Диалогът между протестантите и Вселенската патриаршия през 17 век

05.07.2018

СВЕТОСЛАВ РИБОЛОВ

Изборът на тема за това изследване не е случаен. Той е израз на необходимостта пред общественото съзнание в България да се представи действителното положение на междухристиянския диалог през вековете. В разрез със системно прокарваната линия на нетърпимост към различния, и дори дискриминиране на християнските общности в страната, тук ще се опитам да изложа реално постигнатото от Вселенска патриаршия в областта на диалога през 17 в. Тъй като съвременна България и повечето православни християни не само в Югоизточна Европа и Украйна, но и в Централна Европа през повечето време от османската история живеят тъкмо в диоцеза на тази църква, то и воденият тогава диалог засяга всички нас. Тя е и активната действаща страна в диалога както с римокатолици, така и с протестанти през онази епоха, а и в ново време.[1]

През 17 в. най-изявените представители на Патриаршията в Константинопол,[2] осъществили диалог с протестантски мислители и църковни функционери, са Кирил Лукарис и Митрофан Критопулос. Първият е роден в Ираклион на о-в Крит в 1571 или 1572 г., получава образованието си във Венеция и Падуа, и заедно с други християни интелектуалци от Османската империя пътува до Швейцария, Германия и Холандия, където общува с протестантски интелектуалци и университетски професори. На 21 години е постриган за монах, а в 1601 г. е избран за патриарх на Александрия в Египет. В 1620 г. е избран за Константинополски патриарх. Втората личност, изиграла особено важна роля в този етап от православно-протестантския диалог, е сътрудникът на патр. Кирил на име Митрофан Критопулос. Той е роден във Верия (Южна Македония) през 1589 г. В младежка възраст става монах на Света гора – Атон, а между 1617 и 1627 г. учи в Англия, в Оксфордския университет, и слуша лекции последователно в няколко немски университета. През 1630 г. се установява в Александрия и е ръкоположен за митрополит на Мемфис, а в 1636 г. е избран за Александрийски патриарх.

Критопулос е основно действащо лице в разговорите, тъй като осъществява богословски диалог с известни имена на протестантското богословие лично и в кореспонденция.[3] Въпреки че диалогът не е формален, т. е. не е осъществен от съборно тяло на двете църкви, все пак е осъществен „по заповед” на самия Константинополски патр. Кирил Лукарис. От кореспонденцията на Критопулос знаем, че той е влязъл във връзка с повече от 300 учени, общественици и политици от Запада, и то най-вече протестанти.[4] Като официален представител на Вселенската патриаршия, е изпратен в Германия, Англия и Швейцария да разучи богословските основания на Реформацията – нещо, което личи от писмата му с патр. Кирил Лукарис.[5]

След като завършва Оксфорд през 1624 г., Митрофан се отправя с личната препоръка на патриарха към няколко други центъра в Англия, в лутеранска Германия и калвинистка Швейцария, където да се срещне с известни протестантски професори и проповедници, с които да обмени идеи относно теоретичните основи на протестантизма. През 1623 г. води богословски дискусии с представители на Англиканската църква и както сам свидетелства – с хора от „свободните англикани” – явно имайки предвид още тогава отделилите се от официалната църква деноминации.[6] През този период от пребиваването си на Запад той написва „18 отговора” (ἀποκρίσεις) на църковни въпроси, поставени му от вече утвърдения протестантски мислител Томас Гоад и от други богослови.[7]Същата година Критопулос изпраща три писма до крал Джеймс I с напомняне за обещана му голяма колекция научни книги за библиотеките на патриаршиите на Константинопол и Александрия.[8]

Въпреки настояването на Кентърбърийския архиеп. Джордж Абът, който гледа с недоверие на своя православен гост, Митрофан да се прибере в Константинопол още през 1622 г., последният удължава престоя си в кралството поне още година, посещава „свободните протестанти” в Шотландия и впоследствие се отправя за протестантска Германия. Отначало е сърдечно посрещнат в Елмщат, където слуша лекции и живее при професорите Каликст и Хорней. Тамошните му дискусии довеждат до груповата молба от професорите от Меланхтоновата школа като Г. Каликст, К. Хорней, Х. Конринг и др. да напише едно цялостно Изповедание на Източната католична и апостолична църква.[9] Този текст се оказва от особено значение за преодоляването на редица предразсъдъци сред протестантските мислители по отношение на учението на Източната църква. Критопулос, оставайки верен на своята традиция, съумява в съвсем свободен стил да предаде накратко основните догматически положения, и то с език, близък до този на протестантите. Той обаче държи на патристичната и апостолска традиция на Изтока, като показва изчерпателност и свобода в езика си, бидейки вдъхновен и независим от схоластичната скованост, особено ако сравним текста му с този на Петър Могила или на патр. Доситей Йерусалимски, произхождащи от малко по-късно време. Изповедта му обаче остава незадоволителна в очите на богословите от Елмщат, Алтдорф, и още по-малко за по-консервативните богослови във Витенберг, Тюбинген, Щутгарт и Страсбург.[10] Това е причината в онзи момент публикуването ѝ, предприето от владетеля на Витенберг, да бъде отменено под натиска вероятно на църковното ръководство.

На следващата година той се отправя към Витенберг, където е приет студено. По тази причина през същата 1625 г., ноември месец, се премества в Алтдорф и прекарва тук цяла учебна година, а на следващия зимен семестър отива в Тюбинген. Там е приет топло от учениците на Лукас Осиандер – един от преговарялите преди половин век с патр. Йеремия II в известната кореспонденция от 80-те години на 16 в. Като основа за диалог Митрофан Критопулос предоставя своето изповедание на вярата. То става обект на редица коментари и критики от страна на Теодор Тумиус, Е. Вайнман и Лукас Осиандер – Младши. Като контрааргументи Митрофан Критопулос ползва отговорите на патр. Йеремия II, копие от които носи със себе си. В крайна сметка диалогът не постига очаквания резултат, защото домакините виждат в лицето на Митрофан по-скоро онзи, който ще пренесе Реформацията в центъра на Източната църква – Константинопол, а не равностоен партньор. И тук изповеданието е спряно от издаване поради опасение, че то може да навреди на вярващите протестанти, да разколебае вярата им или да произведе остра реакция сред гражданството.[11] Дори вероятно Митрофан е бил притискан да го промени, тъй като е запазено негово писмо до Е. Вайнман, в което обещава да си „пооправи” текста. Макар и да не става много ясно за нас, доколкото не познаваме в детайли контекста на казаното, той пише следното: „Ако смятате, че нещо друго, по-добро, трябва да изложа и по-доброто ще направя… Ще поправя и това [в текста на изповеданието]”.[12]

Вероятно Критопулос не е изпълнил обещанието си, тъй като едва тридесет и шест години по-късно Йоханес Хорней ще се осмели да го издаде с научни цели. Все пак по време на престоя на Митрофан в Нюрнберг и Алтдорф през зимния семестър на 1625-1626 г. близки негови приятели превеждат и издават четири малки негови съчинения: „Празнично и догматично слово за раждането по плът на Господа”; „За произнасянето на буквите Δ и Θ” – чисто филологически очерк; „Отговор на въпроса за видния и разумен мъж, т. е. за казаното в Гал 5:16 живейте духом, и не ще изпълнявате прищевките на плътта”; „За някои литургични думи” – тук изяснява основните понятия от православната литургия, интересни и трудно понятни за домакините.[13]

По поръка на патр. Кирил Лукарис в 1627 г. Митрофан се отправя за Швейцария, за да преговаря с калвинистите в Женева. Желанието на патриарха е да се осъществи траен контакт с протестантските църкви и да се провери възможността за общи действия и инициативи. Междувременно женевски богослови написват на латински, а по-късно превеждат на гръцки и разпространяват текст-вероизповедание от името на Вселенския патриарх, с което искат да провъзгласят пред римокатолическите си колеги, че и Източната църква е в пълно съгласие с тяхната визия за християнството.[14] В тази напрегната обстановка Критопулос обикаля важни академични центрове като Берн, Цюрих, Шафхайзен, Сен Гален, Шур и Женева. От особен богословски интерес за него са различията между лутераните и реформираните църкви. Тук той навсякъде е приет като официален представител на Вселенска патриаршия – наследник на Христовите апостоли, така е и представян публично, което буди възхита и учудване в обществото. Особеното внимание, обърнато на пратеника от Изток, може да се обясни и с факта, че английският посланик в Константинопол Томас Рой, както и холандският му колега Корнилиус Хага, а и пасторът Антоан Льогер виждат в лицето на Вселенския патриарх бъдещ православен протестант и съюзник против Рим в провеждащата се тогава Тридесетгодишна война. Не може да се пренебрегне и ролята на Високата порта, която в онази епоха покровителства протестантите в Трансилвания и други райони в Централна Европа, за да противодейства на Римокатолическия съюз против Османската империя. В богословския диалог със сигурност са намесени редица политически аргументи, които обаче не могат да хвърлят сянка върху откровеността и принципността на преговарящите. За искреното желание на патр. Кирил Лукарис за единение и откровен диалог с протестантите свидетелства писмо на холандския посланик в Константинопол Корнилиус Хага, което циркулира сред църковните водачи на Базел, Берн, Женева и Цюрих. В него холандецът дори твърди, че патриархът е реформатор по дух и с желание за църковно единение.[15] Неслучайно водеща роля в представянето на Митрофан Критопулос в Женева изиграва назначеният за ефимерий на холандското посолство в Константинопол женевски гражданин Антоан Льогер.[16]

В Женева Митрофан успява да проведе най-значителните си разговори, от които са запазени кратки, но официални протоколи. В тях са отразени разговорите на патриаршеския пратеник с калвинистки богослови и клирици – най-вече Йохан Диодат, Бенедикт Турентин, Теодор Тронхин, Сартор и др. Впоследствие заседания са проведени в консисториума и в градския съвет на Женева. Те са свикани специално за посрещане на Критопулос и за осъществяване на диалог за обединение на църквите. На срещата на 6.10.1627 г. в консисториума заедно с Митрофан пристига проф. Лютард. Константинополският гост заявява, че е изпратен официално от патриарха и е добре познат на обществениците в Женева поради постоянните си дипломатически контакти със столицата на Османската империя.[17]Заседанията продължават в градския съвет на 8 октомври. В края на съвещанията са възприети три основни положения, върху които би трябвало да стъпи всяко по-нататъшно развитие на диалога между двете страни. „Първо: Божието Слово трябва да е в основата на разискваните различни въпроси. Второ: там, където има неясни места в Словото, трябва да се търсят места от св. отци на Църквата, които да ги разяснят.Трето: Всяка от църквите трябва да зачита и уважава обредите на другата, при положение че те не съдържат нещо противно на Божието слово и на съграждането на Църквата”.[18]

След края на заседанията женевските богослови заявяват, че за да се пристъпи към единение на църквите би трябвало да се вземе предвид и мнението на протестантите в Англия, Германия, т. нар. Долни страни, Швеция и др., където християните са приели Реформацията. По тази причина женевските богослови предават на Критопулос копия от използваните в Женева тогава литургични и катихитични текстове. Онова обаче, което виждаме от думите на Митрофан Критопулос, е, че той по-скоро търси академичния контакт и разучава позициите на партньорите в диалог; че търси богословски детайли и не бърза с преговори за обединение.[19] Въпреки това Турентин написва топло благодарствено писмо до патр. Кирил Лукарис, в което описва срещите с Критопулос и разговорите му с водещите богослови на Женева.[20] Патриархът му отвръща също с топли думи.[21]

След видимия неуспех на опитите за единение, но и след като е осъществил и доста лични и академични връзки, Митрофан Критопулос се отправя към Венеция, където прекарва времето между 1627 и 1630 г. като преподавател по език в елинската школа и работейки по проекта си за пренасяне от Англия в Константинопол на голяма колекция книги, обещани от английския крал.[22] Значителното му закъснение да се завърне в столицата на Османската империя може да се обясни и с разгорелите се интриги против него във връзка с приятелствата му с влиятелни протестанти в Германия. Не един и двама клирици на Римската църква, а и такива на Изток не го желаят.[23] Това е и времето, в което секва кореспонденцията му с интелектуалци в Германия.

При завръщането си в Константинопол в 1630 г. той заварва патриарха в немилост пред османските власти, които са го свалили вече веднъж и който все пак е избран повторно,[24] но вече се намира под наблюдение, изкъсо и под натиск от Високата порта. Около него се плетат интриги от различните лобита на европейските дипломатически представители и Йезуитския орден, който вече е допуснат в столицата на империята. Тежката атмосфера тласка Митрофан да се отправи към Александрия с богатата колекция книги, която и до днес се пази в библиотеката на Патриаршията. Тук той служи при патр. Герасим, до избирането си за патриарх в 1636 г., и умира три години по-късно във Влахия, където е пристигнал, след като на 27.6.1638 г. е убит от еничари, по обвинение в предателство към султана, неговият покровител и благодетел патр. Кирил Лукарис заради връзките си със западни дипломати и получените от тях помощи за Църквата.

Паралелно на мисията на Критопулос сам патр. Кирил Лукарис също провежда редица инициативи на диалога с протестантските църкви. Първоначалната му идея за съюз с протестантите е вдъхновена от успешното сътрудничество и стопиране на агресивните римокатолически кампании за унии в Полша в ранните години на Кирил, когато той служи там.[25] Както видяхме, калвинистите в Швейцария също търсят такъв съюз, като дори през 1629 г. издават под името на патриарха псевдоепиграф на негово изповедание на вярата на латински език, а през 1633 г. го преиздават на гръцки, което вкарва в смут редица източни епископи и римокатолическите им колеги.[26] Изданието е подготвено и коментирано от Диодат и Льоклерк.[27] Замислено е от посланиците в Константинопол Корнилус Хага и Антоан Льогер, които много държат да представят пред европейската публика Константинополския патриарх като автентичен носител на Реформацията. За целта те превеждат изповеданието на френски, немски, английски, холандски и шведски.[28] Вероятно целта им е била да го представят като протестантски „алтернативен папа”, който се изказва urbi et orbi, но в полза на Реформацията. Що се отнася до съдържанието на текста, то практически представлява компилация междуInstitutio christianae religionis на Калвин, Confessio Gallicana и Confessio Belgica.[29] Тази дипломатическа игра ще бъде платена от невинния Кирил със самия му живот.

Намесването на патриарха на Константинопол в протестантско-римокатолическата война се дължи на проведените по-рано през същия век мощни мисии на Римската църква в Светите земи и в Централна Европа, като по този начин значителна част от православното паство е привлечено към уния с Рим. Римокатолиците провеждат сериозни мисии на територията на Вселенска патриаршия – Полша, Словакия, Украйна, части от днешна Румъния и тук-там на Балканите. От църковен проблемът прераства в чисто политически. Той е функция на противостоенето между римокатолическите велики сили Франция и Австрия, от една страна, и въздигащите се нови протестантски държави – от друга. Османската империя търси своята изгода в тази ситуация, а Вселенска патриаршия, в лицето на Лукарис, се старае да опази паството си от преминаване в римокатолицизма, и вероятно същият се е надявал да се възползва от ситуацията, за да накара османските власти да му позволят по-активна мисионерска дейност сред народа, включително книгопечатане.[30]

Силното сближаване на Кирил и неговия екип с калвинистките дипломати след промените в османската външна политика в определен момент се оказват неприемливи в столицата на Империята. Освен това на Изток се разпространяват книги и слухове, обвиняващи Вселенския патриарх в протестантизъм и измяна на православието. Именно тази напрегната обстановка довежда до трагичната му съдба. Задълго тези политически интриги ще отравят православно-калвинистките отношения. За да се отхвърлят съмненията върху дейността на Кирил Лукарис, в 1672 г., на поместния събор в Йерусалим, епископи от Изтока включват в решението си специално споменаване на патриарха като невинен, набеден в калвинизъм.[31] Въпреки това монаси-йезуити и епископи-униати продължават още дълго да разпространяват из Молдовлахия, Полша, Украйна и Елада изповеданието като оригинално и „изобличаващо” патриарха на Константинопол в калвинизъм. Така през 1638 г. в Константинопол, през 1642 г. отново в Константинопол и в Яш, през 1672 г. също в Константинопол и същата година в Йерусалим, както и през 1691 г. в Константинопол се свикват събори, на които въпросното изповедание е отхвърлено като неправославно и неприемливо.[32] На тях са утвърдени най-вече две изповедания – това на киевчанина Петър Могила и на патр. Доситей Йерусалимски, които обръщат махалото в обратната посока. Като силно се стараят да избегнат всякакво съмнение в симпатии към протестантизма и по-специално към калвинизма, те възприемат традиционни за римокатолицизма термини.[33]

В деня след жестокото убийство на патриарха, на брега на Босфора, пред „Св. Стефан”, народът на града се надига и има кратки размирици. Три години по-късно патр. Партений Ι Герон (1639-1644) премества мощите му от гроба в Патриаршията, а след това с подобаващата почит те са пренесени в манастира „Камариотиса” на о-в Халки. Там те биват прибрани в олтара на католикона, под светата трапеза. Оттам през 1975 г. са преместени в манастира „Анкаратос”, където се пазят и до днес. Веднага след кончината му гражданите на Константинопол започват да го почитат като свещеномъченик, а св. Евгений Етолийски съставя последование (за 5 август) в негова чест. Официалното му обаче канонизиране е извършено едва през 2009 г. (6 октомври) от Синода на Александрийската патриаршия.

За да обобщим, патр. Кирил Лукарис става мъченик на каузата на диалога с протестантите и жертва на контактите си със западни дипломати и на желанието си за по-активна мисия сред православните. Митрофан Критопулос не успява да осъществи делото си докрай, защото неговият покровител – патриархът – изпада в немилост пред османското правителство. Опитите на Лукарис за модернизация на църквата в Османската империя са напълно заличени през следващите десетилетия от страх пред влиянието на римокатолицизма и натиска на османските власти, традиционно мнителни към всяка образователна инициатива на християните. Що се отнася до богословските измерения на диалога, в тях Митрофан Критопулос, като работещ на терен, в преки контакти успява да впечатли партньорите си с ерудиция, но в същото време е реалист за трудностите и натрупаната инерция. В крайна сметка невъзможността изповеданието му да достигне до по-широк кръг хора, тъй като е неудобно за партньорите му, също играе роля за неуспеха на мисията. Пред християнска Европа ще стоят поне още четири века, докато тя извърви пътя към помирението и способността да се чуе гласът на другия, макар и намиращ се в по-слаба позиция от историко-политическа гледна точка.

* Настоящият текст е представен на научна конференция в чест на 500-годишнината от Реформацията в СУ „Св. Климент Охридски“ – 13-14 ноември 2017 г.
За първи път е публикуван в сп. Християнство и култура, бр. 11 (128), 2018, с. 67-75 (бел. ред.).

[1] Диалогът между Вселенска патриаршия и протестантските църкви в османската епоха може условно да се раздели на шест етапа, в които се осъществяват разгърнати програми за диалог между представители на тези вероизповедания. Първият има началото си още от времето на началните опити за реформиране на Западната църква, от времето на Ян Хус, а впоследствие – от това на Мартин Лутер и на Меланхтон. Първите стъпки имат повече характер на опознаване и са осъществени с патр. Йоасаф II. Вторият етап представлява опит на второто поколение лутерански богослови от Витенберг и Тюбинген на принципни основи да се води богословски диалог с патр. Йеремия II.Третият етап представлява продължителен диалог в рамките на постоянни контакти, осъществени от Вселенския патр. Кирил Лукарис и неговия сътрудник, по-късно Александрийски патр. Митрофан Критопулос, от една страна, и протестантските църкви в Англия и Германия, както и с реформираните в Швейцария – от друга. Четвъртият етапсъставляват преговорите с англиканите през 19 в. Петият условно може да се нарече диалог с мисионерските протестантски представители в Османската империя през 19 в. и последният – шестият – е вече вдъхновеното от борбата за мир през 20 в. движение на икуменизма в рамките на различни негови прояви, но най-вече под егидата на Световния съвет на църквите (ССЦ). Нашето изследване се насочва най-вече към третия етап, тъй като икуменическото движение е сложен и многостранен феномен, който изисква допълнително изследване, а най-ранния етап сме засегнали в свои публикации в списаниеХристиянство и култура през 2013 и 2014 г. С диалога с мисионерите в Османската империя и с англиканите предстои да се занимаваме в близко бъдеще.
[2] Градът запазва наименованието си в цялата османска епоха, като на османски турски произнасянето му е „Константиниè”. Названието „Истанбул” е въведено едва през 1930 г., за да се прекратят асоциациите с християнско-елинското му минало.
[3] Вж. Ἰ. Ἀναστασίου, Μητροφάνης Κριτόπουλος, Πατριάρχης Ἀλεξανδρείας ἀπὸ τὴν Βέρροιαν, Θεσσαλονίκη 1972; Κ. Δυοβουνιώτου, Μητροφάνης Κριτόπουλος, Ἀθῆναι 1915; Davey, C. “Metrophanes Kritopoulos, Pioneer for Unity” – Θεολογία, 38, 1967, σ. 459-486 и разширената версия на текста, издадена като книга: Pioneer for Unity. Metrophanes Kritopoulos (1589-1639) and Relations between the Orthodox, Roman Catholic and Reformed Churches, London 1987; Marshall, J. An Eastern Patriarch in England and Germany, London 1925; Staehelin, E. “Die Reise des griechischen Theologen Metrophanes Kritopoulos durch die Schweiz im Jahre 1627” – Zeitschrift für Schweizerische Geschichten, 22, 1942, S. 508-528; Geyer, W. “Ein Unionsversuch zwischen der Griechischen und Evangelischen Kirche in den Jahren 1624-1627” – Jahrbuch für die Evangelisch-Lutherische Landeskirche Bayerns, 20, 1925-1926, S. 59-73.
[4] Виж: Κ. Δυοβουνιώτου, „Ἡ Φιλοθήκη τοῦ Μητροφάνους Κριτουπούλου” – στο: Πρακτικὰ τῆς Ἀκαδημίας Ἀθηνῶν, Ἀθῆναι 1938, σ. 946-955.
[5] Виж: Ἰ. Καρμίρη, Μητροφάνης ὁ Κριτόπουλος καὶ ἡ ἀνέκδοτος ἀλληλογραφία αὐτοῦ, Ἀθῆναι 1937; Ἀ. Τηλλυρίδου, „Συμβολαὶ καὶ διορθώσεις εἰς τὴν ἀλληλογραφίαν τοῦ Μητροφάνους Κριτοπούλου” – στο: Θεολογία, 45, 1974, σ. 360-404.
[6] Виж: Κ. Σκουτέρη, Τὰ 39 ἄρθρα τῆς Ἀγγλικῆς Ἐκκλησίας ὑπὸ τὸ φῶς τῆς ὀρθοδόξου συμβολικῆς παραδόσεως, Ἀθῆναι 1985; Πρώϊμοι Ὁμολογίαι τῶν Ἐλευθέρων Ἀγγλικῶν Ἐκκλησιῶν, Ἀθῆναι 1985.
[7] Гръцкият оригинал на отговорите е публикуван на части. Отговори от 3-ти до 16-и са публикувани от Йоанис Кармирис в: Ἰ. Καρμίρη Ἡ Ὁμολογία μετὰ τῶν περὸς Γῶδον Ἀποκρίσεων τοῦ Μητροφάνους Κριτοπούλου καὶ ἡ δογματικὴ διδασκαλία αὐτοῦ, Ἀθῆναι 1948, σ. 26-38, а първите два отговора са публикувани още от Κ. Δυοβουνιώτου в: Μητροφάνης, σ. 50-60.
[8] Ἀ. Τηλλυρίδου, Ἔνθ᾿ ἀν., σ. 400-403.
[9] Ἰ. Καρμίρη, Δογματικὰ καὶ Συμβολικὰ Μνημεῖα τῆς Ὀρθοδόξου Καθολικῆς Ἐλλησίας, Β΄, Graz 1968, σ. 578-641.
[10] Виж: Ἰ. Καρμίρη, Μητροφάνης ὁ Κριτόπουλος, σ. 86 ff.; 178.
[11] Davey, C. Op. cit., p. 186; Ἰ. Καρμίρη, Ἑτερόδοξοι ἐπιδράσεις ἐπὶ τὰς Ὁμολογίας τοῦ ιζ΄ αἰῶνος, Ἰερουσαλήμ 1949, σ. 95-96.
[12] Ἰ. Καρμίρη, Μητροφάνης ὁ Κριτόπουλος, σ. 127.
[13] Виж: Ἰ. Καρμίρη, Μητροφάνης ὁ Κριτόπουλος, σ. 61-63; 97-100.
[14] Виж: Ἰ. Καρμίρη, Περὶ τὸ πρόβλημμα τῆς λεγομένης „Λουκαρείου” ὁμολογίας, Ἀθῆναι 1985, σ. 5 ff. Това изповедание, разпространявано впоследствие по различни начини в академични и църковни среди, ще спечели незавидна слава на патриарха.
[15] Davey, C. Op. cit., p. 254.
[16] Baud-Bovy, S. “Antoine Léger, pasteur aux vallées vaudoises du Piémont et son séjour à Constantinople d’après une correspondance inédit 1622-1631” – In: Revue d’Histoire Suisse, 24, 1949, p. 193-219.
[17] Виж: Χ. Παπαδοπούλου, „Ὁ Μητροφάνης Κριτόπουλος ἐν Γενέβῃ” – στο: Ἐκκησιαστικὸς Φάρος, 6, 1910, σ. 207-212. Също: Staehelin, E. Op. cit., S. 509-510; Davey, C. Op. cit., p. 258-259.
[18] Ἀ. Δημητρακοπούλου, Δοκίμιον περὶ τοῦ βίου καὶ τῶν συγγραμμάτων Μητροφάνους τοῦ Κριτοπούλου, Πατριάρχου Ἀλεξανδρείας, Leipzig 1980, σ. 34. Пълния текст на споразумението в: Legrand, E. Bibliographie hellénique: ou description raisonnée des ouvrages publies par des Grecs au dix-septième siècle, 5, Paris 1884-1903, p. 207-208.
[19] За целия престой на Критопулос в Женева виж: Legrand, E. Op. cit., p. 203-209.
[20] Ibid., Vol. 4, p. 375.
[21] Виж текста на писмото в: Ἰ. Καρμίρη, Μητροφάνης ὁ Κριτόπουλος, σ. 145-146.
[22] Davey, C. Op. cit., p. 278-279, който цитира архивни материали от гръцкия архив на Венеция – решение на гръцката общност на града от 3.9.1628 г.
[23] Виж: Ἰ. Καρμίρη, Ὀρθοδοξία καὶ Προτεσταντισμός, Ἀθῆναι 1937, σ. 149-160. Йоанис Кармирис смята, че йезуитската общност в града е в дъното на проблемите на патриарха и препраща към определена документация, която обаче не може да се смята за изчерпателна и неоспорима. Неговото заключение се основава по-скоро на усета му като изследовател – а именно, че тъй като патр. Кирил е държал връзки с протестантските църкви и се е противопоставял активно на униите на Изток, най-вероятно е интригите против него да идват от Рим. Всъщност патриархът става жертва най-вече на резките промени във външнополитическия курс на османското правителство и нежеланието му да даде повече права на християните, които в онази епоха са все още значително мнозинство в Империята.
[24] В онази епоха патриаршеската длъжност е мандатна и може да се повтаря след определено време.
[25] Ἰ. Καρμίρη, Περὶ τὸ πρόβλημμα τῆς λεγομένης „Λουκαρείου ὁμολογίας, σ. 39.
[26] Виж: Davey, C. Op. cit., p. 284-285; гръцкият текст на изповедта е последно издаден в:Δογματικὰ καὶ Συμβολικὰ Μνημεῖα τῆς Ὀρθοδόξου Καθολικῆς Ἐλλησίας, Β΄, σ. 645-650. Срв. писмата на Сър Томас Рой в: Cyrille Lucar, Sermons (1598-1602), ed. K. Rosemond, Leiden 1974, S. 8-9, 13; както и Rozemond, K. “Patriarch Kyrill Lukaris und seine Begegnung mit dem Protestantismus des 17. Jahrhunderts” – In: Kirche im Osten, 13, 1970, S. 9-22.
[27] Davey, C. Op. cit.
[28] Legrand, E. Op. cit., Vol. 1, p. 270-271.
[29]. Καρμίρης, Ὀρθοδοξία καὶ Προτεσταντισμός, σ. 225.
[30] Една от версиите за смъртта на патриарха е раздразнението сред властите поради подарената му от английския крал печатарска машина.
[31] Ἰ. Καρμίρη, Δογματικὰ καὶ Συμβολικὰ Μνημεῖα τῆς Ὀρθοδόξου Καθολικῆς Ἐλλησίας, Β΄, σ. 786.
[32] Αὐτόθι, σ. 651, 655, 767, 774, 859.
[33] Αὐτόθι, σ. 662, 804-806, 814.

Tags: , , , , , , , ,

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.