Проф. Александър Балабанов за „скандала” на първия синодален превод на Новия завет

30.06.2014

Д-р Вениамин Пеев

Проф. Александър Балабанов е една от най-значимите творчески фигури в младата ни литературна критика от началото на ХХ в. Неповторимо колоритна личност, той е любимец на студентите на Софийския университет, приятел на изтъкнати български литератори, уважаван от политици у нас и в чужбина. Един западен журналист е толкова силно впечатлен от проф. Балабанов като интелект и острота на мисленето му, че го сравнява с руския колос Лев Толстой. Българският професор е оставил трайна диря в историята на българската култура като един от основателите на катедрата по класическа филология в СУ „Св. Климент Охридски”, както и като първия преводач на Гьотевия „Фауст” на български език в поетична форма (1905, 1927). Проф. Балабанов е един от най-авторитетните преводачи на образци на древногръцката класическа литература, каквито са „Илиадата” и „Одисеята”. Автор е на оригинални поетични и прозаични творби. Славата му на творец се дължи и на многобройни критични статии и очерци, посветени на родната ни и чужда литература. Малцина обаче си спомнят днес за критиката на проф. Балабанов за православния превод на Новия завет, иницииран от Св. Синод в началото на миналия век. Когато надига глас като филолог и преводач с ясна визия, Балабанов е още млад доцент, който вече има значителен преводачески опит зад гърба си. В неговите статии се вижда добре очертана стратегия с новаторска методика, която ако е била възприета, е щяла да принесе само полза на преводачите на Новия завет и Библията. Според мен компонентите на тази стратегия, на част от които ще посветя следващите мисли, могат да ни послужи за стартовата позиция на един съвременен анализ на наличните преводи (или: ревизии) у нас.

Първият синодален превод на Библията на новобългарски език
Интересно е да проследим накратко историята на първия синодален превод на Библията на новобългарски език, след което ще се фокусираме повече на новозаветния текст. Инициативата за този проект принадлежи на Варненския и преславски митрополит Симеон, който внася писмено предложение за това в Св. Синод (22.10.1898). Правят впечатление две основни препоръки: 1) новият библейски превод да се основава само на руския превод, който е вариант на славянската Библия; 2) за целта да бъдат привлечени както представители на Църквата, така и видни български писатели в онзи период (Марковски, Ив. История на българския синоден превод на Библията. 18). Съображенията били следните: широкото разпространение на протестантската Библия (1871 г.) сред населението не се одобрявало от православните владици и единственият начин да му се противопоставят бил отпечатването на синодален вариант. Инициативите на Британското библейско дружество, свързани с превода, отпечатването и разпространението на протестантската Библия, не били по вкуса на Св. синод. Според Варненско-преславския митрополит недостойнство за протестантския превод било, че ст. Завет е „преведен направо от еврейския текст, без да се има предвид приетия от православната църква славянски превод” (пак там, 19). Всеки, който е запознат с принципите на библеистиката, би се учудил на подобно църковническо мнение, защото един библейски превод е ценен тогава, когато произтича от оригиналния библейски език, а не от друг превод. Необяснимо е днес мнението на тогавашния Синод, че протестантският превод не бил „чист”  и съдържал „неточности” поради тази причина, че се основава на древноеврейския оригинал. Негативното мнение срещу протестантския превод, което митр. Симеон насажда от самото начало, не се базира на прецизно богословие, а на конфесионално тесногръдие.  Митрополитът буквално казва следното в писменото си предложение към Синода по повод невключените неканонични книги в протестантската Библия: „От нямането тия книги в българския превод произлизат две злини: първо, православните българи се лишават от ползата, която биха могли да извлекат от прочитането им и второ, че се забелязва една разлика между Библията, която чете народът и оная, която употребява църквата, разлика, която не може да не съблазнява християните” (пак там). С други думи, библейският превод на Ригс, Лонг, Славейков и Костович (Съчанов) бил според митрополита „съблазън” за нашия народ, а не един от двигателите на българското Възраждане.

Историята на синодалния превод на Библията, започнала с назначаването на комисия на 5.02.1900 г., е интересна с това, че много скоро повечето ѝ членове разбират, че това отговорно дело не е по силите им. Високото самочувствие на Синода и преводачите в началото надминава посредствените филологически и богословски възможности на участниците. Едни се отказват в процеса на работата, на други работата е отхвърлена като незадоволителна (пак там, 21). Самият историк на синодалния превод, библеистът Ив. Марковски признава: „Повечето от тях били без богословско образование, а да се превежда Библията не е достатъчно да се владеят добре само езици, нужно е също да се знае основно историята и смисъла на текста” (пак там, 24-25).Членовете на преводаческата комисия се подменят непрекъснато, но това, както ще видим по-долу, не се отразява благоприятно на качеството на българския текст.

Критиката на Ал. Балабанов за методиката на превода на Новия завет
Критиката срещу неудачно направения синодален превод на Библията започва още през 1904 г. (в „Периодическо списание”). Най-компетентно изложените критични мнения обаче принадлежат на Александър Балабанов. Непосредствено след излизането на синодалното издание на Новия завет на новобългарски език (1909 г.) младият доцент по старогръцки език Балабанов публикува няколко анализи (в. „Пряпорец”, 18 март, 10-12 април 1910), които се отнасят както до методиката на превода, така и до някои драстични грешки в него. Веднага се получава полемика с православни автори, които реагират остро на страниците на „Църковен вестник” (бр. 13, 1910 г.). Доцентът класицист обаче пояснява, че в своята критика се ръководи „от искрена обич към Исуса Христа, най-мъдрия и най-добрия от всички духове, които са приемали някога човешки образ и са действали между бедното човечество, и от истинско съзнаване важността на превода на Евангелието за всеки народ” („Скандалът на Евангелието”. – В: Балабанов, Ал. Студии, статии, рецензии, спомени. Т. 1. С., 1973. 404). Имайки предвид тази велика отговорност пред Христа и българския народ, Балабанов посочва методическите грешки на преводачите.

На първо място, Балабанов критикува фанатичното придържане на българските преводачи към славянския вариант на свещения текст, от който са възприети думи, изгубили адекватното си значение в новобългарския език. Критикът възразява срещу употребата на славянския глагол „соблазнится” като превод на гръцкия глагол skandalizo (пак там, 401). Става дума за Мат. 11:6: „и блажен оня, който се не съблазни поради Мене”. Балабанов посочва, че в славянския и синодалния вариант глаголът „стои съвсем погрешно”, защото в други древни и нови преводи преводачите не са робували на съмнителен в значението си буквализъм. Например, в латинския вариант гръцката форма е преведена “fuerit offensus” (от глагола offendo: повреждам, оскърбявам; в страд. форма: чувствам се оскърбен). Балабанов ясно посочва, че смисълът на българския глагол „съблазнявам (се)” или „съблазнен съм” има сексуален смисъл и в никакъв случай не може да се отнесе към личността на Христа. Затова той е категоричен: „Нас малко ни интересува какво е значил славянският превод, когато българският е с антихристки смисъл”. Един коректен и добре звучащ на новобългарски език превод трябва да се съобрази със съвременни издания на новозаветни речници на гръцкия език, които позволяват адекватни богословски интерпретации. Затова той посочва авторитетния немски речник Biblisch-Theologisches Wörterbuch der Neutestament. Gräcität von Cremer (1902) (пак там, 406). Днес можем да кажем, че този лексикон е остарял, но в онзи период е бил актуален.

В наше време има много добри чуждоезични новозаветни речници, които задължително трябва да се ползват при превод или ревизия на новозаветния текст. Така например, глаголът “skandalizo” (Abbott-Smith, G. A Manual Greek Lexicon of the New Testament. Edinburgh, 1999. 407 f.), който в активната си форма се среща на няколко места в текстовете на LXX (Дан. 11:41; Сирах 9:5; 35:15) и Новия завет (напр. Мат. 5:29-30; 17:21; 18:6, 8, 9; Марк 9:42-43, 45, 47; Лук. 17:2; Йоан 6:61), има буквалния смисъл: „поставям примка” или „препъвам”. В новозаветния текст обаче той се използва предимно метафорично със значението на нещо, което възпрепятства правилното поведение, мислене, отношение към света или хората. Тази дума като съществително и глагол е любима за ап. Павел.  Апостолът на езичниците я използва във връзка с Христовия кръст (Римл. 16:17; Гал. 5:11), защото той не може да бъде възприет като източник на божествена милост и спасение от гледна точка на доктрините на юдаизма и митологията на римляните. С други думи, разпятието е нещо „скандално”, нещо „абсурдно”, но в никакъв случай не е нещо „съблазняващо”. Точно така разбира думата и Александър Балабанов. Когато се отнася към Мат. 13:58 (срв. 26:31), където е използвана глаголната форма “eskandalizonto”, ученият прави следния парафраз: „А горко на книжниците, които се озлобяват, които се чувстват скандализирани от мен, задето като беден син на дърводелец от техния град съм можал да надмина даже и тях с мъдростта и делата си” („Антихристи”, т. 1. 400). Следователно смисълът на гръцкия глагол няма нищо общо с действието на „съблазняване”, а предизвиква отблъскване, озлобление, ненавист и прочее човешки реакции на неприемане и несъгласие. Преди повече от един век Балабанов дори показва склонност да се използва чуждицата „скандал”, „скандализирам”, „чувствам се скандализиран” във връзка с Христос и неговия кръст, защото съвременното ѝ значение отговаря напълно на автентичната новозаветна идея.

На второ място, младият критик на синодалния превод на Новия завет предлага един новаторски метод за онази епоха, който очевидно не е бил използван от преводачите. „Какво им струваше на преводачите, ако не разбират оригинала, да погледнат в чужд някой превод?” – пита с недоумение той (пак там, 401). И веднага предлага възможности – Лутеровия превод, английския превод, френския превод и т.н. Методът на сравняване различни западноевропейски преводи е удачен не само защото се черпи от по-богатия преводачески опит на други християнски представителства, но и защото съвременните езици предлагат по-богати възможности за нюанси в смисъла на думите и изразите. За отбелязване е фактът, че Балабанов няколко пъти в своите критични статии за православния превод посочва като добър пример на коректен и приемливо звучащ Лутеровия превод. Православните представители обаче реагират остро на такива предложения. Митрополит Симеон се аргументирал, че „тези преводи имали значение за протестантите” и Балабанов на бърза ръка е причислен към тях („Скандалът с Евангелието”, т. 1. 407). Доцентът класицист има право да репликира иронично такова зачеркване на полезния сравнителен метод: „Не разумява моят прост доцентски ум какво печели от това протестантството или какво губи православието” (пак там). На лингвиста и преводача Балабанов е пределно ясно, че ако някой реши да се заеме с превод на всепризнато произведение като „Илиадата” или „Фауст” на български език, той не може да не се отнесе към други преводи на същите произведения на други езици. Това не означава, че другите преводи непременно са по-добри, но те ще помогнат на преводача да осъществи делото си по-прецизно. Между другото, идеята за превод на Гьотевия „Фауст” на български език възниква не само като потребност за нашите читатели, но и и защото познатият руски превод е бил безобразно лош. Такива тънкости на преводаческото изкуство обаче негово Високопреосвещенство нямало как да знае, въпреки претенциозността си на разбирач на новозаветния превод. Затова Балабанов не пропуска възможността да заключи: „Изглежда, че моето доцентско простоумие познава по-добре Свещеното писание, отколкото негово преосвещенство и същевременно е по-добър християнин” (пак там).

Трябва ли новозаветният текст да бъде преведен коректно на български език?
Балабанов категорично показва, че е недопустимо немарливото отношение към българския превод на Новия завет. Това означава, че не може да се допускат неточности и архаизми. Не може да се допускат двусмислия. И – пази, Боже! – да се допускат грешки в свещения текст. За съжаление обаче, такава е нагласата в църковните среди в онази епоха – дори най-драстичните грешки в превода, които специалистът Александър Балабанов посочва, се омаловажават и замазват. Във в. „Ден” (22-ри април 1910 г.) излиза анонимен отговор на критиките, в който авторът се мъчи да убеди българските читатели, че не било голяма работа, дето в българския Нов завет били допуснати „езикови” грешки. „Че коя книга е без грешки?- пита наивно Балабановият опонент. – Нима Балабановият превод на Фауста да наречем скандална работа, защото има грешки в него?” („Завист, протестантство, злоба, кощунство – da capo al fine” , т. 1. 420). Тези реторични въпроси са върхът на скудоумието! Напразно опонентът си е мислел, че е обезоръжил критичните аргументи на младия доцент! Балабанов веднага включва в действие силния си аналитичен ум: между превод и превод има разлика. Той може да бъде „частно дело”, каквото е неговият превод на „Фауст”. Едно частно дело има временно значение, дори когато е нещо добро и дългоочаквано от мнозина. Днес едва ли някой чете, освен ако не е филолог изследовател, Балабановия превод на Гьотевия шедьовър, защото разполагаме със съвременни и при това много по-добри преводи. По същия начин стоят нещата с „Илиадата”, „Одисеята” и всяко друго класическо произведение. За такива творби, както подчертава Балабанов, „ако ти харесва, заповядай, чети; ако не – със здраве!” (пак там, 418).

Съвсем друго е положението с превода на Новия завет – независимо на какъв език е! Там грешки и недомислия са недопустими, защото божествената истина може да се затъмни и изкриви и духовният поглед да изгуби пътя към спасението. Резултатът няма да бъде позорен за преводача и издателя, а за цял един народ! Затова Александър Балабанов е безкомпромисен в констатацията си за превода на Новия завет: „Превод мизерен се налага на цял народ, на пет милиона души, налага се като непорочна догма от върховното управление на нашата църква. Превод против християнството, против православието, против българския език” (пак там). Ето, това е скандалното и непростимото, защото е престъпление спрямо един християнски народ! А степента на това престъпление се увеличава с опитите то да бъде омаловажено, оправдано.

Защитниците на „мизерния превод” се крият зад „вековни черковни и езикови традиции” (пак там, 421). Така сме го приели, нека така си остане… Може да има грешки, но сме свикнали от памтивека с тях… Така ни е по-комфортно, затова ни изглежда по-правилно… Това дело е „свято” и не бива да бъде критикувано… Такива псевдоаргументи наподобяват на прочутата „триезична ерес”, която обявява за „свято” древното, приковавайки на кръст духа на живота, на развитието, на адекватността. Това е инстинктът на слепеца, който е свикнал с мрака и не иска да прогледне, на глухонемия, който предпочита дълбоката тишина пред звуците на природата и хората около себе си. Това е инстинктът на ленивата глупост, която не иска да се научи, дори когато ѝ предлагат безплатно знание. Такива недуховни инстинкти обаче наливат повече масло в огъня на унищожителната, но справедлива критика: „Боже! Боже! Ако това е от глупост – Ти им помогни! Ако това е от невежество – ти ги презри! Но ако това е нарочно, от злоба, вражда към Теб – нима ще бъдеш толкова неразумен да им простиш?” („Антихристи”, т. 1. 402). На мен тези молитвени вопли ми звучат – вече столетие по-късно – доста съвременно, уви!…

Tags: , , , , , , , ,

6 Responses to Проф. Александър Балабанов за „скандала” на първия синодален превод на Новия завет

  1. Максим Максимов on 30.06.2014 at 18:32

    Добре е да знаем и помним собствената си история, за да не повтаряме едни и същи грешки многократно.
    Когато ръководителите на определен проект (мисия) са били фанатизирани догматици, некомпетентни лаици и въобще личности без необходимите качества и подготовка, то резултатът е бил винаги само един – провал на проекта.

  2. п-р Янко Добрев-Силистра on 30.06.2014 at 19:27

    В момента чета БИБЛИЯ ИЛИ СВЕЩЕННОТО ПИСАНИЕ НА СТАРИЯ И НОВИЯ ЗАВЕТ И НЕКАНОНИЧНИТЕ КНИГИ -НОВ ПРЕВОД ОТ ОРИГИНАЛНИТЕ ЕЗИЦИ- на Българско библейско дружество.Препоръчвам го особенно на колегите ,които проповядват.Много добър, изчерпателен и ясен превод .Мисля,че до сега този е най-добрият превод.Цената е висока,но си струва.ЧЕТЕТЕ БЕ ХОРА !!!

  3. Veniamin Peev on 30.06.2014 at 21:31

    П-р Добрев, статията се отнася за ПЪРВИЯ синодален превод на Четириевангелието от началото на ХХ век. Тя дори не се отнася за превода на Ст. завет, което предстои да бъде разгледано. Следователно в нея не става дума за последния НОВ превод, който тепърва ще бъде четен и анализиран. Доколко този превод е ДОБЪР, предстои да се види. Знам, че както за Стария, така и за Новия завет са участвали познавачи на библейските езици – професорите Н. Шиваров и Ив. Желев, Р. Стоянов и др. Такива познавачи при работата на първия синодален превод не е имало!

    Очаквах да обърнете внимание на факта, че идеята за синодален превод е била да се спре влиянието на първия български превод на Библията, който е … ПРОТЕСТАНТСКИ. И това не се е нравило на Св. синод.

    Но Ви питам като евангелски служител, п-р Добрев, не е ли смущаващо за Вас наличието на НЕКАНОНИЧНИ КНИГИ в канона на Ст. завет в НОВИЯ превод?

  4. п-р Янко Добрев-Силистра on 01.07.2014 at 9:17

    Колега Пеев,даже не ми се коментира простотиите на православната църква.Препоръчах новия превод на проповедниците,защото ние сме длъжни да прочитаме всеки превод на Библията,за да имаме информация и според дадената ни от Бога благодат, да подготвяме грамотни и ясни проповеди.Наличието на неканоничните книги в този превод е меко казано смущаващо.Те са ерес,раково образувание,духовна отрова. Не ги препоръчвам на хора,които за първи път четат Библията.Ние като проповедници,сме наясно с тях.
    П.С. Имам една молба към теб-ако ти е възможно, да напишеш специална статия за каноничните и неканоничните книги.До сега не съм срещал такава.Ще е от много голяма полза.

  5. Veniamin Peev on 01.07.2014 at 13:23

    П-р Добрев, благодаря за изключително ясно изразената протестантска позиция! Съгласен съм с мнението Ви за необходимостта от библейска осведоменост на протестантските служители и предпазване на редовите вярващи и особено на новоповярвалите от ученията на неканоничните библейски книги. Точно в това се състои ДЕМАРКАЦИОННАТА ЛИНИЯ!

    Идеята Ви за написване на материал за „каноничните“ и „неканоничните“ книги на Ст. завет, по чието възприемане се различават православни и протестанти, е чудесна, стига администраторите на Пастир.орг да я възприемат. Разграничаването на двете категории е нужно от екзегетическа и догматическа гледна точка. Не можем да следваме безпринципната позиция на ББД (Българското библейско дружество) в този пункт! ББД трябва да се съобразява с догматическите различия на двете християнски конфесии, а не да ги замазва!

  6. Георги Грозев on 01.07.2014 at 16:12

    П-р Добрев бихте ли коментирали факта че препоръчвате Библия стъкмента под опеката на няколко агента на ДС. Това нормално ли е? Божието слово от тях ли излезе? Или само до тях е достигнало?

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.