Д-р Вениамин Пеев
Актьорът Брендън Глийсън, изпълняващ ролята на Уолтър „Монаха” във филма на Скорсезе „Бандите на Ню Йорк”, изрича култовата реплика: „Знаеш ли кой е Бил Шекспир, синко? Той е човека, който е написал Библията на крал Джеймс”…[1] В тази закачка се крие един от най-любопитните митове, свързани с името на великия драматург, който се обсъжда повече от едно столетие. Едва ли може да има съмнение, че Шекспир е познавал отлично библейския текст не само на Женевската библия, но и на оторизираната версия на крал Джеймс І, но прякото му участие в подготовката на превода на последната е твърде съмнително. Срещу подобна хипотеза има сериозни аргументи, някои от които ще изложим по-долу.
От началото на ХХ век си пробива път и друг един мит, претендиращ да установява връзка между името на Шекспир и псалом 46 в оторизираната версия на крал Джеймс І. Този мит е създаден с методите на кабалистичната нумерология, която се опитва да „вложи” някаква логика в числената стойност на буквите. Аргументите за това твърдение са привидно убедителни и те се възприемат от немалко хора. Дали обаче тези аргументи заслужават доверие ще дискутираме по-долу. Трябва да признаем, че нерядко се случва дадена истина да се раздува дотолкова, че тя започва да изглежда съмнителна. Тогава, вместо да направим истината авторитетна и приемлива за скептично настроените, я дискредитираме окончателно. Едно малко и необмислено прибавено камъче може да преобърне цялата кола.
Кабала, судоку или чиста случайност?
В зората на миналия век в английското издание The Publishers’ Circular, vol. LXXVI, p. 30 (1900) се появява съобщение за удивителната връзка между името на Шекспир и някои елементи в псалом 46 от английската версия на Библията от 1609-11 г.[2] Този псалом, както е известно, се приписва на авторството на Кореевите синове (ІІ Лет. 20:19). В съобщението се подчертава ролята на числото 46. Най-напред е направило впечатление, че по време на издаването на оторизираната Библия Шекспир е бил на 46 години (род. 1564 г.). Името на драматурга на английски език Shakespeare се състои от две думи: глагола shake („клатя”) и съществителното speare („копие”)[3]. Глаголът се среща в текста на псалом 46 точно на 46-то място, като се броят думите от първата нататък, а съществителното пък стои на 46-то място, когато думите се броят отзад напред. Установено е дори, че общо думите в този псалом са 157. Авторът на този кабалистичен тип изчисление изключва в броенето думата „села”, която се среща няколко пъти, защото тя не е част от същинския еврейски текст, а представлява музикално указание за певците и музикантите, вероятно означаващо forte.[4] Така глаголът „клатя” и съществителното „копие” се намират в следните два стиха на оторизираното издание на Библията: ст. 3 и ст. 9 (разбира се, такова съответствие в българските преводи не може да се установи). Тези несъмнено налични подробности навеждат някои по-късни изследователи на живота и творчеството на Шекспир на мисълта, че именно той е преводачът на псалом 46 и нарочно е оставил знак за това в превода на псалома. Някои нумеролози дори виждат наличието на специален шифър, който Шекспир или някой друг е използвал, за да бъдат „вплетени” освен неговото име и имената на други хора. Харолд Харди смята, че съвременникът на Шекспир – философът и държавник Франсис Бейкън (1561-1626) е изпълнявал задължението да „зашифрира” от името на краля някои данни в библейския текст на оторизираната Библия. Така например, като се извади числото 46, което указва на позицията на думите „клатя” и „копие” от 157-те думи на псалом 46, се получава разликата 111. Проследявайки цифровата стойност на всяка буква от латинската азбука по две нумерологични системи[5], се стига до извода, че по тези системи се получава два пъти английското име на философа-държавник – Bacon.[6] Сборът от числовите стойности на английските букви на името на сър Бейкън давало … точно 111, колкото е сборът на останалите думи в английския текст на псалом 46. Удивително, нали?… Но убедително ли е?
Въпросът е дали тази кабалистична система е обективно вярна! Известно е, че сър Франсис Бейкън се е занимавал с нумерологични системи и е зашифровал името си в някои свои трактати – практика, която не е била непозната за автори от епохата на Античността до Средновековието, пък и в по-късно време. Така например, българският патриотичен лозунг „Турцiа ке падне” също е имал свое нумерологично оправдание, но исторически се оказва неточен. Въпросът е: „Обективно достоверна ли е такава система?” Ако нумеролозите са намерили своите решения в английския текст, то това съответства ли на оригиналния еврейски текст или на други преводи (същото подозрение можем да използваме и при българския патриотичен лозунг)? Освен това има един силен контра-аргумент срещу твърдението, свързано с „вмъкването” на името на Шекспир в псалом 46. Текстът на този псалом в оторизираната версия на крал Джеймс І не се е появил за пръв път в началото на ХVІІ в. той е известен още от времето на Тиндейл, Ковърдейл, „Голямата библия”, Епископската библия, Женевската библия и т.н. Следователно глаголът shake и съществителното speare са били включени още преди Шекспир да е бил роден, въпреки че тяхното поставяне в текста не отговаря на числото 46! А като става дума за числото 46, трябва да посочим факта, че комисията, отговаряща за оторизираната версия, също се е състояла реално от 46 члена, но това едва ли има някаква връзка с възрастта на Шекспир или поредния номер на псалома. Що се отнася до предполагаемата „засекретяваща” редакторска роля на сър Франсис Бейкън, то трябва да се подчертае, че макар да е бил съветник на краля по юридически и държавни въпроси, когато се е подготвяла оторизираната версия, той не е бил член на Тайния съвет на Джеймс І – последната инстанция за одобрение. Като „консултиращ редактор” на Псалтира, както и целия текст, е бил епископът на Уинчестър Ланселот Андрюс (1555-1626), което се доказва от факта, че името му стои начело на списъка на сътрудниците, участвали в изданието. А тази чест е била наистина заслужена, защото еп. Андрюс владеел еврейски, гръцки, латински и още 18 други езици и се знае, че е имал най-важен дял в работата по оторизираната версия.
Следователно, ако трябва да се говори за някаква връзка между двете думи и името на великия драматург или на нумерологичния сбор на буквите в името на сър Франсис Бейкън, то ще трябва да заключим, че тези неща са просто едно съвпадение, а изводите на нумеролозите са едно поредно неубедително нагаждане на подробностите. Такъв подход според нас е същото, което се прави в съвременното судоку – сборът съвпада, но това няма никакъв логически смисъл.
Оторизираният превод на Библията на английски език „с благословията” на крал Джеймс І
Д-р Ханибал Хамлин, който е един от съвременните шекспироведи, представя приемливи аргументи против хипотезата за участие на Шекспир по какъвто и да било начин в превода на оторизираната версия на Библията.[7] На първо място, в такава инициатива са включени почти изцяло хора с богословско образование или заемащи ръководни постове в Англиканската църква и просветното дело. С други думи, повечето сътрудници са били църковници и богослови преподаватели. Единственото изключение като цивилно лице е бил ректорът на Мъртън колидж, Оксфорд, сър Хенри Савил (1549-1622), отличен познавач на гръцки език и английски историк. По същото време, когато е привършена работата по оторизираната версия, Савил издава в 8 тома съчиненията на св. Йоан Златоуст, които се ползват за сравнение. Но докато сър Хенри Савил имал в църковните среди авторитет, то актьор и драматург като Уилям Шекспир едва ли би бил погледнат с добро око, въпреки че се радвал на приятели сред висшите кръгове на обществото. Не бива да се преувеличава авторитетът на Шекспир в онази епоха, като се изхожда от неговата слава днес. Едно тривиално сравнение би хвърлило повече светлина по този въпрос. Нека направим съпоставка с цените на Шекспировите творби и копията на оторизираната версия на Библията в онази епоха. Фолиото на Шекспир, съдържащо неговите пиеси, било публикувано през 1623 г. и струвало 1 лира, а един том на оторизираната Библия тогава бил 4 пъти по-скъп.[8] Това е свидетелство за по-ниската оценка на тогавашните издатели за театралното слово, значително отстъпващо според тях по авторитет на библейското.
Що се отнася до лингвистичния капацитет на сътрудниците, участвали в подготовката на библейското издание „с благословията” на крал Джеймс І, трябва да кажем, че Шекспир е отстъпвал на всеки един от тях и не би могъл да бъде привлечен за тази работа. Драматургът ползвал сносно латински език, но в познанията си по гръцки[9] и особено по еврейски език не би могъл по никакъв начин да се мери с най-добрите лингвисти на своето време, които влизали в екипа на преводачите и редакторите. Повечето от сътрудниците освен библейските езици познавали отлично не само текстовете на съвременните им преводи, но и такива древни езици като арамейски, коптски, сирийски. Двама от сътрудниците – епископите Ланселот Андрюс и Майлс Смит – били известни църковни писатели на своето време, владеещи отлично прозаичните стилове, което ги правело далеч по-подходящи за превода на библейските текстове от поета Шекспир. Следователно екипът работел успешно не само по богословските въпроси, но и по въпросите, свързани с лексиката, синтаксиса и стила. Разбира се, не при всички случаи той се справял перфектно, защото методът, с който се работело, бил буквалистичен. Преводачите предали буквално някои глаголи, съществителни и други морфологични форми от оригиналните библейски езици, превеждайки дума по дума дори идиомите. През онази епоха страхът от „изкривяване” на Св. Писание бил твърде голям, за да се мисли за предаване духа и смисъла на текста, не буквата. Тук няма да засягаме проблема за основателната критика към някои места в оторизираната версия на английската Библия, но понякога тя е доста остра.
Трябва да подчертаем обаче нейната политическа и духовна полза сред английското общество. Когато Джеймс І наследява английския престол (1603 г.) след смъртта на Елизабет І, той разбира, че религиозните проблеми трябва да бъдат решени веднага. Кралят бил хитър политик с 37-годишно управление зад гърба си като крал на Шотландия (Шекспир посвещава трагедията си „Макбет” на него). Затова още в началото на следната година той свиква спешна конференция в Хямптън Корт (Ричмънд, Лондон) с църковни представители на различните фракции и групи, за да се обсъдят нещата, които още „липсват в Църквата”.[10] Едно от най-важните решения, взети на тази конференция, е приетото предложение на пуританския водач д-р Джон Рейнолдс (1549-1607)[11] да се подготви такова издание на Библията, което да стане общоприето за всички църковни фракции.[12] Въпреки неприязненото си отношение към пуританите изобщо, кралят и водещите политици и църковници на времето възприемат идеята главно по политически съображения. Съперничеството между „Епископската библия”, използвана в англиканските църкви и „Женевската библия”, предпочитана за частна употреба, допринасяло за разделението на английското общество. Крал Джеймс І не харесвал Женевската библия заради нейните критични пояснения срещу „неправедните царе”[13], но смятал за нецелесъобразно да се опита да наложи Епископската, която пък не била харесвана от пуританите. Той заложил далновидно на принципа, че при две спорещи страни третият вариант би бил за предпочитане от двете. Затова новата библейска версия трябвало да бъде нещо средно между нов превод и вариант, възприел най-сполучливите текстове на популярните дотогава английски библии. Той трябвало да бъде годен както за църковна, така и за частна употреба. В крайна сметка, въпреки консултациите с две полиглоти, издадени през ХVІ в., и изданието на Теодор Беза, резултатът бил една компилативна текстова работа, доближаваща се 80 % до „Епископската библия” и 20 % до Женевската библия.
По-голямата близост до Женевската библия бил в организацията на работата. Създаването на екип от сътрудници подсказало, че е възприета идеята за екипна работа при подготовката на Женевската библия. Всъщност били сформирани шест отделни групи, работещи по части от библейския текст в университетските градове Кеймбридж, Оксфорд и Лондон (Уестминстър). Били определени 54 изтъкнати теолози и църковници, от които реално работели 46 + 1 сътрудници.[14] След като шестте групи приключили работата си, една комисия от редактори проверила текстовете и подготвила цялата Библия за печат. Окончателният редакторски поглед хвърлили епископите Томас Билсън и Майлс Смит. Прави впечатление, че в оторизираната версия преобладават латинизмите, а еврейските и гръцките заемки се поясняват. Спазена била препоръката на краля сътрудниците да не се впускат в пояснения, каквито имало в Женевската библия. Вместо пояснения били допуснати на места думи с друг шрифт, които да направят смисъла на изреченията по-разбираем. Изданието било окончателно готово през 1611 г. и наистина оправдало след време очакванията да измести от употреба двете съперничещи си по-ранни английски библии. Разбира се, още в самото начало се появили недоволстващи и критикуващи текста, което накарало издателите да търсят начини за подобряването му. Само до 1614 г. Библията била преиздадена 15 пъти и при всяко следващо издание се правели корекции! Авторитетът на оторизираната библия обаче бил постигнат не толкова благодарение на „благословията” на крал Джеймс І, колкото се дължал на авторитета на сътрудниците и екипната им работа. Времето за самостоятелни инициативи като тези на Уиклиф, Тиндейл, Ковърдейл и други било отминало. Англичаните показали, че Библията трябва да бъде почитана и желана от мнозинството, а това се осъществява само посредством всеобщо съгласие. Както показали следващите многобройни преиздания на оторизираната Библия, които били подобрявани или разваляни, подобренията били плод на екипна работа, а намесата на еднолични мнения[15] принизявали качеството на Св. Писание, пък и на достоверността на самото християнство. В крайна сметка от 1662 г. оторизираната Библия започнала да се радва на прием в по-голямата част от англиканските църкви. Най-сетне мечтата за съгласието била постигната!
[1] Вж. Hamlin, H. “Shakespeare Did Not Write the King James Bible, no Way, No How”. https://manifoldgreatness.wordpress.com/2011/04/22/ 02.03.2016.
[2] “The Latest Word”www.umsl.edu/thomaskp/sbible.htm 02.03.2016.
[3] Според тогавашния правопис.
[4] Douglas, J. (ed.) The New Bible Dictionary. IVP, 1978. 1158. Това музикално указание се среща 71 пъти в псалмите и 3 пъти в пророческата книга на Авакум (3:3, 9, 13).
[5] Така според едната система буквата А=1, В=2, С=3 и т.н., а според другата – А=27, В=28, С=29 и т.н.
[6] “Numerological Cypher Chart” www.sirbacon.org/links/doddnum.html 03.03.2016.
[7] Hamlin, H. “Shakespeare Did Not Write the King James Bible, no Way, No How”. https://manifoldgreatness.wordpress.com/2011/04/22/ 02.03.2016.
[8] В наше време това би било равностойно съответно на 200 и 800 лири стерлинги. Разбира се, днес ценоразписът е различен, като фолиото струва 10 пъти повече от оригиналното издание на оторизираната версия на Библията (Marx, St. Shakespeare and the Bible. Oxford Univ. Press, 2000. 2).
[9] По свидетелството на неговия съвременник Бен Джонсън Шекспир знаел „малко латински и по-малко гръцки”.
[10] Geisler, N. and W. Nix. A General Introduction to the Bible. Chicago: Moody Press, 1982. 417 ff.
[11] Д-р Джон Рейнолдс бил тогава президент на оксфордския колеж “Corpus Christi”.
[12] “The Proposal of John Reynolds by Dr. C. Matthew McMahon” www.apuritansmind.com/puritan-worship/ 02.03.2016.
[13] Има запазени исторически и литературни данни от ХVІІ в., в които крал Джеймс І е описван като „содомит”. В Женевската библия такава склонност и практика се определят като „грях” (вж. Бит. 19; Втор. 23:17; ІІІ Цар. 15:12; Ис. 3:9; Плач 4:6; І Тим. 1:10 и др.).
[14] Hoare, H. The Evolution of the English Bible. London: Murray, 1902.241 ff. (Geisler & Nix, 418).
[15] Такъв е случаят с необмислената постъпка на архиепископ Джеймс Ъшър, който през 1701 г. вмъкнал в полето абсурдната дата 4004 г.пр.Хр. като начална за „сътворението”. Неговото съображение било, че всеки от 6-те дни на сътворението се равнявал на 1000 години, основавайки се на ІІ Петр. 3:8 и очаквайки „свършека на света” да се случи с настъпването на 2000 г.сл.Хр.