълни на мир и радост заляха сърцето ми.” В този момент Ивън се почувствал готов да бъде посланик на Бог.

Въпреки че много пъти е бил неестествено подтикван към Божиите неща, трябва също да се отбележи и че Ивън изпитвал силна любов към Святия Дух и Неговото дело на земята. 

„РЪКА, ПРОТЕГНАТА ОТ ЛУНАТА”

Ивън не получавал често видения. Първото дошло през октомври 1904 г.

Докато прекосявал една градина със Сидни Ивънс, Ивън забелязал, че Сидни втренчено наблюдава луната. Тогава той също погледнал нагоре и попитал:„Какво гледаш? Какво видя там?” Изведнъж Ивън също го видял. Това била една ръка, която се протягала от луната към Уелс.

Ивън се бил молил усърдно за сто хиляди души, които да се прибавят на Божието царство, и това рядко видение дошло като директен отговор на молитвите му. Той вече бил твърдо решен да даде нов тласък на служението си. Бил готов да даде цялото си време и пари за предстоящото дело. Неговите думи: „Не можем да направим нищо без Святия Дух” характеризирали останалата част от служението му. Понякога те звучали на място, друг път били твърде крайни.

Ревностен за Святия Дух, Ивън понякога опитвал лично да Го защитава. Веднъж, както си седял в едно събрание, той изведнъж скочил на крака, прекъснал проповедта и обвинил присъстващите в това, че не били искрени и сериозни. Неговите приятели били загрижени, докато другите го сметнали за луд. Както ненадейно стигал до крайности, така често Ивън неочаквано придобивал ледено спокойствие и започвал да поучава хората наоколо как да имат Божия мир. 

ИЗГУБЕНИТЕ КЛЮЧОВЕ

Най-сетне Ивън получил одобрението да проведе кратка поредица от събрания. Това, което започнало на 31 октомври като малко църковно събрание, бързо прераснало в голямо съживление и продължило две седмици.

В началото групата била съставена от няколко посветени вярващи, които слушали с внимание посланието на Ивън. Вместо да стои зад амвона, младият съживител проповядвал, разхождайки се напред-назад между редовете и задавал въпроси на присъстващите. В онези дни това било нечувано. Целта на тези събрания била да посвети и подготви ходатаи за идващото съживление. Ивън постигнал целта си. Той вярвал, че съживление може да дойде чрез познаването на Святия Дух и че човек трябва да работи заедно с Духа, за да действа в сила. Дори и децата били научени да се молят на Бог „да изпрати Духа в “Мория” заради Исус Христос!”

Скоро службите станали известни, а Ивън изпратил писмо до Библейския колеж с молба да изпратят работници. По време на всяка служба събранието се движело мощно в молитви на ходатайство и много пъти хората оставали до полунощ. Веднъж Ивън се молил със събранието цяла нощ и се прибрал у дома на сутринта. Тази малка група ходатаи, водена от младия евангелизатор, преобразила целия град. Някои събрания продължавали до 4 ч. сутринта, докато навън се събирали хора за сутрешната молитва в 8 ч. След две години всички в Уелс щели да знаят името на Ивън Робъртс.

Даже във вихъра на това съживление Ивън отказвал да бъде смятан за негов водач. Той се противопоставял на всеки, който го възприемал като такъв, и дори отказвал да бъде фотографиран. Разказвали как веднъж се скрил зад амвона, когато в залата влязъл журналист с фотоапарат. В резултат на това единствените снимки на Ивън, достигнали до нас, са от семейния албум.

Събранията на Ивън се отличавали със смях, плач, радост, съкрушаване. Скоро вестниците започнали да пишат за тях и съживлението се превърнало в новина от национална величина. Някои репортери се обърнали към Бог на неговите събрания. Пламъците на съжив лението бързо завладели Уелс. Скоро собствениците на барове и кина започнали да затварят своите заведения. Бивши проститутки започнали да водят библейски уроци. Хората започнали да плащат старите си дългове. Онези, които някога егоистично пръскали парите си за пиене, станали голяма радост и подкрепа за своите семейства.

На съживителните събрания в Уелс нямало хорово хваление или някакво специфично богослужение. Не се събирали дарения, нямало песнарки, нито комитети, нито водачи на хваление, както и никакви платени реклами. Гладни за Бог деноминационни водачи също посещавали събранията. Говори се, че в един град всички служители си разменили амвоните за един ден в желанието си да съборят деноминационните стени и да установят единство. Дори жените били оставени да вземат участие. Дотогава на жените в Уелс не позволявали да участват в църковния живот, но ето че вече можели да бъдат видяни да се молят и да хвалят Бог открито. С течение на времето Ивън дори започнал да поощрява събарянето на националните и расови прегради.

В основата на уелското съживление лежали следните четири принципа: 1) изповядай всеки грях, за който знаеш; 2) изследвай всички скрити и съмнителни неща; 3) изповядай открито Господ Исус; 4) вземи решение да се покоряваш напълно на Духа.

Ивън Робъртс бил открил ключовете за съживлението. И ако тези четири неща са били важни тогава, те със сигурност са от значение и сега. Според мен думата „покаяние” е малко или много опетнена днес. Тя е загубила голяма част от значението си поради някои обществени проблеми и неправилно отношение. Някои хора така се унасят в Божия закон на милостта и благодатта, че забравят останалите Му закони. Благодатта и милостта не ни дават право да правим каквото си поискаме. Ние не живеем с евтина благодат. Праведността, на която се радваме като вярващи, бе заплатена с кръвта на Исус – цена, твърде голяма, за да се опише с думи. Покаянието ни въведе в Божието царство и чрез него ще можем да продължим да следваме Неговия облак.

Освен това ние трябва да обичаме Бог повече от всичко друго. Когато бях малко момче, аз почувствах, че трябва да спра да тренирам баскетбол. Не че баскетболът бе нещо лошо, но по онова време аз вече знаех какво Бог ме бе призовал да правя. Изглеждаше, че повече обичам да играя, отколкото да се моля. Така аз скъсах с баскетбола. Бог имаше план за живота ми. Аз се съгласих с него и молитвата стана двигателната сила на моя живот. Чудесно е да се наслаждаваш на живота, само бъди сигурен, че не го обичаш повече от Бог. 

„БОГ МЕ Е НАПРАВИЛ СИЛЕН И МЪЖЕСТВЕН”

Съживителните събрания на Робъртс били по-различни от всичко, случило се някога в Уелс. В началото на една такава служба две момичета застанали до амвона. Първото приканило хората да се предадат на Святия Дух и се молило. После другото разказало своето свидетелство под формата на песен, преди да избухне в сълзи. На това му казвали „подгряване на атмосферата”. За онези, които се чудели защо Ивън не се качва на амвона, след като момичетата свършили, било достатъчно само да го погледнат. Той бил на колене, молейки се и ходатайствайки пред Бог. Мнозина казвали, че не красноречието на Ивън Робъртс съкрушавало хората, а сълзите му. В своята книга „Улица Азуза” Франк Бартелман цитира думите на очевидец на тези събрания: „В своята силна агония Робъртс коленичеше зад амвона, а много от присъстващите просто се свличаха на земята.”

За службите на Ивън не било нещо необичайно някой изведнъж да падне на колене и да започне да се моли силно. Вълни на радост и мъка заливали събранието. Жените коленичели, а мъжете лежали на пътеката между редовете. Някои плачели, други се смеели, трети се молели. През цялото това време нямало нито библейско поучение, нито музика. От време на време някой усещал вдъхновение да стане и да изпее химн. Споменава се, че хората в събранията били толкова завладяни от Бог, че забравяли да се приберат за неделния обяд. Това било нещо нечувано за Южен Уелс от онова време. С идването на вечерта късната служба се превръщала в непрекъснато молитвено събрание. Присъстващите можели да видят Робъртс да ходи между редовете, размахвайки ръце, пляскайки или подскачайки нагоре-надолу.

Въпреки че цялата нация говорела за неговия успех, мнозина все още не знаели какво да мислят за Ивън Робъртс. Те били толкова свикнали с изпепеляващия поглед на старовременните проповедници, а Ивън не издигал гласа си. Понякога дори го наричали „тихият проповедник”. Ако не усещал помазание да проповядва, Ивън си мълчал. Веднъж той седял мълчаливо на първия ред в продължение на три или четири часа, после станал и проповядвал едва петнадесет минути.

По онова време хората били свикнали проповедниците да изглеждат строги и достолепни. Ивън бил точно обратното. Неговото лице постоянно греело. Веднъж, след като един служител прочел списък с имената на тридесет и трима новоповярвали, Ивън го прегърнал и възкликнал: „Не е ли славно това?”

В резултат на съживлението местните книжарници не можели да задържат Библии на склад. Уелският въгледобив също се преустроил. Използваните там работни коне били обучени да изпълняват заповеди, в които до голяма степен се включвали различни ругатни. Когато миньорите били новородени, те открили, че конете трябвало да бъдат обучени отново, понеже не реагирали на заповеди, в които липсвали ругатни.

Разбира се, както обикновено става, някои били обезпокоени и мърморели, че в събранията царял безпорядък. Отгоре на това Ивън работел по всяко време на денонощието, без почивка. Веднъж, когато бил запитан за това, той отвърнал:

„Уморен? Нито за секунда. Бог ме е направил силен и мъжествен. Мога да се изправя срещу хиляди. Тялото ми е денонощно заредено с електричество и дори дремвам, преди отново да се върна за събрания.”

Документирано е, че през първите два месеца на това съживление Ивън Робъртс се хранел и спял изключително малко. Всъщност, той спял само по два-три часа на нощ. 

„ЧУЙ МЕ – ПОЧИВАЙ СИ”

За да можем да ходим постоянно в Духа, ние трябва да се покоряваме на земните закони, установени от Бог. Един от тях постановява да се грижим за нашите физически тела. Вярно е, че духът е по-важен от тялото, но ако тук, на земята, не се грижим за телата си, те може да бъдат увредени в резултат на това и дори да умрат. Ако тялото умре, и духът трябва да напусне. Бог е установил закон на земята, който казва, че телата ни се нуждаят от почивка и храна. Сам Бог си почина на седмия ден, след като сътвори Вселената, и с това установи този принцип и за нас.

Докато съм под помазанието, то влияе на всяка част от мен. Моето тяло се чувства пълно с енергия, а умът ми е подчинен на волята на Бог. Защо? Защото помазанието носи живот. Въпреки това обаче естествените нужди на тялото ми си остават, независимо от помазанието. Кръвта ми все още се нуждае от кислород и хранителни вещества, а умът ми има нужда от почивка. Все още не сме в прославените си тела. Така че зрелите съживители трябва да се научат да се грижат за физическите си тела. Ти можеш да живееш от духа си, да действаш под помазанието и да получаваш необходимата почивка. Ако забравиш последното, те очакват неприятности. Святият Дух никога няма да те принуждава. Той ще те води. Ти не би могъл да следваш Бог и да чуваш ясно гласа Му, ако тялото ти е изтощено или под напрежение. Тревогите и нуждите изобилстват по време на съживление, понеже човечеството осъзнава окаяното си духовно състояние. Съживителят трябва да умее както да води хората, така и да си почива, за да съумее да остане жизненоважен инструмент в ръката на Бог. Аз вярвам, че една от причините служението на Ивън Робъртс да бъде прекратено преждевременно е именно фактът, че той не е осъзнал този принцип.

Скоро започнали да се появяват много признаци за наличието на емоционално напрежение у Ивън. Но въпреки претоварването той продължил да обикаля от град на град и да убеждава жителите им да започнат да мислят за изгубените. Винаги когато приятелите му го насърчавали да си почива, той реагирал остро срещу тях. Въпреки че тялото му се изтощавало все по-бързо, силата на Бог продължавала да задоволява глада на хората. Един вестник отбелязал, че докато някои хора в събранието викали поради обвинението в сърцата им, други буквално се тресели. 

ДЕМОНСТРИРАНЕ НА БОЖЕСТВЕНАТА СИЛА

Посещаването на събрание на Ивън Робъртс било свръхестествено преживяване. Той имал способността да въвежда присъствието на Святия Дух като почти осезаема сила. Така обикновеният църковен член осъзнавал реалността на духовния свят, особено в областите на чистотата и святостта спрямо Бог. Тъй като рядко проповядвал, Ивън оставил три жени-хвалители – Ани Дейвис, Маги Дейвис и С. А. Джоунс – да пътуват с него. Много пъти те изпявали пред събранието вдъхновено от Бог послание под формата на песен. Ивън смъмрял всеки, който се опитвал да спре тези песни. Той вярвал, че нещата трябва да бъдат движени от Святия Дух и че никой няма право да Го прекъсва. Той смятал, че в противен случай се отваряла вратата за неправилен авторитет и контрол в събранието.

За Ивън Святият Дух не бил някаква невидима сила, а Божествена личност, на която не по-малко се полагало хваление и поклонение и към която се изисквало пълно покорство. Стигал дотам, че когато един или двама от присъстващите не вземали участие, той ставал и заявявал: „Духът не може да бъде с нас сега!”Много пъти след тези си думи той напускал събранието.

Често много от жителите на градовете, където се провеждали събранията, или на околните населени места се струпвали за събранията на Ивън. В град с население от три хиляди души над хиляда се опитвали да посетят събранията. Ако не пристигнели достатъчно рано, за да си намерят място в залата, оставали отвън, за да могат поне да зърнат нещо. Изумени, журналистите отбелязали, че някои градове никога не били виждали толкова посетители, колкото се стичали за събранията на Ивън.

Скоро слухът за съживлението стигнал и до други държави. Хора от Южна Африка, Индия, Ирландия, Норвегия, Канада и Холандия се стекли в Уелс. Една група американци отишли само за да могат да кажат: „Бяхме там, където се случват чудесата. Мнозина пристигнали, за да отнесат в своите нации част от това съживление. Смята се, че по това време калифорнийският евангелизатор и журналист Франк Бартелман написал писмо на Ивън, в което го питал как да предизвика съживление в Америка. Ивън разменил с Бартелман няколко писма, като във всяко от тях изброявал принципите на съживление, окуражавал го да продължава да се стреми към него и го убеждавал в молитвената подкрепа от Уелс. По-късно Бартелман щял да изиграе ключова роля в отразяването на събитията около съживлението на улица Азуза, зародило се през 1906 г. в Южна Калифорния. Няма съмнение, че съживлението в Уелс освободило нов глад за Бог в световен мащаб.

ОБЪРКВАНЕ И СРИВ

През 1905 умът на Ивън бил твърде объркан. Той често казвал, че искал да влезе в „страданията на Господаря”. Понякога започвал дадена служба, изпълнен с нежност и радост, после изведнъж скачал, размахвал ръце и остро изобличавал онези, които не били чисти в сърцата си. След това заплашвал да напусне службата. Той споделил със своя приятел Сидни Ивънс, че се страхувал да не би да изговори думи, които не са от Бог. Чувал много гласове и понякога не бил сигурен кой от тях е на Бог и кой – негов. Постоянно изследвал себе си за неизповядани грехове. Най-много се страхувал, че хората ще започнат да величаят него вместо Бог.

Съживлението продължавало и някои нужди станали очевидни. И така, Ивън започнал да действа в дарбите на Духа. Поради невежеството си хората започнали да наричат Ивън „телепат”, тъй като не разбирали как можел да бъде толкова точен в духовните неща. Но вместо да спре, за да научи хората за дарбите на Духа, Ивън просто продължил да се движи в тях.

Понякога той спирал внезапно по средата на проповедта си. Поглеждал към балкона и заявявал, че някой там се нуждае от спасение. В следващия миг въпросният човек падал на колене и извиквал към Бог в покаяние. Това се случвало често в неговите събрания.

Някой път Ивън назовавал определен грях, който „присъствал” в събранието и призовавал човека към незабавно покаяние. Друг път той узнавал за човек извън сградата, който агонизира пред Бог. Ивън ненадейно напускал събранието, излизал на улицата и намирал човека, паднал на колене, плачейки пред Бог.

Гласовете, които чувал, започнали силно да го тревожат. Но вместо да потърси съвет от зрели водачи, Ивън избрал да продължи да следва знаменията и да пренебрегва вътрешното си безпокойство. Точно тогава Ивън Робъртс преживял първия си емоционален срив. Той бил принуден да остане в дома на своя приятел и отменил събранията си. 

„СЪПРОТИВА ИЗНИКВА… И ИЗЧЕЗВА”

Когато хората научили за отменените събрания, те се ядосали и обидили. Въпреки че бил все още много отпаднал, Ивън се поддал на натиска и обявил, че ще проведе събранията.

Но както можело да се очаква, посланията му били мъгляви и той остро изобличавал хората. Дори започнал да съобщава за изникването на съпротива(в събранието – бел. пр.) и изчезването на тази съпротива. Хората станали по-загрижени за посочвания от него конфликт, отколкото за своя глад за Бог. След това срещу Ивън се надигнали множество оплаквания и упреци от всички краища на Уелс. Наричали го хипнотизатор, ексхибиционист и окултист. В отговор Ивън започнал често да осъжда цялото събрание заради студените сърца на един-двама от присъстващите. Веднъж дори осъдил душата на един човек, като забранил на когото и да било да се моли за него.

Обвинения и упреци плъзнали навсякъде. Всеки ден донасял нови горчиви атаки от пресата и прииждащите писма. А на всяко следващо събрание присъствали множество агностици, които го обвинявали, че „носи лъжлив огън” или че „богохулства”.

Приятелите му се опитвали да го оправдаят, като казвали, че той бил млад, неопитен служител и бил склонен да изпадне в „присъщите на млад човек грешки”.

Скоро Ивън преживял втори физически и емоционален срив. За радост на противниците си отменил всичките си събрания. Той бил заклеймен като неуравновесен, а новоповярвалите започнали да се питат дали не са били измамени от Сатана. В отговор на избухналия скандал едни психолог, който прегледал Ивън, отбелязал следното: „Нашият организъм не може да понесе такова безмилостно напрежение и чести силни стресове, които разтърсват нервната система и изтощават мозъка и тялото.” Така Ивън потънал в мълчание за известно време. 

ОГРОМНА СЛАВА, ОГРОМНО НАПРЕЖЕНИЕ

Поддръжниците на Ивън не отстъпили пред атаките на неговите критици и залели секретарката му с покани към него да дойде и да послужи. След кратка почивка той се съгласил да приеме поканите и публикувал в пресата програмата за бъдещите си събрания.

В деня на първото му събрание улиците били задръстени. Стотици хора пристигнали по-рано, за да могат да си намерят място. В уречения час неговата секретарка излязла на платформата и прочела бележка от Ивън: „Кажи на хората, че няма да дойда за службата. Духът възпрепятства моето идване и не мога да говоря.” Чули се силни възгласи на недоволство и разочарование. Дори приятелите на Ивън не могли да подкрепят това „водителство на Духа”. Най-добрите думи, които можели да кажат за него, били, че вероятно е под голямо напрежение.

Ивън се затворил сам, за да прекарва време в Словото и в молитва. После, след още една кратка почивка, той се върнал към публичното си служение. Този път резултатите изглеждали, както във времената на ранното съживление. Ивън се виждал като „Господния специален посланик, който ще събуди църквите, за да изпълнят задачата си да спасят нацията”.

Отново се надигнали остри упреци. Ивън, който вече не бил известен със своята нежност, открито изобличавал обществените водачи и заявил за една определена църква, в която служел, че не била ”основана върху Скалата”. Унищожителен удар бил нанесен на едно мъжко събрание в същата тази църква, където Ивън замествал отсъстващия пастир, изправен пред стотици разтревожени лица. След като пристигнал, той отказал да излезе на платформата, като вместо това си седял тихо на стола в продължение на два часа. Когато някои от присъстващите служители го укорили открито, Ивън станал и напуснал параклиса. Когато пастирът се завърнал, той се заклел, че събранията ще продължат в мир и помолил служителите да запазят спокойствие. Когато Ивьн се качил на платформата същата вечер, той се усмихнал и ги насърчил да изучават истинския Пастир в Езекил 34.

Поради тежкото състояние на Ивън неговите емоционални рани зараствали все по-трудно. Разстройвал се силно от най-малкото нещо. Приемал го лично, когато чуел за новоповярвали, които лаели срещу дявола или следвали изцелители или пророчици. В резултат на това той оставал депресиран през по-голямата част от времето.

Решаващо за падението на Ивън Робъртс се оказало посещението му в Северен Уелс през лятото на 1906 г. Той бил поканен да участва в една Великденска конференция за служители, организирана по подобие на тази в Кесуик. Там Ивън говорил за своя „нов товар”, който представлявал отъждествяване с Христос чрез страдания. Скоро след това той отново се сринал поради прекомерно напрежение.

ИДВА ЕЗАВЕЛ

На конференцията в Кесуик с Ивън се запознала някоя си г-жа Джеси Пен-Люис. Тя била заможна и доста влиятелна жена от Англия. Тя също била служител, но служението й било отхвърлено в Уелс поради сериозни доктринални конфликти. Тя не била приета заради своите поучения за „страданието” и служението й в страната било в немилост.

Когато г-жа Пен-Люис чула посланието на Ивън за кръста, тя се присъединила към него в желанието си да спечели одобрението му. Пред приятели тя споделила, че чувства, че Ивън „бил твърде разстроен и имал нужда да се измъкне някак си”. Тогава го убедила да приеме нейната позиция, като през цялото време изтъквала неговото великолепно поучение и обидите, които търпял заради него. В своето състояние на слабост Ивън лесно се поддал на влиянието й. След по-малко от месец, което време прекарал неотлъчно с Пен-Люис, Ивън преживял четвъртото си и най-тежко нервно разстройство.

Новооткрити писма показват, че Пен-Люис имала скрити мотиви за дружбата си с Ивън Робъртс. Тя редовно използвала името му, за да прокарва собствените си методи и убеждения. Тя също така казала на служителите от Уелс, че била толкова наранена от тяхното мнение за нея и нейните доктрини, че никога вече нямало да се върне в нацията им. И добавила, че за Ивън било най-добре да стои далеч от Уелс, понеже и той като нея бил „твърде разстроен, за да направи каквото и да било”.

След това изявление, направеноот Пен-Люис, Робъртс бързо и без много шум бил отведен с влак от своята родна страна и от мястото на своето призвание. Пен-Люис и нейният съпруг настанили Ивън в своя имот в Англия, наречен Уудландс. От този момент всичко в техния дом се завъртяло около нуждите на Ивън Робъртс. Те му пристроили собствена спалня, молитвена стая и отделно стълбище. Там великият евангелизатор бил прикован на легло. 

ПЪРВО ЦАРЕ 21?

Докато живеел в Уудландс, Ивън бил посещаван ежедневно от Пен-Люис. Той слушал с уважение, докато тя му говорела за грешките и неправилните преценки, които тя чувствала, че той бил направил в служението си. Но Ивън не могъл да разпознае, че всичко, което тази жена говорела, било основано изцяло и само на нейното лично мнение.

Докато седяла край леглото му, Пен-Люис запитала Ивън за свръхестествените дарби, които действали чрез него. Тя била убедена, че депресията на Ивън била причинена именно от тези духовни активности. Отричайки тези дарби, дадени на Ивън, Пен-Люис започнала да го поучава, че докато не бъде напълно разпънат за себе си, той остава измамен.

Изпълнен с осъждение, Ивън накрая се съгласил, че никое от свръхестествените действия, които бил преживял, не било от Бог. Освен че бил объркал множество хора, Ивън се съгласил, че самият той е бил заблуден от свръхестествените действия.

От този момент, убеден от съвета на г-жа Пен-Люис, Ивън решил никога вече да не се доверява на никакво свръхестествено проявление. И заключил, че за да може Святият Дух да се движи чрез някой вярващ, той или тя трябва да притежават много по-голяма мъдрост и опит, отколкото имал самият той. Състоянието на депресирания съживител било изключително критично и той ставал все по-объркан благодарение на последователните упреци и внушения на Пен-Люис.

Чудя се дали Ивън въобще се е замислял за хилядите, които се обърнали към Бог и били новородени благодарение на тези дарби. Дали си е спомнял за множествата, които пристигнали от други нации, за да приемат от неговото служение и да отнеса тпреживяното и наученото всеки в своята страна? Без съмнение той е чул великолепните отзиви в техните собствени нации.

Чудя се дали се е замислял за гладните за докосване множества, които изпълвали улиците, понеже той бил толкова „прозрачен” за Святия Дух, че да може да бъде използван така от Него. Дали дори за миг е осъзнал, че липсата на почивка, а не липсата на посвещение е причинила объркването му? Дали си е мислел, че грешките, които направил от изтощение, били единственият плод от неговото служение?

Дори и тези мисли да са минавали през ума на Ивън Робъртс, те никога не били последвани от съответни действия. По този начин духовната екипировка, дошла като допълнение към неговия призив, била пострадала силно, което щяло да проличи при евентуалните бъдещи прояви. 

СЛУЖЕНИЕ ОТ АМВОНА? НИКОГА ВЕЧЕ

Изправена пред критиките за онова, което била направила с Ивън, г-жа Пен-Люис написала писмо до един уважаван съживител. В това писмо тя заявила, че Ивън Робъртс се нуждаел да бъде „запазен” и че той напредвал в зрялост с „бързи крачки, осъзнавайки как е бил подведен”. По-късно тя писала на същия служител, като този път отбелязала колко много Ивън бил израснал духовно и че тя можела да види как двамата с нея били спеииално подготвени за специално дело.

По мое мнение, изглежда, г-жа Пен-Люис е използвала силата и призванието на Ивън Робъртс, за да издигне себе си. До този момент не притежавала силата, характера или призванието, за да се справи сама. Затова вярвам, че е чувствала необходимост от нещо, което да й донесе духовен авторитет. Ивън Робъртс бил точно това „нещо”. Ако можела да спечели неговото приятелство и подкрепа, тогава щяла да сподели и неговата платформа.

Въпреки че Ивън бил изолиран в дома на Пен Люис, на един служител и един негов приятел им било позволено да го посетят. Докато се съветвали и се молели с него, те му помогнали много да се възстанови. Тяхната любов помогнала на Ивън да събере духовен кураж, но минала още една година, преди емоционално съсипаният съживител да може да стане от леглото и да ходи.

Година по-късно лекарите посъветвали Ивън никога вече да не застава зад амвона. Той можел да работи като съветник, но му било предложено занапред да не проповядва. Пен-Люис се съгласила, очевидно не само от загриженост за здравето на Ивън.

Хората, обърнали се към Бог по време на съживлението в Уелс, които не знаели за физическото състояние на Ивън, били много наранени. Те се почувствали изоставени от своя водач. Около година след като Ивън се преместил в Уудландс, загрижени приятели обвинили Пен-Люис, че го била подвела и че била твърде потайна относно техните взаимоотношения. Ивън отговорил на нападките, като заявил, че бил останал в имението й по собствено желание. Той също заявил, че Пен-Люис била „човек, изпратен от Бог” и делото и можело да бъде разбрано само от „верните на Бог хора, чиито очи Бог е отворил”. Тъжното е, че Ивън и с широко отворени очи пак отказвал да вижда. 

ПРЕКЪСВАНЕ НА КРЪВНАТА ВРЪЗКА

Малко след това Ивън започнал да отказва посещения от страна на своите най-близки роднини. Когато неговата майка се разболяла сериозно, новината не му била предадена поради тежкото състояние, в което той самият се намирал. Изглежда, това решение било взето от Пен-Люис. Но веднъж, когато неговият баща дошъл да го види, не Пен-Люис, а самият Ивън отказал да говори с него. Той оправдал отказа си да се види със своя баща с това, че „той бил отделен за изключително духовна задача и поради това бил длъжен да забрави за всякакви кръвни връзки”.

Тук ми се иска да отбележа нещо много важно. Никога не прекъсвайте връзките със семейството си. Без значение дали се разбирате добре с тях или не. Много от вас са там, където стоят днес, заради молитвите на вашето семейство. Вярна е старата поговорка: „Кръвта вода не става.” Дори и целият ад да се обърне срещу вас, вие пак можете да разчитате на любовта и грижата на своето семейство, особено ако сте отгледани в християнски дом. Прекъсвайки кръвните си връзки, вие се лишавате от част от вашето наследство. Поради неизвестна причина, изглежда, че някои съживители се подлъгват в тази посока, особено ако чувстват, че семейството им не е достатъчно духовно за тях. Джон Александър Дауи минал през същото нещо. Дори за известно време се отказал от последното си име. Никога не можете да станете толкова духовни, че да забравите Словото на Бог, което заповядва: „Почитай баща си и майка си, която е първата заповед с обещание — за да ти е добре и да живееш дълго на земята” (Ефесяни 6:2-3).

Според Словото, ако не почиташ семейството си, няма да намериш мир и животът ти ще се скъси. Ако се чувстваш твърде духовен за своето семейство, тогава ги обичай според своето ниво. Никога не ги изоставяй. 

ВОЙНА В РЕДИЦИТЕ

През тези години на изолация Пен-Люис разчитала на помазанието на Ивън Робъртс и написала няколко книги. Първата от тях, „Войната срещу светиите”, излязла през 1913 г. Г-жа Пен-Люис заявила, че книгата била плод на шест години, прекарани в молитва и изследване на истината. Смята се, че двамата са написали книгата заедно, а тя е обрала овациите. И с право. Замислена като пълно ръководство с отговори на духовни проблеми, тя вместо това представлявала сборник от духовни безсмислици.

По-малко от година след издаването на книгата Робъртс я отрекъл. Пред приятели той казал, че тя била „провалило се оръжие, което било объркало и разделило Божиите хора”.

Въпреки че в последствие променил мнението си, през годините, докато пишели „Войната срещу светиите”, Ивън изглеждал объркан от Пен-Люис, като казвал: „Не познавам никого с нейното духовно разбиране, тя е ветеран в небесните неща.” На този етап от възстановяването на Ивън г-жа Пен-Люис успяла да го убеди, че неговите страдания били Божият план да бъде той екипиран, за да се бие със сатанинските сили и в последствие да научи и други как да воюват. В резултат на това тя го убедила да преведе на уелски нейните откровения относно воюването и да ги изложи в няколко брошури на английски.

Удивително е как един съживител от национална величина, който някога е бил толкова здрав и непобедим в силата на Святия Дух, е могъл да се остави до такава степен да бъде заблуден, подчинен и използван. Библейските истории за Илия и Езавел или Самсон и Далила продължават да се повтарят през историята. 

ПРОПОВЕДИ В СЕНКИТЕ

Новообразуваният тандем Робъртс – Пен-Люис издавал също така и списание, наречено «Победителят». Идеята за това била на Пен-Люис. Във всеки брой Ивън пишел по едно есе, тя – останалото. Моето лично мнение е, че това издание било още едно средство, с което Пен-Люис трупала духовен авторитет и популярност за своето дело. Списанието нападало ранните петдесятни групи и определяло начина им на служение като сатанински. Но със своите близо пет хиляди абонати то достигало Великобритания, Европа, Северна Америка, Южна Африка, Корея и Китай.

Пен-Люис се разболяла в края на 1913 г. Докато отсъствала, Ивън пишел по-голямата част от текстовете в списанието. Тя решила да проведе това, което нарекла „Конференции за християнски работници”, където щяла да проповядва. На тези конференции Ивън трябвало да стои в молитвената стая и от време на време му се разрешавало да съветва групи от хора. Това било оправдано с факта, че лекарите го били посъветвали никога вече да не застава зад амвона. Затова Ивън се подчинил и използвал своите дарби на съветник. Един човек, който отишъл с една група за съвет при Ивън, казал: „Това, което ме. порази най-много, бе прецизността на неговото прозрение, понеже той рядко грешеше  своята духовна преценка и диагноза.”

Как е могъл този, който някога изглеждал толкова непобедим и мощен в Святия Дух, и който се противопоставял на всеки, дръзнал да предложи противното, да се задоволи само със сесии за съветване?

С годините конференциите на Пен-Люис загубили своята популярност. Когато замрели, Ивън намерил поле за изява в училището за молитва. То произлязло от „Молитвения страж”, създаден по време на конференцията в Суанси през 1908 г. В училището за молитва Ивън учел хората как да ходатайстват за семейства, служители и църкви. Той написал и есета за най-различни аспекти и нива на молитвата. Няколко служители отбелязали, че всичко, което знаели за молитвата, го били научили от поученията на Ивън.

Винаги когато говорел за молитвата, Ивън се оживявал. Училището запалило нова искра в него. Впоследствие той се отделил от „Молитвения страж” и се отдал на своя молитвен живот.

За известно време той се срещал с още няколко души в своята молитвена стая в дома на Пен-Люис. После напуснал групата и избрал да ходатайства сам пред Господа. Веднъж споделил със свой приятел: „Иска ми се да достигна такова състояние на молитва, че самият ми живот да не е нищо друго освен една молитва от сутрин до вечер.”

Ивън изглеждал развълнуван да бъде призован за живот, посветен на ходатайство.Неговото молитвено служение било съсредоточено върху християнските лидери и вярващи по света. Когато група френски офицери от Армията на спасението запитали за настъпателното воюзване, той им отговорил:

„В Лука не се казва: „проповядвайте и не отпадайте”, а „молете се и не отпадайте”. Не е трудно да се проповядва. Но когато се молиш, ти си сам на безлюдно място и се биеш в молитвена битка срещу силите на тъмнината. И ще познаеш тайната на победата.”

Вярвам, че това изявление подчертава избора на Ивън да обърне гръб на публичното служение. Всъщност той до такава степен се отдръпнал от обществото, че вече не общувал с хора. Пен-Люис написала за неговото поведение:

„Хората около него не могат да влязат в разговор с него – дори и когато живеят в същата къща.”

Ивън Робъртс останал  дома на Пен-Люис в продължение на осем години.

Животът му бил заплетен. Намирам за интересен факта, че въпреки че Пен-Люис използвала влиянието на Ивън като служител за постигането на своите скрити намерения, очевидно той го позволявал. В началото вероятно не е имал голям избор заради своето безпомощно състояние. Все пак младият съживител останал в дома й осем години. А това поражда в мен много въпроси. Дали домът на Пен-Люис се бил превърнал в неговото удобно скривалище? Дали бил повярвал в пълния провал на обществения си имидж? Защо не се върнал у дома? Дали емоционалните му сривове не го карали да се чувства по-сигурен, когато някой друг дърпа юздите? Единственият извод, който можем да направим, е, че Ивън Робъртс сам решил да слезе от сцената на обществената популярност. А домът на Пен-Люис бил мястото, където искал да остане. 

„ЩЕ ИМАМЕ ЛИ ОТНОВО СЪЖИВЛЕНИЕ”

Не е напълно ясно защо Пен-Люис и Ивън се разделили. Първо, през 1920 станало ясно, че той вече нямал принос за никоя от нейните книги. Когато била запитана за неговото отсъствие, тя отговорила: „Забележително е, че г-н Робъртс така и не е могъл отново да вземе участие в работата, но делото му е продължено от други.”

Тогава, някъде между 1919 и 1921, Ивън се преместил в Бритон, Съсекс. Той си купил пишеща машина и започнал да пише няколко малки книги. Но изложението им било разхвърляно, а много от стиховете били извадени от контекста си. Книжките му нямали успех.

Ивън писал до няколко свои приятели в родината си, за да им каже, че не е забравил тяхната любов и подкрепа. По това време Англия и Уелс били разделени и враждебно настроени. Нямало да е никак лесно да се завърне в родината си без подкрепата и позволението на гражданите на Уелс. Освен от факта, че ги бил изоставил, новоповярвалите от съживлението в Уелс били изненадани и разгневени и от онова, което прочели във „Войната срещу светиите”. Изглеждало сякаш техният водач противоречал на всичко, което някога отстоявал. Жителите на Уелс не знаели какво да мислят за техния млад съживител. Те си мислели, че познават сърцето му, но не можели да си обяснят действията му.

Ивън писал до своята деноминация и поздравил служител, който наскоро бил получил нов пост в нея. Служителят бил поласкан от писмото и помолил за разрешение да го публикува, за да сложи край на десетгодишното мълчание на Ивън. Последният се съгласил и получил покана да се завърне в Уелс, когато намери за добре. Той точно това и направил.

През 1926 бащата на Ивън се разболял. Когато Ивън се върнал за малко у дома, семейството го приело добре. Всички се радвали да го видят и го уверили, че вече били забравили всичко. Докато бил там, няколко от членовете на една малка църква го поканили да проведе служба. Очевидно забравяйки за съвета на лекарите, Ивън застанал зад амвона. Събранието било изненадано от вече не толкова младежкия му вид, но разпознали силата на Святия Дух, която все още звучала в гласа му. Хората били толкова развълнувани, че в Северен Уелс започнало да се шушука: „Ще имаме ли отново съживление?”

Г-жа Пен-Люис умряла от болест на белите дробове през 1927 г. Ивън от доста време тъгувал за родината си Уелс. След смъртта й през 1927 той се завърнал у дома завинаги. Интересно е да се отбележи, че въпреки че започнал да посещава Уелс, той не се преместил да живее там до смъртта на Пен-Люис. 

“СТАЯТА СЕ ИЗПЪЛНИ СЪС СВЕТЛИНА”

Бащата на Ивън починал през 1928 г. и на службата Ивън направил нещо необичайно. Той изненадващо прекъснал тържествените хвалебствени слова за баща му и казал: „Това не е смърт, а възкресение. Нека свидетелстваме за тази истина.” За този ден един човек отбелязал: „Сякаш електрически ток премина през нас. Чувствахме, че ако беше продължил, щяхме отново дa имаме съживление, там и тогава.”

И наистина имало кратко съживление. Дяконите на „Мория помолили Ивън да вземе участие в една специална служба. Когато се съгласил да говори, вълнуващата новина за това обиколила Уелс. Посетители се изсипали в Северен Уелс, а местните се втурнали към параклиса след работа. Два часа преди началото на службата сградата била препълнена. На улицата се събирала голяма тълпа. Младежите били нетърпеливи да чуят мъжа, за когото говорели родителите им. Ивън спокойно поздравил присъстващите, после излязъл навън, за да поздрави и насъбралата се тълпа.

През този кратък период той посетил няколко параклиса и предупреждавал за задушаващия материализъм, който се прокрадвал в църквата. Веднъж двама родители донесли детето си при Ивън в молитвената стая. Докато се молел за детето, „стаята се изпълнила със светлина и с усещане за Духа на Бог”. Родителите започнали да хвалят и да славят Бог със силен глас. Скоро работещи наблизо хора ги чули, оставили работата си и се присъединили към тях. Други, които били излезли на пазара наблизо, също ги чули и се втурнали да вземат участие. След известно време по улиците се била насъбрала такава тълпа, че фургоните не можели да си пробият път. Според очевидец Ивън се молил за изцеления и освобождения и действал с дарбата на пророкуване. Но казвали, че открито смъмрил някой, който се опитвал да говори на езици. Въпреки това някои смятали, че Ивън Робъртс е станал петдесятен. Изцеленията, покаянията и отговорените молитви били най-обсъжданите резултати от това малко съживление. Година по-късно Ивън Робъртс напълно изчезнал от обществения живот. 

СЯНКАТА НА УСПЕХА

През 1931 г. Ивън бил вече забравен. Той живеел в стая, предоставена му от г-жа Осуалд Уилиамс. Тя не искала нищо от Ивън освен да се погрижи за спокойствието му. Той прекарал последните години от живота си в писането на поезия и писма до служители, водел си дневник и с удоволствие посещавал спортни и театрални прояви. През май 1949 г. на Ивън за първи път му се наложило да остане в леглото през целия ден. За целия месец септември на 1950 г. в дневника му била написана само една дума. Това била думата „болен”.

Ивън Робъртс бил погребан на 29 януари 1951 г. на седемдесет и две години. Той бил погребан при семейството си зад „Мория Чапъл” в Северен Уелс. Няколко години по-късно пред „Мория” била издигната паметна колона в почит на неговите усилия да запали съживление.

Самата погребална церемония се превърнала в паметник. Стотици хора, които обичали Ивън, но го били загубили от погледа си през годините, се стекли и изпели любимите му химни.

От всички възхвали в негова чест тази в The Western Mail го описва най-добре. В нея се казва:

 

„Той беше човек, преживял странни неща. В младежките си години той сякаш държеше цялата нация в дланите си. Преживя изтощение и големи промени в мнението и възгледите си, но религиозните му убеждения останаха непоклатими до самия край.”

Ивън Робъртс наистина е бил велик съживител, държал в ръцете си ключовете на духовното пробуждане. Той повел удивително движение на Божия Дух в Уелс. Въпреки това четиридесет години по-късно в неговата родина не можело да се намери и следа от това съживление. То останало само спомен в сърцата на онези, които го били преживели.

Но защо само „спомен”?

Понеже един човек не може сам да понесе товара на цяло съживление. Той може да поведе движение на Бог, но останалите хора също трябва да изиграят своята роля. Ако някое движение на Бог замре, това отчасти е поради факта, че хората не са продължили в онова, което са приели. Затова би било грешка да хвърлим вината изцяло върху водача.

Около живота на Ивън Робъртс остават множество открити въпроси. Някои вярват, че той е бил издигнат от Бог за двегодишно публично служение и после е бил призован да прекара останалата част от живота си в молитва и ходатайство за света. Ако това бе напълно вярно, вярвам, че той щеше да умре щастлив човек. Но в неговия дневник е открита тъжна и депресираща поезия. През 60-те години на живота си той се чудел дали в живота му е останал някакъв смисъл. Неговата реакция била смесица от „лична загуба, самота и усещане за провал”. Той сякаш непрестанно търсел отредената му роля.

Аз вярвам, че Ивън носел в себе си духовните истини, които са можели да разтърсят света, но тези истини останали само в сърцето му. Изглежда, той така и не намерил ключа към емоционална стабилност. Ивън искал личността му да остане в сянка и често казвал: „Не искам да бъда видян аз”. Въпреки това според мен неговата слабост и емоционалният му характер привлекли върху него повече погледи, отколкото ако бе заел мястото си на авторитетен водач, отредено му в движението на Бог.

За да може човек да понесе товара на водач на едно съживление – особено когато става въпрос за нация, – и трите части на неговото същество – дух, душа и тяло – трябва да бъдат заздравени. Както можем да видим от неговия живот, в съживлението има нещо повече от духовно откровение. Духовният глад и откровение са само началото, но ние не сме само духовни създания. Човешкото тяло и емоции трябва да бъдат заздравени чрез Словото на Бог, за да може да бъде задържано съживлението на земята.

Делото ви за Бог не трябва да се провали или да бъде прекратено преждевременно. Заздравете тялото си, калете душата си и предайте духа си на плана на Бог. Вие можете да имате съживление в своята нация и да го продължите успешно!