Плуралистичният „междурелигиозен диалог” унижава християнството

Д-р Вениамин Пеев

Религиозният плурализъм, който приравнява всички религиозни божества и представя концепцията за „трансформация” като общовалидна, всъщност унижава достойнството на християнството. Както видяхме досега в изложението на плуралистичната „Коперникова система” на проф. Джон Хик християнството е извадено от неговата позиция на централна религия за европейската история и култура и доброволно е запратено в периферията. Мотивите за това не са „догматически”, а политически и социални. Западните политици, които през последните десетилетия допуснаха груби грешки в отношението си към нахлуващите религиозни влияния от други географски и културни области, прегърнаха още по-деструктивната политическа линия на „помиряване” религиозните общности. Въпреки че на практика такова „помиряване” е невъзможно, западните политици – повечето от които са уж представители на християнската цивилизация – започнаха да налагат плуралистичната си политика предимно върху християнските лидери и общности. Оказва се, че християните днес са по-податливи на отстъпление от своята догматика и религиозна практика от другите религиозни общности. А един мюсюлманин или будист никога няма да се откаже от религиозните си принципи и няма да допусне приравняването им с християнските! Тогава кому допринася полза т.нар. „междурелигиозен диалог”, ако не преди всичко на враговете на християнството?

В настоящата статия ще разгледам темата за диалога между представители на различните религии – какво означава това и доколко е възможен той в съвременната ни действителност. Както е известно, членуващите в НСРОБ български евангелисти участваха в няколко форума на „междурелигиозен диалог”, но показаха своята богословска неадекватност в тях. Тъй като в Западна Европа отдавна се правят опити за водене на такъв диалог и вече са известни както положителните постижения, така и провалите, то за всички нас ще бъде полезно да се поучим от западноевропейския опит като християнски представители на една страна, претендираща да бъде част от обединена Европа.

Дефиниране на „междурелигиозния диалог”
Не само в неудачните изяви на някои български евангелисти в инициативите на НСРОБ, но и във форумите на европейско ниво не е достатъчно добре прецизирано разбирането за „междурелигиозен диалог”. Каква е същността му? Каква е ролята на участниците в него? Какви са целите му? Вече видяхме в предишните две статии по темата, че религиозният плурализъм на Джон Хик е предизвикан от наблюдението върху социални проблеми. Веднага обаче възниква недоумението – каква е връзката между социално-икономическите проблеми и конфесионалната догматика? Онези, които виждат пряка връзка и влияние, са чисто и просто еклектици, нямащи ясна представа за философската и теологична бездна между двете области.

Видният съвременен протестантски теолог Юрген Молтман, когото в никакъв случай не можем да обвиним в социална апатия, категорично посочва, че в нашето съвремие не съществува унифицирана концепция за същността и целите на различните идеологии, в това число и религиозните. В своята статия „Полезно ли е „плуралистичното богословие” за диалога на световните религии?” големият германски теолог анализира критично много опити за изясняване различните идеологически позиции в по-новата европейска история. Молтман илюстрира адекватно своя скептицизъм за възможните положителни резултати от „междурелигиозен диалог” (Moltmann, J. “Is “Pluralistic Theology” Useful for the Dialogue of World Religions?” – In: D’Costa, G. ed. Christian Uniqueness Reconsidered. 149-56). Като европеец, той е твърде подозрителен за изхода на християнско-марксистките форуми, проведени в периода на Студената война: в Залцбург (1965), Херенхимзее (1966) и Мариенбад (1967) (пак там, 153). Надеждите за постигане на добри резултати, които ще доведат до прехвърлянето на мостове между двата политически лагера, на които бе разделена Европа, бързо се изпаряват. Следва Пражката пролет в Чехословакия, втвърдяването на антикомунистическата позиция на папа Йоан Павел II и налагащото се убеждение, че опитът за диалог се е провалил. Според Молтман фундаменталната грешка на двете страни е, че не е бил осъществен „диалог за диалога” и не е било достатъчно да се говори за „междуидеологически диалог”. Не е станало ясно какво трябва всъщност да се разбира под „диалог”. Тук се налага да вметна наблюдението – като човек, който е свидетел на случващото се на политическата сцена през последните две десетилетия, – че социално-икономическите промени в Европа настъпиха едва след като едната политическа система се отказа от десетилетната си идеология. Ще прибавя обаче, че все още нямаме индикации за окончателно положителни резултати на продължаващия „диалог”.
Молтман настоява още, че е необходимо да се диференцира понятието за „междурелигиозен диалог” в различните части на планетата. Това е особено важно наблюдение! Има места, където „диалогът” не изисква ясно изразяване на личната или конкретно конфесионална позиция. Така например, японците не преживяват болезнено съжителството на три големи религиозни традиции: шинтоизъм, Махаяна будизъм и Дзен (пак там, 152). Но това е така, защото в тези три религии има обща религиозна основа и те се характеризират с подчертан плурализъм, от който произтича и по-голямата им междурелигиозна толерантност. Тази „толерантност” обаче не се изявява по отношение на християнството, което в съседна Южна Корея например е водеща религия, но в Япония си пробива много трудно път.

Също така и в САЩ – една мулти-културна страна, която неправилно се счита за „традиционно християнска”, могат да бъдат открити безброй религиозни представителства и варианти на християнството, както и еклектични религиозни системи, между които съществува в повечето случаи плуралистична толерантност и дори безразличие. Американската плуралистична действителност обаче едва ли може да бъде посочена като надежден съвременен модел за всяка култура по света (пак там, 155). В подкрепа на това разбиране ще цитирам становището на големия съвременен американски специалист на религиите и религиозните култове Уолтър Мартин, който е връстник на Джон Хик. Посочвайки, че САЩ са една „топилня” на различни етноси, култури и религии, които характеризират отделни групи от населението на страната, Уолтър Мартин заявява следното: „Аз съм избрал да стоя върху бастиона на Библейското християнство, както е поучавано от апостолите, защитавано от църковните отци, преоткрито от реформаторите и въплътено в онова, което понякога се нарича Реформирано богословие” (Martin, W. The Kingdom of the Cults. 11-2). Следователно позицията на истинския християнин в съвременния плуралистичен свят не може да бъде политически, културно, социално и пр. обусловена! Евангелската позиция не се влияе от идейните моди на своята епоха! Днешният християнин е изправен пред избор – или само с Христа, или с Христа заедно с другите. Първият избор е изборът на апостолите, църковните отци, реформаторите и на християни като Уолтър Мартин. Вторият избор е на изменниците на Христос, на лаодикийците и на днешните плуралистични представители на ОЕЦ у нас…

Християнският избор в съвременния „междурелигиозен диалог”
Какви трябва да бъдат съдържанието и целите на „междурелигиозния диалог” у нас? Трябва ли безкритично да подражаваме на чужди модели? Ако приемем за меродавна позицията на избора на съвременни специалисти в областта на религиознанието като Уолтър Мартин, то би следвало най-напред да се обърнем към новозаветния модел, защото той е възприет и следван стриктно от апостолите, църковните отци и реформаторите. А правилният новозаветен модел ни е предложен от Самия Христос!

Нека разгледаме от позицията на „междурелигиозен диалог” случая със „сиро-финикианката” или „ханаанката”, която потърси за помощ Христа (Мат. 15:21-28; срв. Марк. 7:24-30). В новозаветния текст е посочено, че тя бе елинка по рождение, следователно не се е покланяла на юдейския Яхве, а вероятно е вярвала в божества като Зевс, Хера, Ваал и Астарта и може би в Аполоновата потомка Хигия – богинята на магическото изцеление. Но след като не получава помощ от божествата на своята област, тази жена решава да потърси прочулия се с изцелителната си мощ Исус, смятан от мнозина Свои съвременници за юдейския Месия. Ев. Матей, който ще да е бил свидетел на срещата им, цитира нейното обръщение към Христос: „Смили се за мене, Господи, Сине Давидов; дъщеря ми зле се мъчи от бяс” (15:22). И тук – по реакцията на учениците, Христос и жената – можем да установим поне три различни подхода при „междурелигиозния диалог”. Първият подход отразява реакцията на учениците, които настояваха Исус да я отпрати без отговор (ст.23). Този подход бих определил като сектантски – част от християнството не би желало да влиза в никакви контакти с друговерци. Сектантите не се интересуват от потребностите и страданията на другите; те търсят само собственото си удовлетворение и блаженство от общението със своя Бог и своите единоверци. Този тесногръд подход е демонстриран, за съжаление, многократно през изминалите векове. Вторият подход е изразен ясно и недвусмислено от Самия Христос: „Аз не съм пратен, освен до изгубените овци от Израилевия дом” (ст. 24). Ев. Марко пък подчертава: „Остави да се наситят първо децата” (7:27 а). Видно е, че новозаветната идея за ролята на Христос е като снабдител преди всичко на духовните и ежедневни потребности на Неговите последователи – първо на Неговите сънародници, а после и на онези, които започват да се наричат „християни”. Христос не може да бъде приравняван с апатичния Буда или с агресивния Мохамед. Първият не се притеснява дали ще има желаещи да го последват при впускането му в „пустотата”, защото самият приживе не е бил сигурен дали е постигнал „нирвана”. Вторият пък извисява блестящия си от постоянна употреба меч над главата на всеки, който би дръзнал да оспори неговото пророческо достойнство. Следователно нито първият, нито вторият дава решение за неотложните човешки потребности. Само Христос заявява, че е дошъл да помогне на сиромасите, да освободи пленниците и угнетените, да изцели слепите и да прогласи на всички „благоприятната Господна година” (Лук. 4:17-19; срв. Ис. 61:1, 2). Но ако Христос, Който е готов да помага на всеки нуждаещ се Свой последовател, бе отказал помощ на сирофиникианката, която се помоли за изцеление на болната си дъщеря, Той по принцип не би бил различен от Буда и Мохамед. Затова езичничката продължи да настоява: „Така, Господи; но и кученцата ядат от трохите, които падат от трапезата на господарите им” (Мат. 15:27; Марк. 7:28). Оттук започва „междурелигиозният диалог”, който е предизвикан от една друговерка. Сирофиникианката става инициатор на третия подход към „междурелигиозен диалог”, който бих искал да посоча като модел и за нашата постмодерна действителност. Този диалог започва и се провежда между човек от нехристиянска вяра и Христос – Основателя на християнството. Мотивът за провеждането му е една крещяща социална нужда. В известен смисъл това напомня за социалните проблеми в Бирмингам, които карат младия Джон Хик да се замисли за смисъла и центъра на всяка една религия и дали различията могат да спомогнат за разрешаването на наболелите проблеми. Но докато Хик прекрачва неправомерно от сферата на иманентното, земното, битовото в сферата на трансцендентното, където може да има само Един истински Бог, а не много и равнопоставени божества, сирофиникианката показва почит и признание към Христос. Тя Го признава като „Господ”, т.е. като Единствения Бог на вселената и човечеството. Обръщайки се към Него за помощ и то на територията на своите божества, тази жена косвено признава безсилието и нищожеството им. Тя не оспорва облагодетелстваната позиция на „децата, които се хранят на Господната трапеза”, но апелира за същото отношение на милост и грижовност към своята дъщеря и себе си, защото е убедена, че християнският Бог не е племенно или културно обусловено божество, каквито са Зевс, Ваал, Вишну, Аллах и т.н. Ето защо Самият Христос дава висока оценка за нейното благоговейно поведение: „О жено, голяма е твоята вяра; нека ти бъде според желанието” (Мат. 15:28).

Истинските Христови последователи не странят от „междурелигиозен диалог”. Той несъмнено ще включва хуманния отклик на социално-икономическите нужди на хора от други вероизповедания. В световен мащаб християнските организации са едни от най-дейните в областите на благотворителност и хуманитарни помощи в страните на Третия свят. Църквата – в различните си конфесии и поделения – също така е в челните редици на миротворците. Но християнската позиция е свързана винаги с издигането на знамето, че Христос е Единственият Господ, Който е несравним с другите представи за божества. Тъкмо затова Той помага на нуждаещите се! Наред с всяка социална инициатива ние сме призовани да отнесем и истината, че само Той е Бог!