Християнство и мъченичество в Ранната Църква

Д-р Вениамин Пеев

На годишен изпит на абсолвенти на ВЕБИ неотдавна попитах един от тях, който трябваше да говори за социалното приложение на християнското учение, дали е чел “Апология на християнството” на Тертулиан и “За Божия град” на блажени Августин. Бях неприятно изненадан да чуя, че тези основоположни по темата християнски творби – преведени при това на български език! – бяха напълно неизвестни на абсолвента. При това те се споменават в различни курсове на нашата програма. Неприятното ми впечатление бе ретуширано още повече от факта, че този мъж изпълнява една от лидерските позиции в днешния български евангелизъм и взема отношение по “агентурния проблем”, подкрепяйки тезата, че доносниците пастори били “защитавали” по този начин не само себе си и своите местни църкви и деноминации, но дори целия български евангелизъм.

Тук няма да се връщам към “агентурния проблем” – бяха казани премного неща в публичното пространство. Ще кажа само, че на този годишен изпит окончателно се убедих, че не само абсолвенти на богословски институти, но и дългогодишни евангелски лидери не познават християнския аспект на мъченичеството и неговото огромно значение за учението и практиката на Църквата. Тертулиан обаче е категоричен, обръщайки се към римските власти: “Която и да било ваша жестокост, дори най-изтънчената, не постига нищо: тя по-скоро привлича към нашето учение. Колкото ни избивате, повече ставаме: семе е християнската кръв!” („Апология “ L.13). В този така добре познат на богословите възглас не само, че не личи готовност за колаборационизъм с езическите власти, но авторът посочва гоненията и мъченичеството като заряд за развитие. Християнството, което е мразена и преследвана религия в пределите на римската империя, превръща този факт в най-привлекателната му особеност. Героизмът на достойните християни, които не трепват пред опасностите, но ги приемат с особена радост, впечатлява силно римските поданици, които започват все повече да се съмняват в “непоклатимостта” на Рим. Нито жестоко-изобретателните мъчения, нито арените с кръвожадни зверове и безмилостни гладиатори могат да заглушат изповедта на вярващия: “Християнин съм!” Нещо повече, мъченичеството се превръща в единствената алтернатива на Христовите последователи и придобива формата и измеренията на правилната християнска доктрина и практика.

Може би най-завършена и последователно изложена обаче е богословската доктрина за мъченичеството в Оригеновата творба “Увещание към мъченичество” (Cohortatio ad martyrium) – едно сравнително кратко, но много динамично съчинение, което александрийският богослов написва в зрялата си възраст. То е адресирано към двама негови приятели от гр. Кесария – Амвросий и Протоктет, които биват хвърлени в затвора заради своята християнска вяра. Ориген се старае да повдигне духа на двамата, като им показва най-светлата и славна страна на саможертвата за Христос.  Този трактат обаче не е суха теория, макар той да излага общоприетата позиция на християните за мъченичеството, но представлява една богословска изповед на Ориген, който още на 17-годишна възраст бил готов да умре за своята вяра заедно с баща си Леонид (Евсевий Кесарийски, Църковна история, VI.2). Това огромно желание да се пожертва за своя Спасител не го напуска през целия му живот и той умира след поредица от жестоки мъчения, но без да се отрече от верността си към Христос, през 253/4 г. по време на гоненията, предизвикани от имп. Деций (пак там, VII.1).

Преди да се спрем на основните концепции в Оригеновото “Увещание към мъченичество” обаче, нека посочим накратко каква е била доктрината на неговите съвременници за мъченичеството, защото тя ще ни подсигури един всеобщ контекст. Църковният историк Евсевий Кесарийски, който ни дава ценни сведения за живота на Ориген и много негови съвременници, които в различни части на античния свят са приели с радост мъченичество за Христа, представя три главни аспекта на тази доктрина според един документ на църквите в Лион и Виена (пак там, V.2).

На първо място, мъченичеството на християните през III в. се оказва цел, към която те се стремели. Тяхната цел не била “да запазят Църквата” чрез раболепно отношение към антихристиянската римска власт. Тяхната цел била да пострадат с радост, но да останат верни на своите убеждения, лишавайки се от социална сигурност, здраве, живот, дом, семейство, приятели – от всякакви облаги в обществото. Римските власти непрекъснато поставяли алтернативата пред християните: “Откажете се от верността си към Христос и покажете лоялност към императора. Тогава нищо лошо няма да ви се случи”. Отговорът на всички истински християни обаче бил един и същ: “Християнин съм!”

На второ място, от историческите сведения разбираме, че мъченичеството не се изразявало в единични случаи. Като мъченици били горени с врящо масло, рязани къс по къс, бичувани и загивали безропотно не само най-силните духом – мъже и презвитери или епископи. Мъченически преминавали през страдания за своята християнска вяра много деца, юноши и девойки. Опозорявани и измъчвани били хиляди жени християнки. Не били пощадени и много немощни старци и старици, които изповядвали с радост, че ще последват Христос и в смъртта си. Разказите за тези повсеместни страдания и мъченическа смърт, които се разпространявали мълниеносно, не само че не объзсърчавали никого, но пораждали масовото желание нови и нови мъченици да декларират своята християнска верност. Болшинството от тях показвали такова смирение, че дори когато страдали, отказвали да бъдат наричани “мъченици” или “свидетели” (гр. мáртюрес), защото смятали това определение за твърде висока чест за себе си.

На трето място, раннохристиянските мъченици гледали на Господ Исус Христос като на Единствения, Който заслужавал да носи почетната титла “истински и верен мъченик” или “свидетел” (гр. мáртюс). Те знаели, че Той е пострадал доброволно и предварително – бил хулен, бичуван и разпънат на кръст заради тях. Затова Бог Го удостоил да бъде възкресен от мъртвите и да стане Начинателят на живота. Но ако някой би казал, че човек не може да се сравнява с Христа по сила и издържливост, защото Той е Богочовек, а човекът е твар, то ранните християни припомняли друг знаменателен случай на мъченик за вярата. Това бил младежът Стефан от Деяния апостолски, когото наричали “съвършения мъченик” или “свидетел”. Неговият пример им давал необходимото вдъхновение и насърчение, че всеки християнин би бил готов като него да пострада за своя Спасител. Така искрата на новозаветния първомъченик прелитала през мрака на вековете и запалвала пламъка на жертвоготовната вяра в безброй сърца и животи.

Ориген, както видяхме, носел в душата си искрата на мъченическото дръзновение от своята младост. Той бил свидетел как негови близки, приятели, учители и ученици поемали по пътя на мъченичеството. Затова учението му за мъченичеството представлява реално отражение на самия живот на Ранната Църква. Нещо повече, мъченичеството според Ориген е лакмусът за истинското християнство. То е доказателство за живата вяра в Христос. В много редки случаи езичникът би бил готов да пожертва живота си за Хор, Серапис или Зевс. Но християните трябвало да покажат на езичниците, че животът на верните е притежание на Бога, защото е откупен с мъченичеството и смъртта на Неговия Син Христос. Нещо повече, изкупителното дело на Христос намирало като че ли своето продължение в мъченическата смърт на Неговите последователи. Проливаната от тях кръв като че ли представлявала средството за едно по-силно, увековещаващо се кръщение от кръщението във вода. Затова ранните християни гледали с особено благоговение на “кръщението с кръв”, което превръщало мъчениците в особен род “свещеници”, които принасяли себе си върху Божия олтар като “жертва свята, чиста и богоугодна”.

Мъченичеството било според Ориген знак за усъвършенстването на християнската любов. То било проява на съвършена любов към Бога и ближните, следователно представлявало изпълнението на двете най-големи заповеди, обобщаващи закона и благодатта. Чрез своето мъченичество ранните християни виждали в себе си братя на апостолите Петър, Яков, Павел, защото те можели да пострадат и умрат като тях. Нещо повече, сякаш въоръжени с Божието всеоръжие, те ставали победители над силите на злото, защото смъртта и адът нямали вече власт над тях. По този начин, Оригеновите съвременници развили у себе си отношението на пълно презрение към смъртта. Тя бледнеела пред обещания им вечен живот в присъствието на любимия Христос.

Следователно мъченичеството – освен като цел, продължение на изкупителното дело и отъждествяване с апостолството – трасирало пътя на ранните християни към Вечността. Пътят към горния Йерусалим не можел да бъде гладък и лесно достъпен. Той трябвало да бъде стръмен и труден за изкачване – също както земният път от Йерихон към Йерусалим. Венецът на славата, обещан от възкръсналия Христос на верните Си последователи “до смърт”, стоял на високо и изкачването до него, за да бъде получен, трябвало да бъде мъчително. Така земният живот се оказвал в парадоксално положение – той често бил пожертван с радост, но не защото ранните християни не го приемали като дар от Бога, а защото губейки го, те ставали наследници на възкресението. Следователно, както подчертава Ориген, изгубеният тук живот отвежда към истинския, вечния, блажения живот с Христа.

В заключение би могло да се каже, че учението на ранните богослови като Тертулиан и Ориген за мъченичеството представлява в теоретичен план едно развитие на новозаветни концепции като Павловата: “Защото за мене да живея е Христос, а да умра – придобивка” (Фил. 1:21). По-важна обаче е практическата му приложимост. В един враждебен свят, който си е поставил за цел да смаже и унищожи носителите на християнската вяра, е нужно да се постави такава цел пред потърпевшите, която да подчертае същностните разлики в ценностните системи на мъчители и мъченици. Бездната между двете групи трябва да бъде подчертана до самия й предел. А този предел е страданието и смъртта в името на Христос! Компромис не може да бъде правен с християнската вяра в името на собствената сигурност, здраве, живот, кариера. Онова, което е придобивка в този живот, всъщност е загуба. А загубата на този живот в името на християнската вяра е придобивка. Такива са били богословието, целта и духовните ценности на Ранната Църква по времето на Тертулиан, Ориген, Августин и още хиляди християни. Какви обаче са те сега?…