Петдесятница днес: Учението за съвременното общество

12.06.2015

Статията е част от поредицата на Pastir.org по случай честването на 95г. от началото на Петдесятното движение в България и 200г. от началото на Протестантството по българските земи. Цялата поредица можете да прочетете тук: http://pastir.org/?p=95

Д-р Вениамин Пеев

Християнската концепция за отношението на Църквата към съвременното й общество е сложна и динамична. По своята същност тя е диалектическа, защото съдържа идеята за близост и отдалечаване, грижа и критика, съчувствие и порицаване. В Своята първосвещеническа молитва Христос моли Отец за Своите ученици, които образуваха фундамента на Църквата: „Не се моля да ги вземеш от света, но да ги пазиш от лукавия. Те не са от света, както и Аз не съм от света. Освети ги чрез истината; Твоето слово е истина” (Йоан 17:15-17). На пръв поглед в тези прошения като че ли има противоречие. От една страна, Христовите последователи не принадлежат към „света”, т.е. онази част от обществото, която не приема Христос за свой Наставник, Изкупител и Основател на религиозна идеология. От друга страна, Христос не желае те да се отделят от света, като се уединят в малкия кръг на „двама или трима, събрани в Неговото име”, създавайки собствена общност, в която управляват различни закони и правила. Нещо повече, Христос повелява Неговите последователи да отидат и да научат всички народи на библейските истини (Мат. 28:19-20), т.е. да се смесят с тях, като положат усилия да обърнат мнозина към Христовото учение. В първосвещеническата молитва Христос сравнява това изпращане на последователите Си в света със задачата, която Неговият Отец Му е възложил: „Както Ти прати Мене в света, така и Аз пратих тях в света” (Йоан 17:18). Следователно Христос не би желал християните да се самоизолират в аскетични общности като някакви островчета на хора, които се стремят към лично освещение, за да угодят на Своя Учител. Концепцията за „отделянето” в името на светостта  не се подкрепя от първосвещеническата молитва на Христос.

The light of the ChurchВ настоящата статия ще се спрем на въпроса: „Каква е харизматичната доктрина за съвременното общество?” Как трябва да гледа днешната харизматична църковна общност на другите хора, които се различават от тях по своята религиозна принадлежност, по своята идеология, по своята култура, по своята ценностна система? Обосновано ли е решението да им се обърне гръб? Или пък е по-благопристойно да се позволи на „света” да наложи своите особености върху харизматичната общност, която се оправдава с обстоятелството, че днес обществото е плуралистично и конфликтните разлики трябва да бъдат изгладени? Трябва ли да се поддържа принципът „Божието – Богу и кесаревото – кесарю” или да наложи нов стил на поведение, при който „Божието става кесарево”? Тъй като авторът е убеден, че харизматичната Църква трябва да има ясни и категорични отговори по тези въпроси, тук се ангажира с някои предложения, като се надява те да бъдат чути от чуващите и да се окажат полезни за  интересуващите се от тях.

Бездната на разделението и отчуждението

В една епоха на драматичен сблъсък между младата християнска вяра и традиционната гръко-римска култура картагенецът Тертулиан (ок. 160-223) задава провокиращия въпрос в съчинението си „Опровержение на еретиците”, превърнал се в девиз на разделението между Църквата и „света”: „Какво общо има наистина между Атина и Йерусалим?”[1] Според Тертулиан „Йерусалим” символизира Библията, вярата в Св. Троица, учението на Христос и Църквата, надеждата за спасението и установяването на Божието царство, очакването на небесния град на славата. „Атина” е пълната му противоположност. Тя е седалището на езичеството, на грубия политеизъм, на самоуверените философи, на изкусителния плод на познанието, на култа към материалното. Тертулиан, който е опитал от съблазните на „Атина”, се е отвратил от тях и след като е познал духовния вкус на „новото откровение в Духа”, сякаш иска да декларира като ап. Павел: „Но това, което беше за мене придобивка, като загуба го счетох за Христа” (Филип. 3:7).

Тертулиан прави първата копка на разделението. След като отхвърля стойността на античната култура, той отхвърля и ползата от държавата за християнството. В своята „Апология на християнството” картагенският християнин отправя справедлива критика към цялото римско общество – от обикновения гражданин до императора – поради враждебното отношение към последователите на Христос. „Ежедневно ни устройват засади – оплаква се Тертулиан, – ежедневно ни предават, залавят ни дори на собствените ни срещи и сбирания”.[2] Съдбата на християнската истина е трагична и сякаш тя е обречена на гибел. Затова ранните църковни общности са се самозатваряли, обръщайки гръб на враждебно настроеното общество: „Тя знае, че живее като странница на земята, че лесно среща врагове сред чуждениците, но че си има род, дом, надежда, благодат и достойнство на небето”.[3] За гонените християни „светът” предизвиква дълбоко разочарование и тъй като Господната повеля за „научаването на всички народи” не може да бъде изпълнена, те предпочитат да избягат от „света”. По този начин идеологията на християнството става идеологията на „малкото стадо” (вж. Лук. 12:32), което се бори в обществото на „света” за своето физическо и духовно оцеляване. Изкопът на разделението между Църква и общество става все по-дълбок и през Средновековието се превръща в непреодолима бездна. Средновековното мислене налага модела на разделението: раздробява се някогашната римска империя, Европа е разкъсана от чужди нашествия, непрекъснато се рои Църквата и всяка нейна част се самообявява за абсолютно права и единствена представителка на Тялото Христово. Дори се отправят взаимни „анатеми”, т.е. проклятия за отиване в пъкъла. Първосвещеническата молба на Христос за Неговите последователи „да бъдат всички едно; както Ти, Отче, си в Мене и Аз в Тебе” (Йоан 17:21), е напълно забравена. Църквата изгубва своята уникалност, своя дух, своята богоустановена цел – да бъде „град, поставен на хълм”, който да пръска светлината на истината за Христовото спасение. Тя се превръща в мрачен затвор на собствените си идеали.

the high priestly prayerРазбира се, в мрака на Средновековието блясват ярки звезди, които пръскат лъчите на живото Божие Слово, помазано от Св. Дух. Бонавентура напомня на слушателите си, че „разногласието в мненията има корена си в надменността”.[4] Високото самочувствие на прелатите като „учители” на християнските истини ражда само изкривявания и заблуди, защото е пренебрегнат фактът, че Единственият богоустановен Учител е Христос (Мат. 23:10; срв. Як. 3:1). Вредно за Христовата църква, независимо за кое от нейните поделения става дума, е разбирането, че дадена висока позиция в църковната йерархия гарантира правилното представяне на библейските доктрини. Не църковният пост, а верността към неподправените истини на Божието Слово са гарант за правилно предаване на Христовото учение за поколенията.

В епохата на модерността се наблюдава друго отрицателно явление – Църквата и нейното учение са повлияни от философските и нравствени тенденции на „света”. Бившият генерален секретар на Асамблеите на Бога във Великобритания Алфред Мисен  анализира критично състоянието на Западната църква през втората половина на ХХ в. Когато говори за учението на Църквата, той го определя като „сурогатно”. Толкова много хора – възкликва той – „са доволни да имат бронз вместо злато и тенекия вместо сребро”.[5] С други думи, Църквата продължава да се задоволява с евтини имитации на живите библейски истини, които са подменени от самозвани църковници и самозвани учители, които никога не са провели жизненонеобходимия курс „при нозете на Исуса”. По-нататък Мисен напомня напътствията на ап. Павел към Тимотей, че „в последните дни”, наред с негативните характеристики на човешкото общество, ще има църковни дейци, които „никога не могат да дойдат в познание на истината” (II Тим. 3:7) поради своето себелюбие, гордост и духовна слепота. В тези „усилни времена” ще има много хора, имитиращи християнството, които „няма да търпят здравото учение” и ще си „трупат учители по своите страсти” (пак там, 4:3). Както ап. Павел, така и Алфред Мисен показва истинско пророческо прозрение за днешното състояние на Църквата в различните й поделения. Поради размитите граници между „света”, в който управляват правилата на плътта, и Църквата, която е изгубила своята идентичност, се предпочитат такива псевдослужители и псевдоучители, които – според драстичната метафора на апостола – „почесват” своите слушатели „по сърбящите ги уши” и те мъркат от удоволствие като домашни любимци. Но Павел съветва Тимотей да използва други методи: „Проповядвай словото, настоявай на време и без време, изобличавай, порицавай, увещавай с голямо търпение и непрестанно поучаване” (ст. 2). Независимо какви закони кове и прилага държавната институция – подпомагащи или ограничителни, Църквата не бива да отстъпва от принципите на благовестие и изобличение към съвременното общество. Богословът Емил Брунер (1889-1966) предупреждава, че „най-големият грях на Църквата е, когато тя оттегли Евангелието от себе си и света”.

Духовната отговорност на харизматичната Църква към обществото

Съвременната българска държава дава вид, че симпатизира на християнските конфесии и няма фаворити. Член 13 от действащата сега Конституция на Република България гарантира „свобода на вероизповеданията” (ал. 1), защото всички религиозни институции са „отделени от държавата” (ал. 2). Едно вглеждане във философския замисъл на конституционните нормативи обаче показва, че това „отделяне” поставя Църквата в неблагоприятна позиция в законодателен аспект. Държавата може да създава закони или инициативи, които да бъдат в ущърб на учението и практиките на Църквата или дадено вероизповедание, и такива закони се налагат като задължителни за религиозните представители. През последните години станахме свидетели на някои неща, които са напълно неприемливи за традиционните разбирания на християнството в сферата на морала. Трябва ли Църквата да се съобразява с такива закони и инициативи? Трябва ли да променя своите закони и принципи, които имат ясни и категорични формулировки в Свещеното Писание, за да не влиза в конфликт с една или друга държавна институция? Трябва ли Църквата да се чувства „виновна” за това, че е възприела становището на Бога, Комуто се покланя, като вечно и непроменимо от епоха, земна власт и обществена мода? За християните отговорът може да бъде само един: „Всеки закон, който е съобразен с хилядолетното учение на Църквата, е добър и полезен, но всеки закон, който противоречи на него, е лош и вреден!” Мартин Лутер бе посочил, че „Христос е Господар на закона, защото беше разпнат спрямо закона”. Христос не се съобрази нито с римския закон на държавата, нито с угодническите правила на Синедриона, защото те бяха във видимо противоречие с принципите, които Той установи по време на месианската Си мисия. Затова Лутер продължава оценката си за земните закони и правила: „Аз също съм господар на закона, защото чрез вяра съм съразпнат с Христос”.  Християните са пълномощници на абсолютния Законодател Христос. Ако изградят това самосъзнание, те ще бъдат постоянният коректив на обществото, в което са призовани да живеят, да благовестват, да печелят души за спасение и вечен живот.

Харизматичното учение за дълга на Църквата към съвременното общество прогласява, че тя винаги трябва да подчертава човешката отговорност пред Бога.[6] Ап. Павел напомня, че „всеки от нас за себе си ще отговаря пред Бога” (Римл. 14:12). Отговорността е първо между членовете на Църквата, които са нейните „живи камъни”, но Църквата има задължението да напомня и на обществото, че то, макар и да не приема християнския Бог със същата сериозност като вярващите хора, ще отговаря в съдния ден пред този Бог. Обществото трябва да чува и да се съобразява с тези думи: „Божият гняв се открива от небето против всяко нечестие и неправда на човеците, които препятстват на истината чрез неправда” (Римл. 1:18). На нашите съвременници трябва да се обяснява съдържанието на понятия като „нечестие” и „неправда”. Те имат духовен смисъл, който е много по-важен от правната терминология и държавната политика! Последните са преходни, а библейските понятия имат вечна стойност. Ние нямаме право да подменяме съдържанието и значението на духовните понятия поради външни за църковното учение съображения.

Наред с концепцията за човешката отговорност пред Бога трябва да се акцентува върху Божията трансформираща благодат. Християнското учение за „благодатта” представя живи примери на водачи, почерпени от Библията и историята, които са въздействали благотворно върху своето общество. Съдията Йефтай, който бе син на блудница, се издигна до позицията на народен водач, извел народа си от дъното на моралното и историческо падение (Съд. 11). Юдейският цар Езекия, който бе наследник на неправедния владетел Ахаз, се изяви като един от най-благочестивите владетели в историята на Божия народ. Той управлява в една неблагоприятна международна обстановка, но извършва религиозна реформа в царството, като възстановява достойнството на Израилевия Бог и вътрешната му политика създава благоприятни възможности за развитие на цялото общество (II Лет. 29). В родната ни история княз Борис I и неговият син Симеон въвеждат християнството като официална религия и това дава нов тласък на България не само в социално-икономически, но и в културен и морален аспект. Помазани от Божия Дух водачи като царе и управители или учители и благовестители са необходими на цялото общество във всяка една епоха. Не политиците без Бога, а водачите, упълномощени от Него, могат да създадат правилните условия за преобразяването на обществото. Ап. Павел представя една автентична картина на духовно преобразеното общество при спазване на горните условия: „Или не знаете, че неправедните няма да наследят Божието царство? Недейте се лъга. Нито блудниците, нито идолопоклонниците, нито прелюбодейците, нито малакийците, нито мъжеложниците, нито крадците, нито пияниците, нито хулителите, нито грабителите няма да наследят Божието царство. И такива бяха някои от вас; но вие измихте себе си от такива неща, но се осветихте, но се оправдахте в името на Господа Исуса Христа и в Духа на нашия Бог” (I Кор. 6:9-11). Църквата не се състои от кацнали на земята ангели, но от хора, които познават горчивия вкус на греха и лечителното въздействие на оправданието. Тъкмо затова единствено Църквата може да създаде духовните водачи на обществото, от които то се нуждае днес! Както казва остроумно британският харизматичен богослов д-р Греам Томлин[7], „Църквата не е хоросанена кръпка на един разрушен свят; тя е указателен знак към напълно различен порядък”.[8]

Ролята на харизматичната Църква в съвременното общество напълно отговаря на диалектическата концепция, която се съдържа в първосвещеническата молитва на Христос. Тя е твърде различна в духовен аспект от „света”, но тя не страни от него, не копае бездна между себе си и него. Харизматичната Църква е коректив на обществото. Тя е негов добронамерен помощник дори когато обществото реагира като враг. Църквата има становища за държавната политика, въпреки че не се намесва пряко в нея. Църквата се стреми да облекчава тежкото материално положение на хората, въпреки че не е икономическа или банкова институция. Църквата е непримирима към всеки опит да се наложат аморални инициативи и практики, въпреки че не е законодателен орган. Църквата признава един несменяем Владетел – Троичния Бог и един постоянен закон – постановленията на Св. Писание. Тя има една главна цел за обществото – да съдейства за неговото облагородяване, защото вярва, че живеем в един опорочен свят, който трябва да бъде пресъздаден в по-съвършени форми. „Най-важната социална задача на християните – пише американският богослов Стенли Хауервас – е да бъдат общност, която е способна да формира хора с добродетели, които са достатъчни, за да свидетелстват за Божията истина в света”.[9] Тази жизненоважна задача трябва да бъде осъзната от Църквата и да бъде приложена в обществото ни днес.

[1] Tertullian. De praescr., 7.

[2] Тертулиан. Апология на християнството. VII , 4.

[3] Пак там, I.2.

[4] Бонавентура. Четвърто теологическо слово: „Един е вашият Учител – Христос”, 27.

[5] Missen, A. F. “Doctrine and Modern Society”. – In: Brewster, P. S. (ed.). Pentecostal Doctrine (1976) 373.

[6] Ibid., 375.

[7] Д-р Греам Томлин е декан на лондонския колеж „Св. Мелитус” и автор на многобройни богословски публикации.

[8] Tomlin, Gr. The Prodigal Spirit. The Trinity, the Church and the Future of the World (Alpha International, 2011) 136 f.

[9] Hauerwas, St. A Community of Character: Toward a Constructive Christian Social Ethic (University of Notre Dame Press, 1981) 3.

Tags: , , , ,

4 Responses to Петдесятница днес: Учението за съвременното общество

  1. Бисер Данев on 13.06.2015 at 14:58

    Точно така, свтилника свети и се поставя на високо, да освтява в тъмното!
    Както църквата не трябва да бъде безучастна в това, което става извън пределите на Христовото тяло, така трябва да бъде мъдра, да не влезе в капана на измамата на този свят. Изкушенията са големи и тук не визирам пари и коли, но заблуди породени от липса на знание или информация. Както казва словото, бъдете хитри като змиите и незлобливи като гълъбите. Държайки главата Христос е достатъчна гаранция да не съгрешим, защото Бог е верен да ни упъти, дори и да има наченки на залитане. Според мен най-важното е, бъдете по-ниски от тревата, за да бъде погледа ви ясен отправен към Христос.
    Спомнете си как Христос влезе в служение, след като беше засвидетелсван от Бога и слизайки Божият Дух над Него във формата на гълъб. Тогава той беше в пустинята и беше изкушаван от дявола. Христос ни показа как да бъдем в този свят светлина, преминавайки през тях и показвайки ни изходният път на всяко едно изкушение.

  2. Асен on 14.06.2015 at 13:27

    И тук сте сложили неразбираема картинка. Това е не е църква а къща на която има кръст. Да не би за домашни църкви да говорите?

  3. Veniamin Peev on 15.06.2015 at 13:47

    Картинката е СИМВОЛ. Религиозните идеи боравят със символи. Символът в случая е непретенциозна сграда, каквито са повечето сгради на харизматичните общности у нас, която обаче ПРЪСКА СВЕТЛИНА.
    Както нито една картина на художник, изобразяваща библейско събитие, не е фотографското му отражение, така и тук картинките представят идея, а не част от пейзажа. Картината на Христос и апостолите не представя действително изглеждащите персонажи, а идеята на Христос да бъдат различни от света, но да останат в него.

  4. Nedqlka Solakova
    Nedqlka Solakova on 30.06.2015 at 6:19

    Amin

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *