На 11. 04. 2007г. в жестока катастрофа край Велико Търново загубихме един от най-верните си съработници, загубихме приятел и духовен син. Владо бе на 15 години, когато предаде живота си на Исуса в църквата в Шумен, а ние със Тони бяхме на 22 през далечната 1992г. От тогава до сега с него ни свързваше искрено и вярно приятелство. Той бе в хвалението на църква „Живот чрез Христа” – Шумен до края на живота си. Обичахме се истински, бяхме му кумове на сватбата, съветници в живота, защитници, когато бе нужно …. Но Бог си го взе – мигновенно, неочаквано и болезнено.
На 15.04, неделя, трябваше да му бъдем на гости, да се радваме на спомените и да споделяме нови идеи, но… останаха само спомените… Прекрасни, ярки, красиви – само спомени…и една усмивка, която никога няма да забравим. Обещахме си да не питаме Бога „Защо?”- Той, Създателят винаги има последната дума за началото и края. Но Го молихме да ни отговори на въпроса „Как?”, как да продължим без Владо и с какво да запълним празната дупка.
Докато чакаме Божията любов да изчисти болката ви пращаме това послание:
Днес през сълзи споделяме в семейството си, колко пъти през последните години сме имали възможност да бъдем заедно с Влади, но сме били заети, бързали сме или просто сме оставили това за утре; имали сме си работа…и от това още повече боли. От най-черната сряда в живота ни – 11.04.07 – до днес се оглеждаме за хора – приятели или просто познати, които да оценим по достойнство, докато можем да ги виждаме и са тук. Огледахме се в църквата, погледнахме в семейството. Дори в ежедневните случайни контакти намираме хора, на които можем да се усмихнем и да споделим думи на Божествена любов, а не на жлъч и зло.
Този инцидент ни отне един верен другар, но болката и осъзнатата чрез нея стойност на любовта започна да ни дава възможност да разпознаваме повече приятели. Те са около нас в църквата, църковната малка група, богослужението и дори на опашката в магазина. Хора, в които Бог е вложил потребност за любов и възможност да обичат, а ежедневието чрез дявола и злото ги правят прекалено заети, за да дадат и да получат приятелство и любов. Няма по-голяма любов от тази да дадеш живота си за приятелите.
Отидохме на лобното място на Влади, видяхме жестокостта на мигновеното зло, което го е сполетяло, и там, край обагрената с кръвта на приятеля ни трева, си обещахме нещо: Не можем да знаем защо се случи това, но знаем как ще живеем от тук нататък. Обещахме си, че ще се оглеждаме, ще бъдем внимателни да търсим сърца, които се нуждаят от Божията любов, които се нуждаят от приятел; хора самотни, озлобени, отчаяни и не забелязвани, които да намерим, забележим и приемем. Просто да им дадем любов, без да очакваме нищо в замяна.
Мислехме си, че няма да намерим утеха, ще сме сами в скръбта си и очаквахме да имаме сили…. и точно когато краката ни се подкосиха, когато силите ни напуснаха, когато не знаех какво да кажа, пристъпвайки към болничното легло на Яна, съпругата на Влади, която го дари преди три години с едно прекрасно момче, видях как семето на Божията любов е дало плодове: „Аз обичам моя Бог и никога, никога, никога няма да се откажа от Него!” Заедно си казахме 23-ти Псалом и разбрахме, че Любовта е по-силна от смъртта и много води не могат да я угасят.
Там, гледайки как Бог дава сила на Яна, която бе станала свидетел на всеки детайл от жестокия миг на катастрофата, си обещахме, че като пастори и хора никога няма да пренебрегнем приятелството, ще намираме време да се обадим, да напишем писмо или да видим всеки скъп за нас; да посветим живота си не на нещата, а хората. Обещахме си да имаме очи, с които да виждаме безценното в хората, дори и затрупано от грижи, темперамент, интелект и злободневни ангажименти. Тази катастрофа ни отне приятел, но отвори очите ни да разпознаем с колко безценни и чудесни хора Бог ни е заобиколил. Какви съкровища, макар и в пръстни съдове, имаме около себе си!
Разпознай ги и им се радвай, не позволявай на обстоятелствата и човешката надменност да ти отнемат щастието да имаш верни приятели. Сей безусловна любов и непременно ще пожънеш такава !!!
Мислехме си, че ще сме сами в страданието, но семето на любовта и приятелството, породено от Божественото привличане в църквата, ни показаха, че Божието семейство е живо и връзките в него са силни. Благодарим от сърце на стотиците си приятели в църква „Светлина на света”, които с думи, действия или просто окуражаващ поглед ни показаха, че не сме сами в абсурда на злото, което ни сполетя. Скъпо наше семейство „Светлина на света”, за нас е чест да служим на такива достойни хора като вас.
Благодарим на пасторите във Велико Търново: Димитър Митев и неговата църква, пастор Ники Стефанов и неговата църква, които всеотдайно откликнаха на нашата молба. Благодарим им, че не оставиха Яна сама в болницата нито за миг, че бяха нейна и наша духовна подкрепа, че неспирно се молеха за всички ни. Те показаха на практика какво е християнско състрадание и семеен дух.