МЕТОДИСТКИЯТ СУПЕРИНТЕНДАНТ ЯНКО ИВАНОВ И „ПАСТОРИТЕ-ШПИОНИ”

16.01.2019

Навършват се 70 години от първите съдебни процеси на комунистическия режим срещу евангелските пастири. Църквата в България има своите мъченици и герои на вярата от единичните случаи на преследвания и побоища над първите носители на истината до масовите гонения на християните по време на комунистическото управление в България. Тогава цялата страна бе превърната на огромен затвор, в който никой нямаше право да мисли самостоятелно, да говори свободно, да работи каквото му харесва и да живее където иска. Пастири и ръководители на църкви, роднини и приятели на осъдените, както и специални гости ще се съберат в сградата на Първа Евангелска църква в София, не да правят панахида за починалите, а да си припомнят и да предадат на следващите поколения болезнения спомен.

По справка на ДС от 1948 г. членове на Съюза на обединените евангелските църкви надхвърля 20 000 души, като в него не влизат всички евангелисти”, посочи експертът. По думите му през същата година е открито дело за разработка на съюза, а в документите на ДС е посочено, че евангелистите провеждат „пропаганда по много фин начин”. Те са заподозрени от ДС, че са проводник на американското разузнаване. В периода август – декември 1948 г. са арестувани и разпитани 55 протестанти, а на последвалия политически процес, завършил с присъда през март 1949 г. са осъдени четирима пастори на доживотен затвор и множество други сподвижници на 15 години и 10 години затвор. След основния процес са проведени други четири по-малки политически процеси. С тях комунистическият режим се разправя с протестантите в България, като не престава да ги следи до рухването на тоталитарната диктатура през 1989 г.

МЕТОДИСТКИЯТ СУПЕРИНТЕНДАНТ ЯНКО ИВАНОВ И АРЕСТИТЕ НА „ПАСТОРИТЕ-ШПИОНИ” ПРЕЗ 1948 Г.

Християнство и култура брой 133, Вениамин Пеев

През февруари 2019 г. се навършват 70 години от началото на „пасторския процес” (25 февруари – 8 март 1949 г.), който всъщност целѝ обезглавяването на българския евангелизъм и обричането му на изчезване. Поради тесните си връзки със Запада (в теологичен, икономически и политически аспект) петнайсет духовни водачи на четирите деноминации (конгрешани, методисти, баптисти и петдесетници), съставляващи Обединени евангелски църкви[1], са привлечени под отговорност за създаването на „шпионска организация” и провеждането на съзнателна „вражеска” и „антинародна дейност” в периода между 9 септември 1944 г. и лятото на 1948 г. Някои от подсъдимите пастори са обвинени от БНБ и в извършване на „валутни далавери” в особено големи размери. На 8 март 1949 г. тричленен съдебен състав на Софийския областен съд с председател К. Унджиев произнася различни по времетраене присъди на 13 от подсъдимите – от 5 години до доживотни, а други двама са пуснати с „условни присъди”. На основание на действащия тогава Наказателен кодекс съдът определя предмета на престъпленията като особено „тежък” и повечето пастори преминават през концлагера на о. Персин (Белене) и различни комунистически затвори. По-голямата част от осъдените получават амнистия след политическото дискредитиране на сталинизма[2], но има и единици като пастор Харалан Попов, които излежават почти цялата си присъда. Такава е драматичната картина „от птичи поглед” за „пасторския процес”, която знаем от описанията на партийно-държавната преса[3], от спомените на някои от осъдените пастори[4] или други автори[5]. В една или друга степен обаче познатите на читателите данни страдат от неточност, субективност и прекомерна емоционалност. Десетилетия наред оставаха редица неизвестни и неясни неща във връзка с действителната обществена роля на подсъдимите в бурната политическа ситуация в следвоенна България. Имали ли са тези петнайсет евангелистки пастори определена политическа позиция, или са набедени за действия, които никога не са предприемали или планирали да вършат? Участвали ли са във „валутни афери”, т.е. в обмяна на чуждестранна валута по неофициален път, или не са? Признанията, които са дали в съдебната зала, следствие на предварителни изтезания и заплахи ли са, или не са? На тези и много други въпроси би могло да се отговори задоволително само ако човек се запознае със запазените архиви от следствието и съдебния процес – впрочем единствен по своя характер поради отказа на подсъдимите да обжалват решението на съда по-нататък.

След като стана възможен достъпът до някои партийно-държавни документи[6], свързани с „пасторския процес”, и най-вече до огромния архив на следствието и самото съдебно дело[7], драматичната картина придоби значително по-ясни очертания. При четене на хилядите листове показания, написани през мъчителните месеци на следствието в килиите на ДС, а и по време на излежаване на присъдите, е видно, че характерите и поведението на обвиняемите пастори са различни. Днешните коментатори на събитията в периода на лятото на 1948 г. и зимата на 1949 г. правят произволни обобщения и повърхностни изводи за еднаква „виновност” или „невиновност”, за „предателство” или „героизъм”, за „разкаяние” или „продължаваща съпротива” от страна на всички. Според нас трябва да се внимава и с обобщенията за „неизбежния натиск” на тоталитаризма у нас и „намесата на болшевизма и КГБ” във връзка с „пасторския процес” – обстоятелства, които са налични като политически контекст, но не са непременно решителният фактор за признанията за „виновност” на повечето евангелистки пастори. Ако пренебрегнем субективния фактор, характерите, личната култура и осведоменост, политическата ориентация и надежди за справедлив изход от ситуацията на всеки един от обвиняемите, ще стигаме винаги до погрешни заключения.

В настоящата статия ще се спрем на ролята на един от по-малко известните обвиняеми – пастор Янко Иванов, в „пасторския процес”, който в момента на своя арест изпълнява важните длъжности на суперинтендант (върховен надзирател) на методистите в България и заместник религиозен представител на евангелистите в ОЕЦ. Този човек изпъква със силата на своя характер, с християнската си и политическа принципност, с високия си интелект и ерудиция, с изключителното си чувство за отговорност към своя църковен пост. Пастор Иванов се изявява като най-трезвомислещия представител на ОЕЦ по много от особено важните въпроси, опитвайки се да предпази колегите си от опасни залитания в политическата сфера. Той се оказва един от най-трудно разследваните обвиняеми на процеса, проявил непреклонна воля за съпротива срещу манипулациите на инспекторите на ДС. Неоправдано е обстоятелството, че за неговата личност и дело липсват задълбочени изследвания в писанията на историците на българския евангелизъм[8]. Пастор Янко Иванов е един от достойните представители на българското християнство в периода на тоталитарния режим. Неговият живот е увенчан с венеца на мъченичеството.

Кратка биографична справка за методисткия суперинтендант Янко Иванов

Показанията на Янко Николов Иванов (1900–1962) пред следствените органи съ-държат ценни автобиографични данни.9 В архива на следствието се съхраняват още редица автентични документи, като исторически справки, служебни писма, протоколи на централата на Методистката църква и ОЕЦ и др., които могат да бъдат използвани като надеждни извори за живота и делото на методисткия суперинтендант.10 Самите показания на пастор Иванов са написани в повечето случаи с много красив и четлив почерк, което подсказва за естетизъм и равно-весие на духа – учудващо постижение в условията на 6-месечното разследване преди процеса, характеризиращо се с интензивност и жестокост. Още в първия наличен Протокол за разпит, започнат на 24 юли 1948 г. и продължил в продъл-жение на няколко дни11, намираме ценни исторически данни за биографията на върховния надзирател и развитието на Методистката църква през първата по-ловина на ХХ в. Данните се публикуват за първи път.

B много от показанията си, както и в случаите с останалите обвиняеми, Янко Иванов е принуден да повтаря многократно сведенията за своя произход, образо-вание, личен, семеен, църковен и обществен живот. Въпреки очевидното намере-ние на инспекторите на ДС в безкрайните повторения подследственият да бъде объркан, пастор Иванов показва завидна последователност и логичност в напи-саното, като подчертава стремежа си да даде свои обяснения за уличаващите го факти. Той е роден на 9 юни 1900 г. в гр. Русе в бедно чиновническо семейст-во. Бащата Никола е служител в местния съд и затова по-късно насочва сина си към юридическата кариера. Чиновническата му заплата обаче не е достатъчна да издържа сина си и 19-годишният студент е принуден да напусне правния факултет на Софийския университет още през втория семестър. Младежът решава да се отдаде на търговското поприще и завършва успешно вечерните курсове на Търговско-индустриалната камара в Русе. След няколко неуспешни опита семейството да придобие собствен капитал и да развие бизнес в галан-териен магазин, Янко внезапно решава да стане евангелистки пастор. Преди края на Втората световна война Върховното методистко настоятелство се ръководи от чужденци и върховен надзирател е д-р Елмар Каунт, който съдейст-ва младежът да бъде изпратен през есента на 1923 г. в Германия за богословско обучение. Янко Иванов завършва успешно четиригодишния курс на Методистка-та богословска семинария във Франкфурт на Майн през 1926 г., като в послед-ната година на обучението си взема изпитите за две години наведнъж. Още по време на неговото студентство проличават качествата му на интелигентен, организиран в действията си и целенасочен в намеренията си човек. Тези ка-чества се развиват през годините на служението му у нас като методистки пастор, който в продължение на две десетилетия ръководи много трудни енории в Северозападна България. Служението му обхваща села и градове от Видин до Плевен, включващо не само проповедническа дейност, но и благовестителство в населени места без евангелистки общности, както и подсигуряването им с молитвени домове. Както сам признава пастор Иванов обаче, въпреки огромния ентусиазъм, с който е вършил своите задължения, резултатите не винаги са били според очакванията му. Например в гр. Лом и някои околни села, където престоява три години, работата му не е успешна. Сградата на новопостроения молитвен дом в Лом с дарения от американски методистки църкви не може да се поддържа от малочислената общност и тя е продадена на Министерството на просвещението. В Плевенската методистка църква Янко Иванов служи в периода 1933–1940 г. Поради необходимостта да пътува често до околните села (Подем, Горна Митрополия, Горни Дъбник, Къртожабене) Върховното настоятелство го снабдява с мотоциклет с кош – една модерна придобивка за онова време. В Плевен към методистката църква се присъединяват няколко адвокатски семейс-тва (Кантарджиеви, Мандихинови и др. будни граждани), което свидетелства за високите качества и обаянието на младия пастор. Янко Иванов е оценен подобаващо и от новия върховен надзирател на методистите, Алфонс Прач12. От 1930 г. започва кариерното развитие на младия пастор, когато е избран за сек-ретар на Годишната методистка конференция – длъжност, която му се поверява до 1947 г. През 1936 г. пастор Иванов е назначен за секретар на Прач и през 1940 г. се премества в София.

Върховният методистки надзирател очевидно е оценил познанията и опита му в търговските дела. Длъжността секретар спо-ред тогава действащия методистки устав е много отговорна, защото изисква грижа за църковните имоти. Секретарят е отговорен за тяхната поддръжка, плащане на данъци, намиране на наематели на свободните молитвени домове и пасторски жилища и т.н. Тази отговорна служба дава възможност на Иванов да придобие богат опит в отношенията си с гражданските институции, като се запознава с редица законови изисквания. Опирайки се именно на този натрупан опит, той ще се окаже един от най-костеливите орехи за инспекторите на ДС, които дълго време няма да успеят да го принудят да направи самопризнания за извършени финансови и други „закононарушения”. Преди заминаването си за чужбина през 1944 г. Алфонс Прач упълномощава пастор Янко Иванов за свой заместник и той изпълнява длъжността върховен методистки надзирател до момента на арестуването си през юли 1948 г. Иванов е убеден, че е изпълнявал своята отговорна длъжност безупречно: „В качеството ми на върховен надзира-тел на Методистката църква в България досега не съм имал никакви мъчнотии от страна на властта в страната ни. Аз съм имал пълното съдействие на Ми-нистерството на Външните работи – Дирекция на вероизповеданията и особено за издействане идването на епископ Пол Гарбър13. И сега, при получаването на разните пратки-дарения на нашите църкви в Америка ние имаме съдействието съгласието на Дирекцията на вероизповеданията. Тия дни с негово съдействие сме освободили нова пратка – помощи в натура, която се разпределя за разпращане по църквите в провинцията за безплатно раздаване”14. По същия начин той обяснява пред следствието и получаването на големи парични суми от САЩ, Швейцария, Германия и др. страни като „издръжка” на методистките църкви „съобразно с появилите се нужди”. Видно е, че в първите си показания пастор Янко Иванов още не може да осъзнае, че следователите имат за цел да го на-сочат към признанието, че всички вещи, храни и парични помощи, пристигащи от западни страни, представляват някакъв вид „възнаграждения” за извършвана от него и колегите му „вражеска” и „шпионска” дейност в следвоенния период. Затова върховният надзирател на методистите заявява чистосърдечно на 26 юли 1948 г. следното: „Лично аз и възглавяваната от мен Методистка църква в България винаги се е стремила и е поддържала едно поведение на лоялност спря-мо властите в страната, като всички наши органи и служители са държали и внимавали да разбират правилно и да съблюдават и изпълняват точно законите на страната и наредбите на властта. Аз съм горд да заявя, че почитаемото Министерство на Външните работи никога не е имало каквито и да било непри-ятности поради извършени от членовете или служителите на Методистката църква нарушения. При всички случаи Методистката църква като общност и аз като неин представител съм действал прямо, честно, и лоялно спрямо властта, както това би сторил всеки добър българин. Никога и по никакъв повод аз не съм търсил намесата на чужденци, нито дори тази на нашия епископ д-р Гарбър за постигането на правилно разрешаване на спорни въпроси с властите. При таки-ва случаи винаги съм търсил съдействието на властите и законите в страната, но не и вмешателството на каквито и да било чужденци”15. Инспекторите на ДС обаче полагат усилия да опровергаят тази позиция.

Ролята на пастор Янко Иванов в Обединените евангелски църкви

Към момента на ареста на методисткия върховен надзирател Върховният съ-вет на ОЕЦ се състои от няколко по-изявени евангелистки пастори на чети-рите членуващи деноминации: религиозния представител Васил Зяпков, неговия заместник Янко Иванов, председателя Никола Михайлов, подпредседателя Геор-ги Чернев, секретаря Гавраил Цветанов, съветниците Ламбри Мишков и Милан Костов, касиера Стефан Градинаров и контролната комисия, състояща се от трима членове: Александър Георгиев, Георги Васов и Йончо Дрянов.16 Отговорно-стите са разпределени по такъв начин, че във всяко звено да има представите-ли на различни деноминации. По една установена вече традиция обаче постът на религиозния представител се заема от конгрешански пастор, а останалите длъжности са на ротационен принцип. Също така на заседанията обикновено присъстват софийските пастори, но и от тях най-редовни участници са Зяпков, Иванов и Михайлов. Това означава, че останалите членове на Върховния съвет са били уведомявани за някои решения post factum или те са се прегласували.

След 9 септември 1944 г. Върховният съвет на ОЕЦ продължава да функционира, като се ангажира с решаването на различни проблеми от църковен, граждански политически характер. Дейността му е доста интензивна, което личи от све-дението на пастор Янко Иванов, че само за периода от есента на 1947 до лято-то на 1948 г. са проведени около 20 заседания, на които са разисквани въпроси, свързани с новите устави на евангелистките деноминации, новия Законопроект за вероизповеданията и дори инициативи като участието на евангелските вяр-ващи в сеитбата, жътвата и бригадирското движение. Видно е, че политиката на ОЕЦ проявява стремеж към адаптиране спрямо стопанската политика на отечественофронтовското правителство. Подследственият Янко Иванов зая-вява в показанията си от 1 август 1948 г., че по време на заседанията на ОЕЦ „не са третирани политически въпроси и не са се правили изказвания против властта”17. Впоследствие обаче „политическата тема” започва да ангажира все повече вниманието на пастор Иванов и да заема по-пространно място в него-вите показания. От другите подследствени постепенно постъпват сведения за участието на евангелистките пастори и отделни вярващи в съпротивителна дейност спрямо отечественофронтовската власт.

Още в най-ранните протоколи на разследването прави впечатление, че Янко Ива-нов развива тезата за своите критични настроения към някои колеги и техните опити да прокарат определени тенденции в отношението и поведението на еван-гелистите спрямо властта. Оказва се, че неговите мнения често са се различа-вали от становищата на религиозния представител Зяпков, председателя на ОЕЦ Михайлов и дори от мнозинството колеги при гласуване. Иванов заявява: „Всеки въпрос е бивал разглеждан строго критически, особено при разглеждане отно-шението на евангелските църкви и държавата, във връзка с които аз съм правил изказвания, позовавайки се на конституцията, че ние трябва да пазим дадената ни от нея свобода”. Затова според него не е било правилно „становището на ми-нистерството (дирекцията на изповеданията) да ни предлага правилника, който засяга и вътрешния живот на църквите преди да е излязъл Закон за верите, така както и самата конституция предвижда”. Това критично мнение се възприема от останалите членове на Върховния съвет и след като е изпратено официалното възражение на ОЕЦ, Дирекцията на вероизповеданията оттегля своя проект. Как-то е известно обаче, Проектозаконът за вероизповеданията е представен пред Народното събрание от външния министър Васил Коларов и публикуван в официо-зите Работническо дело и Отечествен фронт18 с резюме на речта му по време-то, когато евангелистките водачи са в следствения отдел на ДС, а Законът е ратифициран в Народното събрание само един ден преди началото на „пасторския процес” (24 февруари 1949 г.)19. Коларов държи тенденциозна реч, в която обявява необходимостта от „демократизирането” на Църквата – политическа идея на Политбюро и Министерския съвет, която би следвало да се тълкува като пълното овладяване от комунистическата власт. Скоростното приемане на Закона на вероизповеданията преди съдебния процес и влизането му в сила десетина дни по-късно още докато трае процесът, не е случайно. Този законодателен акт целѝ да покаже безапелационната политическа воля да бъде дискредитирано и смазано християнството у нас, като началото е отбелязано с „пасторския процес”.

Методисткият суперинтендант критикува в своите показания поведението и ня-кои политически изявления на председателя на ОЕЦ пастор Н. Михайлов и религи-озния представител В. Зяпков. Тъй като Янко Иванов посочва своето несъгласие с тях по някои важни въпроси още в първите си показания и ги поддържа по-нататък нови детайли, нямаме основание да го заподозрем в огъване под натиск или в опит да се нагоди към обвинителната теза на следователите. Отношенията си пастор Михайлов върховният надзирател на методистите определя като „недру-желюбни” и „хладни”. От показанията личи, че първите сблъсъци между двамата астори са били на верска основа още по времето, когато те обслужват методистката и баптистката общности в гр. Лом.20 В религиозната си дейност пастор Михайлов се проявява като фанатик, „което му пречеше да може да има едно пра вилно обективно отношение към някои житейски проблеми”21. Издигнатата стена между двамата е разбираема, защото са различни по характер и интелект. Пастор Иванов определя своя колега като сангвиник, който „често страда от своите увлечения”. Както научаваме от показанията на някои пастори от баптистката деноминация, Михайлов е известен като твърде емоционален и непостоянен човек.22 Създавал е конфликти в някои от църковните общности, които е ръководил, и е бил дори анкетиран и заплашен с уволнение. Само благодарение на натиска на немския мисийски надзирател у нас Филбранд, Михайлов остава в баптисткия съюз, но не-веднъж прави опити да го напусне и се прехвърли в друга евангелистка деноминация. Михайлов е известен и с необмислените си политически изказвания, които стават достояние на следствието. На заседание на ОЕЦ веднъж заявява съвсем сериозно: „Когато дойдем ние, опозицията, на власт, аз ще стана директор на изповеданията ще оправя всички протестанти”. Реакцията на присъстващите колеги обаче била смях и укори за проявеното властолюбие.23 Пастор Михайлов открито демонстрира своите симпатии към земеделската опозиция и познанството си с водачите Г. М. Димитров, Христо Стратев и Никола Петков. Дори е инициатор на срещите на пастор Зяпков с Н. Петков24 и запознава Янко Иванов със Стратев, Мушанов и др.25 Михайлов е изказвал мнение на заседания на ОЕЦ, че политици като Стратев бихамогли „да бъдат в услугите на евангелистите”26. В показанията на баптистките му колеги Георги Васов и Иван Ангелов, също обвиняеми на „пасторския процес”, срещаме разкази за проповеди на Михайлов, който сравнявал „кръволока Хитлер и Сталин”27. Самопонятно е, че в онзи сталинистки период подобна дързост се възприема не само като глупав гаф, но и като осъдително политическо изказване, водещо до обвинение във „вражеска пропаганда”.28 Методисткият суперинтендант не одобря-ва и подчертаната тенденция на пастор Михайлов да се фокусира върху богословс-ки теми като „управлението на антихрист”, „Второто пришествие на Христос” и Хилядагодишното царство”, които подвеждат към политически интерпретации и „не дават духовна храна за душата”.29 „Между нас пасторите – обобщава Я. Иванов за своя баптистки колега – той минаваше като един своеобразен пастор.”30 Съ-щевременно обаче Михайлов поддържа правителствената политика за двугодишния стопански план и бригадирското движение, заявявайки като председател на ОЕЦ, че „евангелистите трябва също да се трудим да подпомагаме всички народополезни инициативи на държавата”. Дори лично се е срещал с главния ръководител на бригадирите П. Кубадински с предложение да съдейства за създаването на младежка бригада от евангелисти, но не е получил съгласие за това. Все пак, както сочат данните, в бригадирското движение са участвали и много младежи евангелисти.

Още по-критично е отношението на пастор Я. Иванов към религиозния представи-тел В. Зяпков, чийто заместник е той. В ранните си показания от 24 юли 1948 г. той признава: „с него често имаме търкания във връзка с църковните работи”31. И тук изпъква различието на характерите и чувството за отговорност към ду-ховната служба, която заемат. Затова отношенията им са само „делови”. Що се отнася до обществената им дейност, методисткият суперинтендант не одобря-ва пряката намеса на пасторите в политиката. Според Иванов политическата ориентация на Зяпков е левичарска: „Каква е неговата политическа ориентировка, знае всеки, който е говорил с него, тъй като той сам казва, че е социалист. Това впрочем е видно и от статиите, които пише във в. Зорница32. В показанията си методисткият суперинтендант често определя Зяпков като „ориентиран към отечественофронтовското правителство”33 – определение, което в дадената ситуа-ция би следвало да бъде в негова полза. Трябва да посочим обаче, че преценката на методисткия суперинтендант по този въпрос не е обективна. Зяпков има статии в Зорница, които показват залитания към германофилство през военния период34, въпреки че сам се определя като американофил. Политическата позиция на Зяпков е по-скоро неопределена и е видно, че отдавайки се на ораторското си вдъхновение, той венцеслави ту една, ту друга политическа идея или сила в зависимост от ней-ната актуалност и влияние. В политически аспект пастор Никола Михайлов се оказ-ва много по-праволинеен от Зяпков. Подобно на Михайлов обаче, Зяпков е склонен лесно да смени своята деноминация по кариеристични подбуди. Доказателство за това е, че той започва пасторското си служение при методистите, но ги напуска поради скандал35 и преминава към конгрешаните, откъдето започва устремното му издигане на високи постове. Я. Иванов посочва, че след смъртта на бившия религиозен представител на евангелистите пастор Димитър Фурнаджиев (1944 г.)36 от Дирекцията на вероизповеданията внушават на ОЕЦ, че негов приемник трябва да бъде само пастор Васил Зяпков.37 По-късните действия на новия религиозен представител показват, че той си създава близки отношения с редица политици и се нагажда според политическата линия, провеждана в даден момент.

Най-острите противоречия между двамата изтъкнати евангелистки водачи се очертават по повод включването на религиозния представител в българската де-легация за Парижката мирна конференция през 1946 г.38 Принципното възражение на пастор Янко Иванов срещу това участие на Зяпков е, че ОЕЦ не бива да се на-месва в такава политическа инициатива, която „не е от компетенцията на еван-гелистките пастори”. Затова пастор Зяпков не получава пълномощия и финанси от ОЕЦ, а от Българската лига на евангелистите в САЩ чрез пастор Т. Багрянов.39 Това обстоятелство ще се окаже добре дошло за инспекторите на ДС, които по време на следствието ще го изтълкуват като свидетелство, че в Париж Зяпков е действал по чужда воля. Въпреки несъгласието на ОЕЦ за неговото участие обаче Зяпков все пак успява да наложи подготвянето на „меморандум по образеца на този, изготвен от правителството”, който представя на редица западни политици по време на конференцията. Този въпрос се обсъжда на две заседания на ОЕЦ поради различия в мненията за текста. Меморандумът40, подготвен от пасторите Ли-тов и Зяпков, е подписан от представители на четирите деноминации, членуващи в ОЕЦ. Във връзка с меморандума пастор Янко Иванов изразява негативното си мнение през 1946 г.: „По този повод аз [т.е. Янко Иванов – б.м.] повдигнах въпрос и изказах мнение, че това е въпрос и акт, който има политически характер и смятам, че църквите ни не трябва да се месят в политическия живот на страната ни”41. Посочено е също така, че „в миналото църквите ни не са вършили подобни неща и че ще бъде добре и сега да се въздържим от подобни постъпки”42. Идеята за Меморандум, съставен от ОЕЦ по подобие на официалния документ на кому-нистическото правителство, не се харесва на хората в Американската легация и оттам отказват входна виза на Зяпков, който се кани да го пропагандира по време на специална визита в САЩ.43 Налице са сведения, че американските дипломати са снели доверието си от бившия американски възпитаник44 и този факт се използва умело от ДС срещу Зяпков. Меморандумът е приет и изпратен на Дирекцията на вероизповеданията, но от запазените изказвания по спомени на някои участници в заседанията личат популистките разбирания по редица въпроси като границите на България, изплащането на репарации след войната и др. Зам. религиозният пред-ставител пастор Янко Иванов в крайна сметка се оказва далеч по-далновиден в отказа си да подкрепи политическите инициативи, предприети от пастор Зяпков.

Показанията и поведението на пастор Янко Иванов по време на следствието и в съдебната зала

Пет дни преди началото на „пасторския процес” следствието предава на про-куратурата и съда характеристики на петнайсетте обвиняеми и някои клю-чови свидетели с препоръка за какво да бъдат питани и какви детайли да се подминават.45 От тези документи разбираме, че едни от подследствените са проявили много твърд характер и неподатливост на обработка, докато други са били твърде мекушави и словоохотливи. Следователите се сблъскват трудно преодолимата съпротива на Янко Иванов. Заключението за него е, че „преди 9-ти септември 1944 г. последователно по директива на чуждото разузнаване се е проявявал и като активен американофил и като ревностен фашист-германофил”46. Това е много тежко политическо обвинение, което ме-тодисткият суперинтендант отрича категорично. Неговата обширна харак-теристика издава явното раздразнение на следователите: „Арестуването му за антинародната и шпионска дейност посрещна с високомерие. Отначало на следствието се държеше високомерно и с подчертана ирония се мъчеше да отговаря на въпросите. Разчиташе на външно вмешателство и на високия си сан.47 Отричаше безогледно. Не изпитваше никакво смущение и некакъв срам при явно изобличаващи го факти и най-безсрамно се опитваше да заблуждава и лъже. […] С тази си позиция твърде много затормози следствието. Прояви силна воля, твърд характер, остойчивост. Притежава здрава логика, същевременно и обигран мошеник аферист”48. Негативните квалификации само показ-ват, че Янко Иванов е лазил по нервите на следователите, които дълго време не успяват да го вкарат в предварително подготвената обвинителна схема за уличаване в „антинародна дейност” и „шпионаж”. Има един епизод от престоя му в килиите на ДС, който вбесява следователите. Иванов написва бележка, в която предупреждава за двама от обвиняемите пастори, които подозира в колаборационизъм, съдейки по отделни части в техните показания.49 Той пра-ви опит да я предаде на свои посетители с цел тя да достигне до доверени близки и приятели извън затвора. Когато пазачите го обискират и намират бележката, той „най-безочливо и нахално я отричаше”. Това сведение е на основание на резултата от щателния обиск, който му е направен в килията. Бележката е намерена в маншета на панталона му. Иванов е принуден да на-пише показания по конкретния повод на 30 август 1948 г., в които изразява привидно съжаление за дързостта си. Но всеки опит за съпротива от негова страна се регистрира щателно.

За разлика от някои свои колеги сред подследствените пастор Я. Иванов показ-ва изключително силен съпротивителен дух. Той дълго време не иска да приеме обстоятелството, че е арестуван не просто като високопоставен религиозен представител, а заради „вражеска дейност” спрямо своята родина и народ. От ноември месец 1948 г. обаче Иванов влиза в схемата на следствието и подобно на повечето подследствени започва показанията си с клишето „при провежда-нето на моята противоотечественофронтовска дейност, вършена от мен след девети септември 1944 г. до деня на задържането ми” и т.н. В своя отговор на Обвинителния акт (10 февруари 1949 г.)50 подследственият Янко Николов Иванов заявява, че поддържа дадените от него показания пред органите на Държавна сигурност. Той се признава за „виновен по обвинението на другаря прокурор” и посочва: „Предвид на чистосърдечно направените от мен пълни самопризнания отношението, което вземам към извършените от мене престъпления, за из-вършването на които искрено съжалявам, моля почитаемия съд да погледне сниз-ходително на извършеното от мене престъпление и издаде присъда при крайно смекчаващи вината обстоятелства”. В съдебната зала, където е разпитван на 25 и 26 февруари 1949 г. в продължение на много часове51, пастор Иванов отново се признава за „виновен” в организирането и провеждането на шпионаж, изразяващ се в събиране на политически, военни, икономически и стопански сведения за чужди държави. Признава по време на следствието и пред съда52, че по искане на епископ Джон Нюлсън, американец, още през 1939 г. е организирал съвмест-но с директорката на Ловешкото девическо училище Мелъни Търнър група от представители на Методистката църква в България за събиране и предаване на сведения. Става дума за създаването на „един център за развиване на една противогерманска дейност и на една антисъветска дейност и една дейност в полза на Англия и Америка”53. Такъв вид дейност по своя характер е насочена против немската окупация, но същевременно като пастор в Плевен Иванов се включва в Българо-немското дружество, което има за цел пропагандирането на немската философия и култура в Германия. От една страна, участвайки в инициативите на дружеството, той ги използва като прикритие и дори получава сведения от прекия си началник А. Прач, който дори не подозира за това. От друга страна обаче, общото в двата вида дейности – официалната и нелегалната – според епископ Нюлсън и пастор Иванов е съпротивата срещу „усилената дейност на комунизма, подкрепена от Третия Интернационал, от Съветския съюз”. Пред съда методисткият върховен надзирател обяснява подробно и с логични доводи причините за своите антикомунистически възгледи.

Една от главните причини за формирането на критично отношение към комунис-тическата идеология според Я. Иванов е произходът и управлението на Мето-дистката църква в България54. Първите евангелистки мисионери са служители на Американския борд. В изграждането на методизма у нас активна роля винаги  са имали все чужденци – американци, швейцарци, германци. Обучението на бъл-гарските пастори се провежда в чужбина. Пастор Иванов посочва пред съда, че когато е изучавал във Франкфуртската семинария дисциплината Апология на вярата, преподавателят силно бичувал атеизма като най-опасния враг на християнството. „По онова време – подчертава Иванов – още се даваше като пример Съветският съюз, където имаше вече установено комунистическо управ-ление и за което се разправяше, че гони и преследва църквата и религията.”55 По-късно, след като получава инструкциите на еп. Нюлсън, той е натоварен да събира „сведения за развоя и дейността на комунистическото движение в наша-та страна”, за да се направят съответните изводи как да се противодейства. След 9 септември 1944 г. пастор Иванов, който вече е заменил Алфонс Прач като върховен методистки надзирател, продължава да се проявява като против-ник на комунистическата идеология и политика. За разлика от някои свои колеги като Зяпков, Михайлов и др., опитващи се да лавират в новата обществено-по-литическа ситуация, Я. Иванов остава твърд в убежденията си. Той е скептичен спрямо обещанията на отечественофронтовската власт за „запазване свобода-та на религията”. Подозира, че комунистите скоро ще заграбят цялата власт и ще започнат да преследват религиозните дейци и да затварят храмове, църкви молитвени домове, както това се случва в съветската държава. У него се запазва неприятното „чувство, което аз имах по отношение на комунизма като едно течение, като една партийна организация, която аз смятах и бях убеден, че е против религията, против църквата, против въобще благото на човечеството”56. Изразена по този начин, позицията на методисткия пастор несъмнено го поставя в числото на набелязаните от Политбюро на ЦК на БКП религиозни опозиционери57, които трябва да получат най-суровите присъди и хвърлени в ко-мунистическите затвори, да бъдат „превъзпитани”, за да станат „лоялни” на партията, държавата и народа.

В частта от Присъда № 118/8.III.1949 г., отнасяща се до „престъпленията” на Янко Иванов „в периода след 9 септември 1944 г.”58, се посочва, че заедно с подсъдимите Васил Георгиев Зяпков, Никола Михайлов Наумов и Георги Николов Чернев, той е признат за „виновен” за: 1) образуване на „разузнавателна мрежа в полза на чуждо разузнаване” и събиране и предаване на „множество сведения от военен, стопански и политически характер, съставляващи държавна тайна”; 2) приемане на „възнаграждения от чужда държава и представители на чуждо разузнаване” срещу шпионската му дейност; 3) разгласяване „в чужбина невер-ни и грубо изопачени обстоятелства, значително уронващи достойнството на българския народ и държава”; 4) разпространяване на „неверни слухове, съобще-ния и твърдения” с цел да внесе „смущения в стопанския живот” и „недоверие към стопанските мероприятия на властта”; 5) разгласяване „устно в страната обидни, клеветнически и неверни твърдения” с цел да създаде „недоверие към властта изобщо” и внасяне на „смущение в обществото”; 6) даване на преценки разгласяване на факти и обстоятелства с цел да увреди „добрите ни отно-шения с приятелска държава или с нейни власти”, като се уронва „престижът на такава държава или на нейни власти”; 7) подбуждане на „друга държава към враждебно дело спрямо българската държава”. Трябва да признаем, че тези теж-ки обвинения по тогава действащия Наказателен кодекс се базират и на други комунистически закони, включително и новия Закон за вероизповеданията, чийто чл. 28 забранява участието на религиозни дейци в политически организации и дейности. Съдебният състав мотивира своята присъда с показанията на Янко Иванов и останалите подсъдими, както и получените свидетелски показания. Затова първоначално издадената присъда е „доживотен затвор”. Бившият ме-тодистки суперинтендант излежава 14 години в различни затвори в комунисти-ческа България, но се радва само три месеца на свободата си. Пастор Харалан Попов, който присъства на погребението, описва мъката на стотиците евангелисти, дошли да изпратят един от символите на страдащата църква у нас по пътя към вечното му жилище.59

БЕЛЕЖКИ

  1. Организацията „Обединени евангелски църкви” (ОЕЦ) е създадена през 1909 г.
  2. В периода до Априлския пленум (1956 г.) са освободени предсрочно Митко Матеев, Захари Райчев, Никола Михайлов, Иван Ангелов, Ладин Попов. По-късно получават амнистия Йончо Дрянов, Здравко Безлов, Георги Чернев, Васил Зяпков и Янко Иванов.
  3. [3] Вж. Процесът срещу евангелските пастори шпиони. С., Дирекция на печата, 1949; в. Работническо дело, бр. 26-57 (9 февруари – 9 март 1949); в. Отечествен фронт, бр. 1373-1391 (17 февруари – 11 март 1949).
  4. [4] Матеев, М. На Словото Ти уповавах. С., ОРА-България, 1993; Попов, Х. Изтезаван заради вярата си. Епопея на съвременна християнска храброст и героизъм. DOHI PRESS, 1994; същ., Българската Голгота. С., Ателие, 2005; Popov, L. with D. Coomes. The Man They Couldn’t Break. London, Sydney, Auckland, Torornto: Hodder & Stoughton, 1973; Popov, L. with Ph. Streeter. The Fugitive. The True Story of Communist Prisons and the Terrors of the Secret Police. Grand Rapids, Mi: Zondervan, 1981.
  5. [5] Михайлов, Т. Пастирска Голгота. С., ББЦ, 1992; Игнатов, П. Проблеми на евангелизма. С., ЛИК, 2006. 335-47; Куличев, Хр. Процесите – партията срещу Църквата. С., ЕТ „Госпъл”, 2012.
  6. [6] Напр. публикуваното от Л. Г. Огнянов Решение № 132 на Политбюро на ЦК на БРП (к) за основно проучване на ръководните кадри в страната, задържане на противниците на властта и засилване на органите на Държавна сигурност (21 юли 1948 г.) (Огнянов, Л. Г. Борби и чистки в БКП 1948–1953. Документи и материали АГ 17. С., 201. 9-10). Също публикуваният от Д. Калканджиева Протокол на Политбюро на ЦК на БКП от януари 1949 г. (Калканджиева, Д. Българската православна църква и държавата 1944-1953. Албатрос, 1997. 281-3), който обаче се отнася до приключилата процедура по следствието. Авторката неправилно посочва, че двама от пасторите са получили „по 1 година тъмничен затвор”, тъй като присъдите им са само „условни” (пак там, 283). Същата грешка допуска и Хр. Куличев (Куличев, Хр. Цит. съч. 55).
  7. [7] АКРДОПБГДСРСБНА, ІІ сл. д. а.е. 2276, тт.1-35; ІІ съд. а.е. 837, тт. 1-14.
  8. [8] История на методистката църква до 1947 г. (Четвърта част), methodist.bg/spell/istoriya-na-metodistkata-tsarkva-do-1947 22.ІІІ.2018).
  9. Вж. попълнената от него „Карта за обвиняемо лице по НОХД 248/1949 г.” (АКРДОПБГДСРСБНА, ІІ съд. д. а.е. 837, т. ІІ, л. 47). Той умира на 25 декември 1962 г., само няколко месеца след освобождаването си от затвора.
  10. Става дума за т.т. V-ІХ от ІІ сл. д. а.е. 2276 с ок. 1000 л. архивни документи.
  11. АКРДОПБГДСРСБНА, ІІ сл. д. а.е. 2276, т. ІV, л. 34-54.
  12. Преп. Алфонс Прач (1880–1945) е германец, заемал поста на върховен надзирател на българските мето-дисти в периода 1930–1944 г. Убит е на 10 април 1945 г. в Плауен (Германия) при бомбардировка над града.
  13. Епископ д-р Пол Гарбър е американец, но през 1944 г. е ръкоположен за епископ на Женевската епархия, към която се числи Българската методистка църква. Бивш професор по теология, той се ползва в следвоенния период с голям международен авторитет. Посетил е България три пъти и е представен на тогавашния пълномо-щен министър на вероизповеданията Димитър Илиев. Инспекторите на ДС приписват на посещенията му у нас „вражески” намерения.
  14. АКРДОПБГДСРСБНА, ІІ сл. д. а.е. 2276, т. ІV, л. 35.
  15. Пак там, л. 64.
  16. Пак там, л. 83.
  17. Пак там.
  18. Вж. в. ОФ, бр. 1373 (17 февруари 1949).
  19. Вж. Калканджиева, Д. Цит. съч. 241-75; особ. 261. Вж. в. РД бр. 44 (24 февруари 1949).
  20. АКРДОПБГДСРСБНА, ІІ сл. д. а.е. 2276, т. ІV, л. 57-8, 81-2.
  21. Пак там, 96.
  22. Янко Иванов остава неприятно изненадан от запитването на Михайлов в началото на 1948 г. дали методи-стите биха го приели като „пътуващ евангелизатор”, подсказвайки за възникнало напрежение в Софийската баптистка общност между него и вярващите (пак там, л. 57, 64).
  23. Пак там, л. 86.
  24. Пак там, л. 97.
  25. Пак там, л. 80-1. Пастор Иванов не създава близки отношения с опозиционните водачи от БЗНС.
  26. Пак там, л. 97.
  27. Тази случка е свързана с пасторски курс на баптистите в гр. Лом в началото на ноември 1947 г. Подоб-ни необмислени негови изказвания в проповеди са критикувани от колегите му Г. Васов, Ив. Ангелов и др. (АКРДОПБГДСРСБНА, ІІ сл. д. а.е. 2276, т. ХVІІ, л. 123-4).
  28. Сравнението обаче е извадено от своя литературен контекст, защото идеята на пастор Михайлов е, че неизвестните Божии синове и дъщери са по-значими дори от най-страшните земни владетели: „Брат Димитър багджията (бакърджията) и Тодор Стубел са по-велики от кръволока Хитлер и Сталин”. Изразът е модерен па-рафраз на Христовите думи: „Истина ви казвам: между родените от жени не се е въздигнал по-голям от Йоана Кръстителя; обаче най-малкият в небесното царство е по-голям от него” (Матей 11:11; Новият Завет на нашия Господ Исус Христос и Псалмите. С., Придв. печатница, 1938). 
  29. АКРДОПБГДСРСБНА, ІІ сл. д. а.е. 2276, т. ІV, л. 40; пак там, т. VІІІ, л. 168.
  30. Пак там, т. ІV, л. 85.
  31. Пак там, л. 40; пак там, т. V, л. 9 и мн. др.
  32.  Пак там, т. ІV, л. 40, 137. Дори сред конгрешаните в онзи период Зяпков е известен като „червения пастор” и често е провокиран с това прозвище.
  33.  Пак там, т. VІІІ, л. 125.
  34.  Вж напр. „Германските войници”, в. Зорница (12 март 1944).
  35.  Една вечер през 1932 г. Зяпков, който е пастор на методистката църква „Д-р Лонг”, посещава със свой колега кабарето „Бялата лоза”. Докато двамата седят на една маса, млада дама се приближава и на висок глас го нарича „лицемер”, защото проповедите му за морал не съответствали на поведението му. На другия ден в. Камбана отразява случая и поради неговата публичност методисткият епископ го наказва една година без служение. По тази причина Зяпков търси работа при конгрешаните и е назначен от пастор Фурнаджиев в Пловдивската конгрешанска църква (АКРДОПБГДСРСБНА, ІІ сл. д. а.е. 2276, т. VІІІ, л. 136).
  36.  Пастор Димитър Фурнаджиев (1867–1944) е влиятелна фигура извън църковните среди поради своята принадлежност към Българската масонска ложа (Георгиев, М. Масонството в България: проникване, организация, развитие и роля до средата на ХХ в. С., Наука и изкуство, 1986. 270 ). Името му фигурира в „Пълен списък на българските масони (до 1937 г.)” (сп. Светлина, бр. 1, 1997. 30-3). Редица негови инициативи се увенчават с успех благодарение на политическите му връзки с някои министри от различни правителства.
  37.  АКРДОПБГДСРСБНА, ІІ сл. д. а.е. 2276, т. ІV, л. 136. Самият Зяпков обаче не се обвързва пряко с масонството (пак там, т. ІІІ, л. 143-6).
  38. Пак там, т. ІV, л. 137-8.
  39.  От своя страна Американо-българската лига на евангелистите съставя и адресира Меморандум до прези-дента Хари Труман и външните министри на Великобритания, Франция, СССР и Китай (пак там, т. ХХVІІ, л. 5-6).
  40.  Вж. пълния текст на Statement by the Board of the United Bulgarian Evangelical Churches on the Peace Prob-lems of Bulgaria (31st May, 1946) (пак там, т. ХХVІІ, л. 20-3). В подкрепа е съставен документ, свидетелстващ за съпротивителното движение в България срещу хитлерофашизма – „The Resistance Movement in Bulgaria during the Second World War (пак там, л. 7-12).
  41. Пак там, т. ІV, л. 138.
  42.  Пак там, л. 139.
  43.  Пак там, т. V, л. 233.
  44.  Пак там, л. 234.
  45. Става дума за четири отделни документа, съставени по деноминационна принадлежност във ІІ сл. д. а.е. 2276, т. ХХІІІ, л. 260-80.
  46.  АКРДОПБГДСРСБНА, ІІ съд. д. а.е. 837, т. V, л. 296.
  47.  Първите си показания Янко Иванов продължава да подписва с „върховен надзирател на Методистката църква”.
  48.  АКРДОПБГДСРСБНА, ІІ съд. д. а.е. 837, т. V, л. 296. Правописът и пунктуацията в документа са запазени.
  49.  ІІ сл. д. а.е. 2276, т. ІV, л. 143. В бележката Иванов предупреждава съпругата си и пастор Здр. Безлов, който още не е арестуван, „да се пазят от Васил Зяпков и Асен Симеонов”. Той посочва, че е задържан „по църковно политическа линия” и моли да съдействат за „неговото освобождаване”, като потърсят адвокат и пишат до Дирекцията на вероизповеданията, министър-председателя Г. Димитров, Баръмов и др. отговорни лица.
  50. АКРДОПБГДСРСБНА, ІІ съд. д. а.е. 837, т. І, л. 43. Той е единственият обвиняем, който подчертава: „Не счи-там за необходимо да посоча свидетели”.
  51.  АКРДОПБГДСРСБНА, ІІ съд. д. а.е. 837, т. ІV, 90-249. Вж. РД, бр. (…), ОФ бр. (…).
  52.  АКРДОПБГДСРСБНА, ІІ съд. д. а.е. 837, т. ІV, л. 94 и сл.
  53.  Пак там, л. 96.
  54.  Пак там, л. 92.
  55. Пак там, л. 93.
  56.  Пак там, л. 103.
  57.  Вж. Решение № 132 на Политбюро на ЦК на БРП (к) за основно проучване на ръководните кадри в страна-та, задържане на противниците на властта и засилване на органите на Държавна сигурност (21 юли 1948 г.), където в т. 10 е разпоредено: „Да се подведе под отговорност Калистрат и се вземат специални мерки срещу дъновистите, баптистите и другите религиозни секти, които вършат вражеска пропаганда и шпионаж (отгово-рен Христозов)” (Огнянов, Л. Г. Цит. съч. 9-10).
  58.  АКРДОПБГДСРСБНА, ІІ съд. д. а.е. 837, т. І, л. 198-9.
  59. Попов, Х., Българската Голгота, 264.

 

2 Responses to МЕТОДИСТКИЯТ СУПЕРИНТЕНДАНТ ЯНКО ИВАНОВ И „ПАСТОРИТЕ-ШПИОНИ”

  1. Петър on 17.01.2019 at 9:29

    Аз не мисля че е възможно да се стигне до цялата истина на база на документи често скалъпени,и написани под натиск, и то повечето от врага…Освен това ,че чуствам умерзен да ровя в духовния контейнер с отпадъци от миналото,откъдето се разнася неприятна смрад,на двуличие неверие, предателство,лични изгоди ,и всички човешки слабости, с които уж, божйите хора е трябвало да се справят с повярването си.Такива публикации, които са с съмнителна достоверност, защото само БОГ знае цялата истина безпристрасно,сеят разочерования,съблазън,и съмнения,в края на крайщата човек се пита,има ли истински християни,или всичко е подчинено на светските принципи,лична изгода ,щестлавие материално облагодетелстване, известност…все дела на плътта.

  2. Вениамин Пеев on 17.01.2019 at 17:01

    Не познавам коментатора „Петър“, който не е имал смелостта да излезе и с фамилното си име. Но – без да се обижда – неговото мнение, написано полуграмотно като мислене и правопис, не може да бъде МЕРИЛО за правилно отношение към проблема, разглеждан в статията. Само хора, които СА ПРОПУСНАЛИ уроците си по история и български език, ако изобщо са успели да стигнат до диплома за завършено средно образование, могат „да се съмняват“ в достоверността на документи.

    Който разбира от такива неща (не „петровци“ като горния, разбира се!) знае КАК и КАКВО се чете в документите. За това си има правила и те са спазени в статията. Ако хората, занимаващи се с даден вид история, отхвърляха ценността на документите, то … НЯМАШЕ ДА ИМА ИСТОРИЯ!… Нямаше да има Църковна история, Българска история, Православна история, История на евангелизма и пр. Приказките от рода на „писано под натиск“ при случаи като горния целят да оневинят онези, които позволиха да станат „внедрени агенти“ в своите религиозни общности и сега дават мило и драго, за да се скрият от присъдата на ИСТОРИЯТА…

    ДОСТОЙНИ ПАСТОРИ като методисткия суперинтендант Янко Иванов опровергават популистките и неграмотни мнения на „петровци“, защото човек може „да бъде поставен под натиск“ и пак да съхрани достойнството си! Това обаче не може да се каже за всички участници в „пасторския“ и други подобни процеси! Обективността на историческото изследване не поставя всички „под общ знаменател“, а търси и различията в характерите, поведението, издържливостта и християнската принципност „под натиска“.

    Д-р Вениамин Пеев

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.