Практично богословие без принципност

05.09.2017

д-р теол. Доний К. Донев

Тази статия не е реклама, а рефлексия за екзистенциалността на българското протестантско богословие и задълбочаващата се липса на протестантска богословска школа в България

От няколко години препрочитам книгата на д-р Вениамин Пеев „Павел, Августин и Лутер: Екзистенциалност на оправданието.” И всеки следващ прочит ме навежда на мисълта за теоретичната страна на българското протестантско богословие. Онази страна, която се спира за малко за да преосмисли какво точно вярваме, къде сме сгрешили и дали все още сме онези които казваме че сме. Онази страна, която на нас най-много ни липсва…

Затова пък практическата страна ни е позната до болка – богословие внос от чужбина на килограм (и на висока цена), хаотична харизматия с неизпълнени пророчества и излъгани вярващи, разведени пастири и разорени църкви. Попаденията (или по-скоро паденията) на прагматичното богословие са толкова много, че те не просто „красят” българския протестантизъм, те отдавна вече го характеризират и вероломно представляват неговия общоприет стандарт. А в една определена и много порочна степен, те отдавна са българския протестантизъм.

Ала кой въобще ще седне да чете, че и да пише, теоретическо богословие в България днес? И на кой ли му е притрябвало? Прагматичният и практически протестантизъм (а и православие) са отдавна в действие и въобще не мислят да излизат от мода.

Простичко казано, разликата е следната: практическото богословие стои 54 секунди на червения светофар пресмятайки как по-бързо да излезе от него, да задмине другите за да мине на зелено и на следващия. Теоретичното богословие стои 54 секунди на червения светофар и мисли за нова парадигма на систематична теология, в която въобще няма червени или каквито и да е други светофари, които да спират свободата на движение, а и на мислене. Ето за  този либертански тип на протестанство е нужно да говорим в началото на 21ви век в България.

Но не може, не може само теория, би казал някой и с право. Ала не може само и с практика! И то практика, която вече 27 години доказва единствено, че е нито практична, нито победоносна. А по-скоро разделяща, оцеляваща и на изживяване.

В този ред на мисли, в книгата на д-р Пеев четем за етическия аспект на оправданието в хуманизма на Еразъм Ротердамски (с.145), след една сериозна лингвистична обосновка на академичния легализъм на неговия iustitia Dei. Разграничаващо, но същевременно паралелно, е представен оптимистичния аспект у човешката воля на Августин в De Civitate Dei (с.100). И всичко това проследено чак до сърцето на Талмуда и неговата централна идея на оправдание чрез вяра, която ап. Павел персонифицира в съвършеното изпълнение на закона от Помазаника. Следва дискусия за сериозните различия в разбирането за човешката воля от Лутер и Меланхтон, който персонализира Божията правда у човека (с.158ff). И не на последно място, разглеждането на богословската бездна между прото-реформатора Лутер и по-късно усъвършенстващия реформираното богословие Калвин. За да се стигне до симбиотичното унифициране на богословското реформаторско разбиране на универсалната и вечна Божия любов в диалектическото богословието на ненадминатия Карл Барт.

Колко по-различно звучи всичко това от засипващите ни все по-нови и все по-червени „преводи” на Библия, защото имало там едни пари, които трябвало да се употребят. Или служение от типа – ами тук ще съм докато ме изгонят. Или филиали на богословски училища, които за 27г. трябваше да станат богословски школи, а вместо това се превърнаха в религиозни шкатулки и рентиерски апропирации на тези и онези чуждестранни идеи и идеологии.

Преосмисляне на протестантската практика у нас, след 500г. Реформация, 200г. протестанство в България и четвърт век на свобода на словото и вероизповеданията са достатъчна предпоставка за едно сериозно богословско преосмисляне на реалността въобще. Предостатъчна предпоставка за създаването на поне една протестантска програма на докторско ниво в столицата или старопротестантския Пловдив. И поне две-три дузини хабилитирани пастири докторанти, които да мислят, дискутират и анализират протестантската мисъл в България.

Нека припомним, че 500 годишния юбилей на протестантската  реформация днес, не би бил възможен без докторската хабилитация на Мартин Лутер на крехката младежка възраст от 29г. Както и тези на Бусер (Тюбинген), Булингер (Фрейбург), Цвингли (Базел), Меланхтон (Витенберг), Калвин (Париж и Орлеан) и колко други свободно мислещи (все) доктори по богословие като тях. А протестантството в България става възможно само със стратегическото мислене на цяла гвардия хабилитирани богослови, които отразяват глобално българската борба за свобода, застават зад Българския Великден за автокефална българска църква, създават Роберт колегията в Цариград и образоват първите държавници на Свободна България. Нашата църковна история не познава друг начин да се преборим с фалшивата  духовност на организираната религия и узаконената беззаконност на светската държава. А и къде другаде по света е позволено да си доктор на църквата и лечител на човешки души, само със средно специален ПУЦ или неделно училище? Че и без тях…

За нещастие, а всъщност съвсем целенасочено, периодичното обезглавяване на българските протестантски църкви от разни държавни агенции винаги се е целело във високо образованите протестантски водачи. Пастирските процеси 1948-49г. са активно мероприятие за анулиране на евангелската интелигенция от хабилитирани български пастири както следва:

  1. п-р Васил Зяпков – завършил богословие в Манчестър,
  2. п-р Георги Чернев (Гданск/Лондон),
  3. п-р Ламбри Мишков (Уитън, САЩ),
  4. п-р Йончо Дрянов (Гданск),
  5. п-р Здравко Безлов (богословие/икономика, Германия),
  6. п-р Стефан Градинаров (САЩ),
  7. Дико Мавродиев (Гданск)
  8. братята Харалан и Ладин Попови (Гданск/Лондон).

След всяко едно такова обезглавяване и обезкръвяване на Църквата, остават само „прагматичните пастори,” които задължително трябва да карат кола с мерник или поне една седмица на задния капак, обличат се с какво ли не, обхождат се как да е, не се бръснат „по принцип” и заставайки с бели чорапи обути в леки летни сандалки в светия амвон, където някога Светия Дух се е изливал върху мъченици и герои на вярата, говорят всякакви откровения, а колко често и откровени глупости – всичко друго, освен свобода за спасение, съвестна святост и сила свише. Хайде холан!

Това вкратце е историческия контекст на протестантското богословие в България около 500 годишния юбилей на Лутеровата Реформация и двувековната история на протестантството у нас. А какво половинвековно протестанство ще празнуват наследниците ни в България след още 300г.? И защо задаваме тези трудни въпроси на които и без това никой не иска да отговаря?

Защото ако искаме въобще да има протестанство в България след нас, с пределна сигурност е крайно време да преминем от „практично богословие без принципност,” празноприказност и фейсбукянство към едно задълбочено богословие на нашата  есхатологическа роля като църква на историческата сцена на универсума, на нашите екзистенциалност и оправдание. Екзистенциалност за да продължи да съществува протестантска богословска традиция и след нас. А оправдание, не само за да се оправдаем пред Бога чрез вяра за дела, но за да се оправдаем и пред идущите поколения чрез дела на вяра.

Tags: , , ,

2 Responses to Практично богословие без принципност

  1. Veniamin Peev on 08.09.2017 at 20:29

    Изчаках да изтекат две денонощия от публикуването на този горестен отзив на д-р Доний Донев преди да се включа. Не исках да бъда пръв, но като гледам от 68-те, споделили публикацията, само аз ще се изкажа публично, защото също като него недолюбвам „фейсбукянството“ (там всички са „боримечки“). На видело обаче предпочитат да се свиват.

    Авторът поставя много сериозни теми, поставя ги остро и с горест. Само човек, който е сляп, глух и самовлюбен до безумие в своята лъжедуховност, може да мълчи или да отрече, че нещата в българския евангелизъм днес са наистина плачевни! Плачевни поради неграмотност, апатия и самодоволство. Плачевни поради скудоумното кадруване и самозванство, основано на неразбиране на Павловите думи: „Вярно е това слово: ако се ревне някому епископство, добро дело желае“ (І Тим. 3:1). Словото е вярно, но тълкуването му е погрешно, затова за мнозина самозванци от Бургас до Трън и от Малко Търново до Видин то се оказва… недобро.

    Знам, че недоучени и ненаучени люде правят разлика между „теоретично“ и „практично“ богословие. Не съм изненадан, защото неграмотният човек не разбира що е „теория“ и що е „практика“. „Теория“ обаче не значи сухо умуване. Гръцкият термин theoria значи „наблюдение“ и „изследване“. Наблюдава се онова, което е реално, което го има – независимо дали е материално или духовно. Следователно, от една страна, „теорията“ се основава на и е свързана със практиката. Няма „теория“ без „практика“. Истинската теория обаче разбира практиката. Тя я изследва и прави съответните изводи. Това важи за всяка познавателна (да не кажа – научна) дейност, включително и за религиозната. Онези, които се имат за „практици“ на християнството без нужното и правилно познание за него, се самозалъгват и отклоняват от неговите истини. Смея да кажа, че днес в евангелистките среди у нас се шири много повече ГНОСТИЦИЗЪМ отколкото християнството на Христос, на Павел, на Йоан. А грамотните хора знаят, че ГНОСТИЦИЗМЪТ НЕ Е ХРИСТИЯНСТВО.

  2. ванги on 16.09.2017 at 8:43

    Ало докторите бях в родното си училище онзи ден на първи учебен ден. Учил съм завършено с отличие и симестриално академия Логос и старото веби. Мислете за туй което ще ви кажа. В училищата няма ученици бе хора/вий сте тръугнали да приказвате за библейстиката тука. В тези училища вече има само мълцинства и с увреждания. Матриала не става както обича да казва председателят. Почвайте да мислите как евангелистите пак ще са образователи на нацията иначе няма да остане камък върху камък като от логос и веби.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Абонирай се за всички ЕВАНГЕЛСКИ НОВИНИ
ЗАПИШИ