Архивите говорят: Политическата доктрина на СЕПЦ след 1949

Статията е част от поредицата на Pastir.org по случай честването на 95г. от началото на Петдесятното движение в България и 200г. от началото на Протестантството по българските земи. Цялата поредица можете да прочетете тук: https://pastir.org/?p=95

Д-р Вениамин Пеев

Приключилият „пасторски процес” с издаването на различни присъди за дейността на петнайсетимата обвиняеми – от доживотен затвор до помилване – разкрива  неоспорима историческа истина. Пастирите, които са представители на четирите евангелистки деноминации (конгрешани, методисти, баптисти и петдесетни), членуващи в ОЕЦ, са били обвързани с политически идеи и партии отпреди граничната дата 9 септември 1944 г. Те са обвинени в опити да спомогнат за „реставрация” на старата политическа система. Това личи не само от Обвинителните актове и Присъдата, произнесена на 8 март 1949 г. Това личи както от признанията на обвиняемите по време на досъдебното производство, така и от свидетелските показания, дадени пред съда. Нека цитирам само две изказвания. Едното е на идеолога на цялостната антиправителствена дейност на обвиняемите, конгрешанския п-р Васил Зяпков, който признава пред дознател на 19 юли 1951 г. следното: „Наумов (т.е. Никола Михайлов – б.м.) не зная да има връзки с православните, но същият имаше големи връзки с опозицията още преди 9.IX.1944 г. с Христо Стратев, Никола Петков, Держански и др. Мен ме запозна с Н. Петков”[1]. Тази изповед на Зяпков за връзките с опозиционни водачи се подкрепя от някои от обвиняемите, както и от свидетели на процеса. Другото изказване е свързано с Молба на бившия председател на СЕПЦ п-р Георги Чернев, който търси след излизането си от затвора през 1967 г. реабилитация от държавния глава Тодор Живков. Поводът, който Чернев посочва, е 50-годишнината от Великата октомврийска социалистическа революция и 23-годишнината от 9-то септемврийското въстание. Секретариатът на КДС обаче изпраща до ЦК на БКП Предложение, в което казва тежката си дума: „Молбата на пастор Георги Николов Чернев – да бъде реабилитиран като неоснователно осъден на процеса срещу  евангелските пастори да не се уважава”. Тази резолюция едва ли би била интересна, ако не се има предвид оценката, която Държавна сигурност дава за затворника: „По време на изтърпяване на присъдата си е имал добро поведение и с проявите си е показал, че е осъзнал вината си и че е коригирал отношението си към народната власт. Положително е поведението му и след като е освободен от затвора”.[2] Действителната победа на новата власт в религиозната област се е оценявала именно като „превъзпитание” на онези дейци, които някога са подкрепяли идеология и политика противни на комунистическата. Това означава такова политизиране на религиозните дейци, което да бъде в унисон с линията на атеистическата власт и в този срамен факт се състои абсурдът на ролята на новите религиозни водачи.

Цената на „превъзпитанието” – изоставяне на братята

Смисълът и значението на пастирското „превъзпитание” са от голяма важност за комунистическата власт, защото по този начин би могло да се въздейства върху всяка една евангелистка деноминация. Ако председателят и членовете на деноминационното ръководство са „лоялни” към властта, то те ще подбират като свещенослужители само такива кандидати, които доказват своята „лоялност”. Онези пък, които се проявяват като дисиденти по някакъв начин, ще бъдат санкционирани и изхвърлени от центробежните сили на комунистическата идеология, лансирана от църковното управление. Същите принципи важат и за разпределението на силите и дейностите по-надолу в деноминационната структура: дякони, местни църковни ръководства, редови членове, младежи, деца и т.н. С една дума, образно изразено, деноминационната структура ще представлява пирамида, на чийто връх заблестява червената комунистическа петолъчка и тя ще огрява всяко ръбче и кътче на пирамидата до самата ѝ основа. Едва тогава държавната власт ще се успокои и в живота на евангелистката деноминация ще настъпи привидното осъществяване на „религиозната свобода”, за която тръбят у нас и в чужбина лоялните към властта деноминационни водачи като А. Динов, Ив. Зарев и техните приемници. Разбира се, в същата тоналност са изпълненията и на водачите на други евангелистки общности.

Подготовката за „превъзпитанието” на евангелистките деноминации обаче започва с т.нар. „пасторски процес”. След като водачите на четирите деноминации и техните помощници са дискредитирани като „предатели” на родината и „шпиони” на чужди държави от Политбюро на ЦК на БКП, ДС и съдебните органи, следва инициативата на комунистическата власт това престъпление да бъде публично потвърдено и от различните религиозни  структури. В директивата си за провеждането на „пасторския процес”, изложена в януарския протокол от 1949 г., Политбюро нарежда да се даде пълна гласност.[3] В един следващ протокол на Политбюро от 8 февруари в т. 5 е записано предложението на Вл. Поптомов: „Да се засили поместването на статии, кореспонденции и други протестни резолюции в местния печат във връзка с материалите на процеса”[4]. Тъкмо това се прави в официозите на БКП и ОФ „Работническо дело” и „Отечествен фронт”, както и във вестниците на религиозните и други малцинства: „Йени йъшък”, „Родопска правда” и „Пиринско дело”. В кампанията за „порицаване” с негативни квалификации към обвиняемите пастири се включва Православната църква, Католическата църква, Мюсюлманската и други религиозни общности.[5] Тук обаче искам да посоча някои трудно обясними факти, свързани с реакциите на местни евангелистки общности и немалко пастири. Ще се позова само на два примера, въпреки че те са десетки, ако не и стотици от периода февруари-март 1949 г. Конгрешанската общност от гр. Разлог на 27 февруари изпраща дълга протестна телеграма до Министерството на външните работи с копия до Софийския областен съд, в. „Отечествен фронт” и радио-София. В нея се казва: „Членовете на евангелската черква в град Разлог, събрани днес на религиозна служба в черковното си здание, осъдихме предателската и шпионска дейност на петнадесеттех евангелски пастори от Обединените евангелски църкви в България, во главе с членове от Върховния съвет”. По-нататък се подчертава убеждението за наличието „на пълна и абсолютна религиозна свобода в нашите религиозни служби”. Твърде любопитен е финалът на тази дълга телеграма: „Тази религиозна свобода ни дава възможност и желание да дадем всичките си усилия и труд и работа за своята страна за изпълнение на петгодишния стопански план и в построяването на социализма в нашата прекрасна родина. Да живее Народната република България. Да живее Отечествения фронт и вожда на българския народ другаря Георги Димитров”[6]. Човек би се усъмнил в автентичността на текста, ако той не беше подписан от някои от водещите конгрешани в разложката евангелистка общност – Кондев, Рачев, Толилов, Крънчев.

Друга телеграма по същото време и със същото предназначение е изпратена от Евангелската петдесетна църква в гр. Казанлък. Тя е адресирана до председателя на Софийския съд, но има копие до вестниците „Работническо дело” и „Отечествен фронт”. В нея се изразява възмущение „от предателската и противонародна дейност на бившето ръководство на ОЕЦ”. Подателите Н. Яцев и Ив. Илиев, претендиращи да пишат от името на петдесетната общност, „одобряват „всички мероприятия на ОФ правителство начело с вожда Г. Димитров”. Титулуването на Димитров като „вожд” от християни е сериозно отстъпление от позицията на вярващите! Това е пряко отричане водителството на Христос и Неговите служители – петнайсетте подсъдими пастири. Любопитно е да отбележа обаче, че в Околийският комитет на БКП в гр. Казанлък също изпраща своята осъдителна резолюция, в която „с възмущение и гняв” се изразява негодуванието на „всички трудящи се от околията”[7], включвайки в това обобщение по всяка вероятност и петдесетните евангелисти. Партийната терминология и реторика е станала и религиозна…

Както посочих по-горе, такива угоднически на властите писания, свидетелестващи за политическо „превъзпитание”, не са били единични. В рубриките на официоза на БКП „Работническо дело” ще срещнем осъдителни резолюции, подписани от конгрешаните в Самоков[8], Коматево[9], Сливен[10], Бургас[11], Кюстендил[12] или баптистите от София[13] и др. места. Ще срещнем осъдителни резолюции и от петдесетните общности в Пазарджик[14] или Крумово градище[15]. Видно е, че отечествено-фронтовската власт е направила безкръвен преврат отвътре в българския евангелизъм. Водачите, попаднали в лапите на политическата мелачка, са изоставени също както Христос остава самотен по време на своя съдебен процес и голготското разпятие. Мнозина от българските редови евангелисти и свещенослужители бързат да повторят Петровите думи: „не сме с тях, не искаме да ги познаваме”. Тъкмо в този дух е изпратената декларация, подписана от баптиста П. Фортунов: „ние, честните български евангелисти, ще си изберем други върховни ръководства на нашата Българска евангелска църква, които ще бъдат честни патриоти”.[16] А на съвещанието, проведено в Пловдив, евангелистски пастири от различни деноминации – Д. Сапунджиев, С. Мутафов, Томов, Т. Годжаров и др. – се подписват под следната декларация: „Осъждаме противонародните действия на ръководителите на евангелското движение и заявяваме, че сме били и ще бъдем за спасителната политика на Отечествения фронт”[17]. Странно и не на място звучи християнското определение „спасителна”, но то очевидно е иззето от полагащото му се съществително „дейност” или „дело” на Христос и лакейнически е лепнато към „политиката” на новата власт. Това свидетелства, уви, за успешното „превъзпитание” на горните пастори, някои от които получават водещи постове в своите деноминации. Възгласът „Слава Христу!” е заменен с крясъка: „Да живее ОФ власт!” Симонията сякаш е изместила верността Богу „до смърт”.

Борба срещу опозиционерите в СЕПЦ

След приключването на „пасторския процес” СЕПЦ започва методично да реализира политическата си преориентация към отечествено-фронтовската линия. След като водещите петдесетни пастири – Георги Чернев, Харалан Попов, Йончо Дрянов и Ладин Попов – са осъдени за „предателска и шпионска дейност” като поддръжници на опозицията срещу тоталитарния режим, новото ръководство налага колаборационистка политическа доктрина. Както видяхме, още в отговора си на Обвинителния акт п-р Ангел Динов започва да говори в духа на партийната линия: „Съзнавам също, че провежданата вътрешна политика на народното правителство за изграждане на социализъма в страната ни, както и външната за вечна дружба с Съветския съюз е единствено правдива, която е от полза за целия народ, а не само за една класа и която ни гарантира целоста и независимоста на родината”[18]. Тази оценка за комунистическата политика звучи програмно за бъдещите действия на новия председател и ръководството на СЕПЦ[19]. Тук не можем да изведем тезата, че подобна декларация е изтръгната с мъчения. Текстовете на останалите Отговори на обвиняемите в „пасторския процес” са различни и голяма част от тях за написани съвсем формално, без издигането на пропартийни лозунги. Прави впечатление, че на Отговора на п-р Динов до голяма степен съответства Отговорът на друг млад подсъдим – 28-годищният п-р Здравко Безлов. Той е систематизирал своето становище в 7 точки, като в тт. 6 и 7 декларира: „Заявявам, че съм изпълнен с горещото желание, след като очите ми бидоха отворени за много неща, да мога час по-скоро да оправя, доколкото е възможно, стореното зло, като и аз, честно и усърдно влея всички сили, знания и способности в общите усилия на народа ни за по-скорошното изграждане на социализма у нас… Преди всичко да мога да се наредя отново на страната на работниците и честните трудящи се у нас”[20]. Видно е, че усилията на партийните институции за „превъзпитание” са били насочени с особен апломб към по-младите подсъдими и то не без успех.

Нека видим как отечествено-фронтовската доктрина, развята като знаме от преориентираните евангелистки водачи, се облича с догматична терминология и концепции. От канцеларията на СЕПЦ се подготвят и разпространяват „Окръжни писма”, в които на основание на новозаветни текстове като Римляни 13 гл. се обосновава тезата, че отечествено-фронтовската власт „е от Бога”. Запазени са редица документи с донесения на ключовия аг. „Румен”, който проповядва от амвона в подкрепа на новата власт, агитира свои колеги и църковни общности да гласуват за ОФ през декември 1949 г. и донася пред ДС за онези, които се противят. По време на обиколките из страната се давало следното обяснение за политическото съдържание на „Окръжните”: „с тях се целѝ да се даде линия на лоялност и сработване с власта, като власт народна и имаща за цел запазване независимоста на страната ни и грижа за всички хора, а не само за една класа”[21]. Интересна трактовка на евангелски текстове се предлага в едно донесение от 18 декември по повод агитация на млад евангелист, който отказвал да гласува. Аг. „Румен” му обяснил, че „това не пречи на неговите верски убеждения и му привел примери от Евангелието, че който гласува в изборите за ОФ, гласува за мир, социализъм и пр.”.[22] Този пастируващ агент произнасял и проповеди в своята църковна общност, агитирайки пасомите си да гласуват активно за ОФ власт като „дадена от  Бога”. Когато някой от слушателите събирал смелост да се противопостави на тази драстично неевангелска линия, думите му били надлежно донасяни на оперативните работници, които осъществявали развръзката по-нататък. Така за п-р Емануил Манолов било донасяно неведнъж, че неговата политическа доктрина не била „отечествено-фронтовска” и дружал с хора в евангелските среди, които били „опозиционно настроени”. Донасяно е, че п-р Манолов характеризирал публично тогавашната власт и политика като „антихристка”.[23] Донасяно е, че по време на семейното си тържество, на което присъствал и агентът заедно с други членове на съюзното ръководство, п-р Манолов говорил за библейската основа на „частната собственост”.[24] От друга страна, донесенията разкриват „положителната политическа промяна”, постигната във веруюто и дейността на някои евангелистки пастири. Така например, плевенският петдесетен п-р Мишо Нинов се похвалил, че „той лично, както и членовете на църквата, участвали в инициативите на властта” и поради това не им се правели „никакви пречки”[25]. Налице са доказателства, че бъдещият председател на СЕПЦ п-р Иван Зарев е преминал през силна душевна борба, но в крайна сметка признал, че „превъзпитанието” е неизбежност.[26]

В заключение трябва да признаем, че въпреки опитите на някои български евангелистки автори, писали напоследък материали за отношенията между комунистическата държава и евангелистките общности, да обрисуват един непокътнат образ на българския евангелизъм в политически аспект, това не отговаря на историческата истина. Документите от архива на ДС разкриват по неоспорим начин тъжната за нас реалност на успешно превземане на крепостта отвътре от страна на комунистическата власт. Това е видимо не само при СЕПЦ, а във всяка една от четирите евангелистки деноминации, членуващи до „пасторския процес” в ОЕЦ. Новата власт е осъдила и изпратила за дълго в затвора поддръжниците на опозицията, като се е потрудила на тяхно място като водачи на българския евангелизъм да се утвърдят пастируващи агенти, сътрудници и съмишленици на комунистите. Някои от евангелистките пастири, подписвали и печатали протестни декларации в партийната преса, се издигат бързо до високи постове в своите деноминации. Поради тази причина според мен българският евангелизъм трябва да преживее своя дълъг и мъчителен период на политическо пречистване, на което дай Боже да станем свидетели след време. Трябва да бъдем внимателни обаче кои евангелистки дейци титулуваме като „герои”. Не емоциите трябва да ни водят, а анализите на документите и фактите.

[1] „Протокол за разпит на В. Зяпков, 19.VII.1951” (АКРДОПБГДСРСБНА, II сл. 2276, т. III, стр. 82).

[2] „Предложение относно: Молбата на пастор Георги Чернев, жив. гр. Бургас” (пак там, т. I, стр. 248).

[3] Вж. Калканджиева, Д. Българската православна църква и държавата 1944-1953. С., 1997. 281-3.

[4] Протокол А № 15, 8.II.1949 г.

[5] „Работническо дело” бр. 41/20 февруари 1949, стр. 5.

[6] Телеграма от 22.II.49 (АКРДОПБГДСРСБНА, II съд. – 837, т. III, стр.  129-131). Правописът на текста е запазен.

[7] Пак там, 98.

[8] „Работническо дело” бр. 37/16 февруари 1949, стр. 1. Писмото е подписано ог сем. Григорови.

[9] Пак там, бр. 39/16 февруари 1949, стр. 1. Писмото до вестника е подписано от бъдещия пловдивски конгрешански п-р В. Лозанов, Г. Димитров и др.

[10] Пак там, бр. 41/20 февруари 1949, стр. 5. Писмото е подписано от п-р Симеон Мутафов и Ст. Топалова.

[11] Пак там, бр. 42/22 февруари 1949, стр. 4. Писмото е подписано от проп. Заралиев.

[12] Пак там, бр. 49/1 март 1949, стр. 4. Писмото е подписано от бъдещия методистки председател п-р Ив. Ножаров.

[13] Пак там. Писмото е подписано от председател Ст. Енчев и секретар П. Фортунов.

[14] Пак там, бр. 37, стр. 1. Писмото е подписано от Т. Стаужалов, Г. Стойнов и дяконите Добрев и Тодоров.

[15] Пак там, бр. 49, стр. 4. Писмото е подписано от  Ж. Петков, Андон Георгиев и др. петдесетни служители.

[16] Пак там, бр. 41, стр. 5.

[17] Пак там, бр. 42, стр. 4.

[18] „Отговор на Ангел Георгиев Динов от София, обвиняем по Н. О. Х. дело № 248/49 г. на Соф. Обл. Съд – I колегия, 9.II.1949” (АКРДОПБГДСРСБНА, II съд. – 837, т. I, 62). Правописът на текста е запазен според оригиналния.

[19] Като зам. председател на СЕПЦ бива определен п-р Т. Годжаров, който е подписал една от протестните декларации срещу „предателската и шпионска дейност” на обвиняемите евангелистки пастири.

[20] „Отговор на обвинителния акт по дело № 248/49 – I колегия от Здравко, Ст. Безлов, София, 10.II.1949” (АКРДОПБГДСРСБНА, II съд. – 837, т. I, 57-8).

[21] „Донесение на аг. „Румен”, 28.I.1950 г.” (АКРДОПБГДСРСБНА, III раз. 1262, 65). Правописът на текста е запазен.

[22] Пак там, 59.

[23] Пак там, 56.

[24] Пак там, 79.

[25] Пак там, 55.

[26] Пак там, 67.