Църква и държава: Интервю с Виктор Костов

15.12.2005
kostovPastir.org: Как бихте дефинирали свободата на религията?
Свободата на религията е сложно и многостранно понятие. Тя е тази политическа и обществена гаранция, записана в законите и основните документи на даден правен ред, която дава възможност на хората на търсят, и изповядват вярата си в Бога, без да бъдат подлагани на репресии или унижения заради това. Свободата на религията може да бъде разглеждана на индивидуално и колективно ниво – правото да се самоопределиш като вярващ и правото да бъдеш част от общност от вярващи. Друг подход в определяно на свободата на вярата е доколко човек участва в абсолютната или относителната свобода – Христос определи абсолютната свобода, която е познаване на Истината и е духовно понятие в Йоан 8:32. Но един абсолютно свободен човек, може да е роб в общественото си положение. И обратното – един човек може да живее в най-свободното общество и да бъде изцяло роб на греха и поквареното си вътрешно състояние. Свободата на религията може да бъде разглеждана от гледна точка на християнската свобода. Можем да я разглеждаме и като понятие, от което не само християните или определена християнска конфесия да се ползва, но и други религии. Така че в по-широк план, свободата на религията има и богословски, социален смисъл, а не само законов и културен, както в България често се възприема въпроса едностранчиво.

Pastir.org: А ако имахте право само на една дума за тази дефиниция, коя би била тя?
Правото дадено от Бога на всеки човек – свободата на избор, да търсиш и да откриеш Бога и да го приемеш или да го отхвърлиш; да определиш посоката на твоя живот и вечна съдба. „Избор” е думата.

Pastir.org: Има ли свобода на религията в България?
Ако сравним България с Виетнам, Беларус, Пакистан и дори Гърция – да. Тоест никой в България не е заплашен със смъртна присъда, ако смени верските си убеждения. Закон, който заплашва със смъртно наказание всеки, който смени вярата си от ислям на друга вяра, бе съвсем наскоро приет в Пакистан – верен съюзник на запада във война с ислямския тероризъм. В Гърция „прозелитизмът”, тоест проповядване на своята вяра на друговерци или атеисти, е изрично забранено на ниво конституция. Наскоро във Виетнам получиха присъди от 4 до 5 години затвор юристи и активисти, с протестантски християнски убеждения. В сравнение с тези страни в България държавата е по-толерантна към вярващите.

Ако сравним България със САЩ или Холандия – отговорът е „не”. В България държавата се меси в работите на църковните вероизповедания, пресата е нетолерантна към неправославните вероизповедания (по-рядко, но все още), законодателството определено фаворизира, макар и символично православната църква и то този клон, който е удобен за политическия елит; националистите открито заявяват политическите си намерения да ползват православието за свои цели; ограничителните положения в Закона за вероизповеданията са достатъчни, за да бъдат оправдани дори репресии срещу хора на религиозна основа – въпрос на желание от страна на властите. Регистрационната процедура е по-ограничителна за религиозните групи, отколкото за атеистите или за нестопански организации на хомосексуалистите или екстрасенсите, например. Религиозният закон от 2002 година ограничава свободата на религиозното слово и прозелитизма, които са неразделна част от правото на свобода на съвестта и религията. Така, че обществената атмосфера, и съответно законодателството, като цяло, е нетолерантна към религиозния плурализъм. Но не бива да забравяме, че днес можем да кажем, че България е по-свободна в това отношение отколкото преди 10 години.

Pastir.org: Кои са причините за да е такова положението у нас?
Две, най-вече. Византийско-руското наследство и православната идеология (която разграничавам от искрените православно вярващи християни) от векове е настоявала за единството на цар-народ-вяра. Това е така наречената доктрина за „симфонията”. За съжаление тази симфония е много често по-близка до кресчендо, защото на дело лишава хората от свобода на съвестта и на избор в духовните търсения. В тази идеология, която е цивилизационния модел, в който България е оперирала хилядолетия, няма място за различни. Националната принадлежност е и принадлежност към вярата, както е дефинирана от православната църква и нейните институции. Това е записано дори в Търновската конституция от 1884 – българите са православни, а князът не може да си сменя вярата. Това положение дори комунистите отчетоха в отменения вeче Закон за изповеданията от 1949. В него се казваше, че православната църква има такава важна роля в историята на България, че може да играе ролята на църква на народната република. Тоест дори атеистическия режим видя някакъв „обединителен символ” в православието. Това говори много.

Втората причина е ниското ниво на евангелската църква като източник на свободомислие и промяна. Не в политически смисъл, а в чисто духовен. Хора, които устояват убежденията си мирно, но с посвещението на истински вярващия човек, променят души и народи. Не мога да кажа, че това е впечатлението ми за ролята на евангелските християнски общности в България. По скоро те следват течението, отколкото да го насочват.

Pastir.org: А целенасочено ли е законовото положение на България относно свободата на религията?
Естествено, че е целенасочено. Но това не е непременно целенасочеността на организираната конспирация срещу свободата на вярата и личната свобода, а целенасочеността на страха от промяна. В България, както в целия православен свят, вярата и националната идентичност са обвързани с държавните структури. Това в посткомунистически условия е вариация на „симфонията” партия-държава-народ от времето на комунизма. Идеологическото единоначалие е политическа, историческа и духовна реалност. Това единоначалие е политическия и обществен израз на дейността на тези сили, които Новият завет нарича духовни „началства и власти” (Ефесяни 6). Общество като българското е обременено не само от византийския модел на наложеното единство. Такъв модел на отказ на право на свободна мисъл и избор в търсене и поклонение към Бога са налагали и ислямските империалисти и комунистите в България. Общественото разбиране за религиозната вяра е белязано от тези идеологии на робството и интелектуалната несвобода, в които налагането на убеждения е въпрос на държавна принуда, а не на проповед, дискусия и диалог. Затова е логично властите да възприемат като нормален тоталитарния подход към хората и душевността на хората, включително и свободата на вярата.

Има, естествено, и елемент на конспиративност. За комунистите „борбата на идеологическия фронт” беше важен елемент от тяхната идея за успешно общество. Атеистичния фанатизъм не е отшумял и промиването на мозъците на хората дава своите плодове и до този момент – хора от по-старото поколение все още си задават въпроса дали Христос въобще е бил историческа личност, а не някаква измислена „буржоазна” религиозна фигура. Тези заблуди насаждани от атеистите все още витаят, както на индивидуално ниво, така и на ниво законодателство. Насаденото от години анти-религиозно чувство лишава хората от възможността да бъдат свободни дори и в мислите си и религията си, в търсенето на духовни отговори за живота. Комунистите не се изпариха с идването на демокрацията, а промениха подхода си към обществените процеси. Дори и днес бившите идеолози на войнстващия атеизъм завеждат секция към БАН за изследване на „междурелигиозния диалог” и (бивши) агенти на ДС пишат книги за „сектите”.

Pastir.org: Кои са социалните фактори които трябва да се променят за да има истинска свобода на религията в България?
България и българите нямат силна традиция в схващането на ценността на свободата на вярата. Това е разбираемо от историческия и цивилизационен модел, за който споменах. Свободен си да си православен или мюсюлманин, или дори „православен” атеист, и точка. Встъпването на България в ЕС има своя силен положителен ефект в тази посока към истинска свобода. Отварянето към други култури и цивилизации, в случая тази на европейския и американския Запад, помага за разчупването на сектантското и тесногръдо мислене на средния човек в България. Такова разчупване се случва дори и в мисленето на идеолозите, които стоят зад сегашната държавна доктрина за религията и свободата на религията. Става ясно, образно казано, че има по-високи планини от Витоша и по-дълбоки реки от Искъра. Но този процес на отваряне предизвиква цивилизационна криза у българите, защото се оказва, че византийско-руското, отоманското и комунистическото наследство трябва да съжителства със Западния хуманистичен модел на индивидуалната свобода. Този сблъсък е видим, за всеки, който наблюдава, навсякъде в България в момента – на лично и обществено ниво. Така че, в социален и политически план гаранцията за свобода на религията е прилагането на западните ценности на респект към човешката личност, включително правото на личността да търси Бога и да му се покланя без намеса от държавата.

На второ място евангелската християнска общност трябва да претърпи промяна и да участва в обществените процеси като носител на свободата – вечната, чрез вяра в Господа и тази, която е следствие на християнската свобода – индивидуалната обществена свобода. Племенният манталитет и провинциалното мислене са много силни в българската култура. Те диктуват, че е по-важно да си част от цялото, отколкото да си отлъчен, макар и за истинска и справедлива кауза. А отстояването на Христовото евангелие е именно такава кауза. В този смисъл, мисля, че евангелското християнство трябва да спре да бъде „православно”. Тоест на първо място трябва да е Христос и евангелието, а не църквата. В православието доктрината, че само тяхната църква е истинската църква, съчетано с настояването държавата да закрепи това състояние в закона, е източник на фанатизъм и нетолерантност. Този модел съществува и в евангелската общност.

Когато църквата е по-важна от Христос, тя се превръща в затворена организация, безлична общност от комсомолски тип, чиято основна задача е да запази институционалната си цялост, погрешно наричана „единство”. Църквата сама по себе си, без Христос да е в центъра, става организация без послание и визия. В този случай, нетолерантността на обществото кара църквата да се надява на политическо влияние, за да завладее сърцата на хората. Обратното трябва да е посоката – да завладеем сърцата на хората с посланието за истината, прошката и вечната свобода, което да повлияе на политическата структура. Няма свобода в църковността има свобода в евангелието. Църквата трябва да бъде град на хълм, с ясно послание за евангелието на Спасителя, а не социална алтернатива на нереализирани светски мечти, включително политически. Христос повлия драматично на политическия процес, без обаче да се включва като политик в него.

На трето място, реформаторските течения в православното християнство трябва да придобият повече сила и увереност. Това неизбежно се налага както за да бъде спасено православието от това да остане само една удобна на политиците идеология за налагане на волята над народа, така и за да стане тази църква място на истинска среща с Бога за тези, които Го търсят. С други думи, църквата трябва да претърпи промяна – православните да се придвижат повече към един евангелски модел на вярата, а евангелските вярващи трябва да се откажат да бъдат православни. Практически погледнато това означава диалог между определени евангелски кръгове с определени реформаторски православни кръгове. Когато тази реформа в личната вяра, и в живота като общност от истински последователи на Исус, бъде приветствана от християните в България, ще започнем да виждаме истински промени и в обществото. Дотогава – ще трябва да се примирим със статуквото.

Tags: , , , ,

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.