Населението и неговия брой от векове предизвикат разгорещени дебати. За едни хората са прекалено много, за други прекалено малко – в зависимост от идеологически, политически и други пристрастия. Още през II век влиятелният теолог Тертулиан пише, че Земята е пренаселена и това предизвиква войни, епидемии и глад (според различни оценки, по онова време населението на планетата е между 130 и 250 милиона, т.е. по-малко от населението на Пакистан сега). Меркантилистите, които векове доминират западната икономическа мисъл, считат голямото население за основата на богатство, политическа власт и военна мощ, и пледират за увеличаването му с всички възможни средства.
Сега населението на Земята надхвърля 8 милиарда и се очаква да прибави още над 2 милиарда през следващите 6 десетилетия. Някои считат, че планетата ни се задъхва под това „демографско бреме“. Други предвещават колапс на населението в свят, където всеки четвърти живее в страна, чието население намалява, и считат че това е най-голямата заплаха за човечеството. И едните, и другите често забравят, че хората не са стадо овце, чийто разплод лесно се контролира. Те нерядко остават слепи и за демографските промени, които не касаят броя на населението, но имат важни социални и икономически последици.
Върху една такава промяна ще се спрем по-подробно тук. Става дума за влиянието на все по-късните раждания върху т.нар.
средна продължителност на поколението.
Фигура 1 представя данни за средната възраст при раждане в Европа между 1990 и 2020. Веднага прави впечатление значителното повишаване на възрастта на майчинство – ако през 1990 г. средната възраст при раждане навсякъде в Европа е била под 30 години, то през 2020 г. в Западно-Европейските страни тя е над тази възраст. Очевидни са и големите различия между двете части на Европа. Когато започва преходът, раждаемостта в бившите „соц. страни“ е значително по-ранна. Разликата в средната възраст при раждане между ГДР и ФРГ през 1990 добре илюстрира това. Друга илюстрация – в Русия около една четвърт от жените, родени в началото на 70-те години, раждат първото си дете до навършването на 20-годишна възраст.
Дори на фона на бившите соц. страни, средната възраст при раждане в България е ниска. В началото на 90-те години на XX век, този показател у нас е най-ниският някога регистриран в света (23,7 години през 1991 и 1992; втора след нас е Армения с 24,4 години през 1993). В публичното пространство често се хвърлят некоректни твърдения за демографската „изключителност“ на България (напр., че сме с най-високата смъртност в света, че сме страната с най-бързо намаляващото население, и пр.). На тези твърдения вече сме се спирали. Подчертавали сме и, че България не е изключение и споделя много от демографските характеристики на страните от Централна и Източна Европа.
Ако има нещо, с което демографската ситуация в България би останала в Книгата на Гинес, това е средната възраст при раждане. Тъй като този показател се влияе и от това колко деца се раждат и кога те се раждат, а намаляващата раждаемост навсякъде по света се свързва с по-късни раждания, малко вероятно е някой скоро да надмине въпросния наш показател от началото на 90-те години на XX век. Наред с всичко друго, това още веднъж повдига въпроса за много ранните раждания сред някои групи у нас. Ние сме страната с най-високи равнища на раждания сред подрастващите в ЕС- нещо което заслужава повече внимание от политиците и обществото като цяло, но е в страни от темата на настоящата статия.
Нещо, което не се вижда от графиката е, че средната възраст при раждане може да се интерпретира и като средна продължителност на поколението, тъй като отразява периода между раждането на родителите и раждането на техните деца. Тази интерпретация е особено интересна. Увеличаването на средна продължителност на поколението повдига цял куп въпроси свързани с междупоколенческите отношения.
Например, какви ще са връзките между поколенията, ако разликата във възрастта между родители и деца е 20 години, 35 години, или дори 50 и повече години (както все по-често се случва при асистираната репродукция). Тук говорим не само за емоционална привързаност, но и за сходство на интереси, ценности, мирогледи, и т.н. По-дългата средна продължителност на поколението съкращава и времето през което различните поколения доживяват заедно (нещо, което само частично се компенсира от увеличаващата се продължителност на живота). Децата на по-млади родители имат по-голяма вероятност да помнят не само баби и дядовци, но и пра-родители. Колкото по-възрастни са родителите, толкова по-малка е вероятността децата им да помнят по-старите поколения. Това, според специалистите се отразява на социализацията на младите поколения, и дори е въведен терминът „вертикална депривация“, който визира ограничените отношения с по-старите поколения.
Средната продължителност на поколението е свързана също и със скоростта, с която протичат възпроизводствените процеси в населението, т.е. със
скоростта на демографския метаболизъм.
Фигура 2 представя проекции на едно население, които се различават само по средната продължителност на поколението (в единият случай средната възраст при раждане е 26,6 години, а в останалите два – съответно 20 и 40 години). Ако няма миграция, след 100 години това население би било 47,2 милиона при средна продължителност на поколението 40 година, а при средна продължителност на поколението от 20 година – само 23,9 милиона, в резултат на по-бързия демографски метаболизъм (ще повторим – смъртността и броя деца са еднакви и постоянни).
Това е най-лесният начин да демонстрираме влиянието на средната продължителност на поколението върху скоростта на демографския метаболизъм, без да прибягваме до формули или сложни технически обяснения. Но средната продължителност на поколението влияе не само върху демографския метаболизъм; тя влияе и върху социалния метаболизъм. Това е свързано с един от механизмите за социална промяна – навлизането на млади поколения в зряла възраст и отмирането на по-старите.
Младите хора са носители на нови идеи, норми и ценности, и замествайки по-старото поколение те слагат свой отпечатък върху обществото. Поради това смяната на поколенията е съпроводена с конфликти. Спомнете си, например, Каравеловите „Българи от старо време“. Това, което отличава нашето съвремие е, че живеем в свят, който преживява едни от най-бързите промени в човешката история, особено с главоломния технически прогрес. На този фон, удължаващата се средна продължителност на поколението прави социалните промени по-болезнени, тъй като не само разликата във възрастта между родители и деца се увеличава, но се увеличава и интензивността на промените през този по-дълъг период.
За това трябва да си дават сметка и управляващите, и обществото като цяло, тъй като то, наред с увеличаващите се неравенства, улеснява излизането на „не-системни“ сили на политическата сцена. Отбелязвам това, не за да наливам масло в огъня на апокалиптичното говорене по демографски въпроси, или за да призовавам 19-20 годишни да раждат (каквито гласове например се чуват в Руската Дума), а за да подчертая още веднъж колко дълбоки са промените, които обществото ни преживява и колко важна е способността му да се адаптира към тях.