Петдесятница днес: Църквата „без петно и бръчка”

05.06.2015

Статията е част от поредицата на Pastir.org по случай честването на 95г. от началото на Петдесятното движение в България и 200г. от началото на Протестантството по българските земи. Цялата поредица можете да прочетете тук: http://pastir.org/?p=95

Д-р Вениамин Пеев

Еклезиологията – учението за Христовата църква – предлага различни определения и концепции за Църквата.[1] Те могат да бъдат сведени главно до две групи: първо, на Църквата се гледа като на канонична организация, чиито членове се подчиняват на цял комплекс от догми, правила и финансова ангажираност; второ, на Църквата се гледа като на събрание от личности, които въпреки своите различия се обединяват около Христовото име. Има и трета група – харизматичната, за която ще стане дума по-долу. В новозаветните текстове се използват различни метафори и персонификации на понятието за Църквата, взети от неживата и жива природа или от дейността на човека: храм, построен от живи камъни; жив и растящ организъм; избрана невяста, която трябва да се грижи за своята чистота, красота и младост; семейство, в което цари пълна хармония; свят народ, който се стреми към уподобяване на святия Бог. През вековете Христовата църква е определяна като „молеща се”, „страдаща”, „тайнствена”, „воюваща” или „победоносна”. Наблюдава се обаче тенденцията към преформулиране на нейната същност, функции и предназначение, което в много случаи се определя от тежненията в историческата епоха, когато се дават дефинициите за нея. Така например, папа Павел VI обяви при откриването на втората сесия на Втория ватикански събор (29 септ. 1963) следното традиционно еклезиологично определение: „Църквата е тайна. Тя е реалност, наситена със скритото присъствие на Бога. Следователно в самото естество на Църквата е да бъде винаги открита за ново и по-добро изследване”.[2] Трябва да се признае обаче, че Вторият ватикански събор (1962-5) промени фокуса на изследването и живота на Западната църква, като й придаде повече общественополезни функции. Затова папа Бенедикт ХVI представи такава еклезиологична линия, която едновременно се доближи до новозаветните корени и показа по-засилен интерес към нравственото влияние върху съвременното общество. Той определя Църквата като „светлината на света” и „солта на земята”. В едно свое интервю бившият вече папа отговаря как вижда бъдещето на Църквата в постмодерната епоха. Бенедикт ХVI каза: „В една жива Църква ще се създават със сигурност нови изразни форми. Такова движение е в пълен ход. При това винаги трябва да се отделя зърното от плявата в процеса на борба, който следва апостолските думи: „Духа не угасяйте… Всичко изпитвайте, о доброто се дръжте” (I Сол. 5:19-21)”.[3]

Горните думи на бившия папа звучат всъщност харизматично. Той говори за жива Църква, за използването на нови изразни форми, за духовна борба, за поддържане пламъка на Духа. Бившият редактор на „Уърлд пентекост” („Световна петдесятница”) Реймън Хънстън предлага доста близко определение за Църквата: „Църквата е едновременно пневматично (т.е. духовно – б.м.) и харизматично тяло. Тя е жив храм, свят народ, жив, растящ организъм, в който блика изобилен живот и сила”.[4] Когато говорим за жизнеността на Христовата църква обаче, най-подходящо според мен е сравняването й с човешката личност. Персонификацията на Църквата придобива още по-ярки черти, когато тя се изобразява метафорично като „невяста”, която се намира в периода на подготовка за сватбения си ден.

the church as brideЦърквата като „невястата Христова”

В културата на всеки един народ във всяка една епоха булката символизира младост, красота, непорочност, верност. На сватбения ден всички гледат булката, възхищават й се, хвалят я. Затова ап. Павел, който разработва една последователна еклезиология в Посланието към ефесяните, описва Църквата като „невястата” на Христос, която Той е „възлюбил”, „осветил”, „очистил” и представил на Себе Си като безупречна красавица – „без петно или бръчка” (Еф. 5:25-27). Както всяка девойка по света мечтае за сватбения си ден, когато ще бъде неповторимо млада, красива, единствена и очаквана от своя избраник, така Църквата следва да гледа на себе си като на вечно красивата и млада невяста на Христос. Лутер изповядва в един църковен химн за Църквата: „На мен ми е скъпа тази достойна девица / и не мога да я забравя. / Ней принадлежат славата, почитта и добродетелта, / затова я обичам още повече”.[5] Този образ на Църквата-девойка не е сантиментален, а дълбоко духовен и стойностен! Особено днес, когато моралните критерии не само са паднали много ниско, но почти са изчезнали в представите на младите хора и почтеността на семейството е повсеместно стъпкана, концепцията за „чистата” и „славна” Църква би трябвало да изпъква с огромна сила. Независимо от дългата и мъчителна история на Църквата, днес тя трябва да изглежда още по-красива и още по-млада, защото сватбеният й ден с небесния Младоженец е наближил!

Днес Църквата трябва да бъде без петна. Тя не може да бъде Пепеляшка. Не може да има сажди по лицето си или кал по обувките си. Не може да има следи от чужди целувки и флиртове. Не може да носи в сърцето си скритите спомени за антихристиянски колаборационизъм или тайни забежки по чужди учения. Не може да си слага маската на външно благочестие и ръкавиците на привидна лоялност към Христос, като същевременно мечтае за привлекателността на други богове. Днешната Църква трябва да бъде или само Христова, или ничия. Тя не може да бъде като древния Израил – Божия народ, който старозаветните пророци сравняват често с „блудница” (Ис. 1:21; Езек. 16:25), която е подобна на езическите народи (Наум 3:4).

Радетелят за чиста и прекрасна Църква Карл Барт (1886-1968) бе обрисувал една песимистична картина за състоянието на Протестантската църква през ХХ в.[6] Като истински диалектик, Барт вижда Църквата като един шизофреничен образ. От Божията перспектива Църквата би следвало да бъде фокусът на боготкровението, в който се е концентрирала Божията светлина, Божията святост. В този смисъл Барт я определя като „невидимата Църква на Яков”. Същевременно обаче, погледната откъм човешкия й състав и поведение, Църквата е изпълнена с гордост и самодоволство от постигнатото, затова Барт я определя като „видимата Църква на Исав”. Какви са основанията на Барт за този мрачен портрет? В своя шедьовър „Посланието към римляните” той пише: „Църквата е голямото отрицание на богооткровението… Атеизмът е действителната същност на Църквата”. Ако Барт произнася тези думи за „Исавовата църква” в Западна Европа, то едва ли би могло да има съмнение, че тези черни краски се отнасят с още по-голяма достоверност за Църквата в комунистическия лагер. Църквата бе просмукана от атеистично влияние и идеология. Тя бе марионетка на тоталитарния атеизъм. Тя приемаше Христос, но се покланяше и на Антихрист. Изповядваше лоялност към Бога, но декларираше и вярност към Фараона. Вътрешно се мъчеше да бъде „Църквата на Яков”, но реално функционираше като „Църквата на Исав”. Барт обаче бе намерил правилното решение на тази дилема. През 1934 г., по времето на надигащия глава безбожен хитлеризъм, той се включи активно в организацията на Изповедната църква, която решително се противопостави на демоничната политика в тогавашна Германия. Този съвременен Павел показа, че Църквата е длъжна да осъзнава кога са се появили опасни петна по лицето й и пръски от кал по бялата й дреха, за да се очисти и обнови. Само така нейното очакване на небесния Младоженец Христос може да продължи победоносно.

Днес Църквата трябва да бъде неостаряваща. Тя не не може да изменя на новозаветния модел. Въпреки необходимостта от организиране, тя не трябва да се превръща в традиционалистична организация. Въпреки почитта си към Св. Писание, тя не трябва да си служи с него папагалски. Въпреки християнското си смирение, тя не трябва да бъде раболепна на политици и закони, които противоречат на богоустановените принципи за святост. Църквата ще остане вечно красива и млада, ако бъде винаги свята, т.е уникална.  Но тя трябва да разбира какво точно означава „светостта”. Ап. Петър насърчава ранните християни с думите: „Вие обаче сте избран род, царско свещенство, свят народ, святи люде, които Бог придоби, за да възвестява превъзходствата на Този, Който ви призова от тъмнината в своята чудесна светлина” (I Петр. 2:9). Прилагателното „свят”, което на гръцки език е hagios, съответства на еврейското прилагателно qodesh.[7] Това определение е уникално с библейската си употреба, защото отговаря точно на идеята за Един „свят” Бог, който е призовал към Себе Си едно „свято” събрание (гр. ekklesia=църква), за да се нарече Негов „свят” народ. Господната заповед се преповтаря през всички периоди в историята на Израил и Христовата църква: „Святи (евр. qedoshiym) бъдете, защото Аз, Яхве, вашият Бог, съм свят (евр. qadosh)” (Лев. 19:2; срв. 11:44-45; 20:7, 26; Мат. 5:48; I Петр. 1:16). Трябва да отбележим факта, че в древногръцката митология и класическа литература почти няма концепция за „святост”. Прилагателното hagios не се среща никъде в произведенията на Хезиод и Омир. Това показва, че в библейските текстове се разкрива едно уникално качество на Бога и Неговия народ или Църква. Много често съвременните тълкуватели придават на „свят” и „святост” етически нюанси, но тези нюанси са познати на гърците, поради което те използвали прилагателното hagnos, което се разбирало като морално качество. В какво се състои различието при прилагателните qodesh и hagios?

Познавачите на библейските езици посочват, че кодеш и хагиос имат смисъл на „отделеност” от други обекти и неща.[8] Библейският Бог не е като езическите понятия или изображения за Бога. Божият народ Израил не е призован и избавен като съседните си народи. Христовата Църква не прилича на политическа партия, военно поделение или икономическо сдружение, защото е призована от Бога по други принципи и с различни цели. Следователно „светостта” на Църквата трябва да говори за нейната пълна и безусловна отделеност от света без Бога, което подсказва за пълната й независимост от този свят. Същевременно „светостта” на Църквата следва да се разбира като безусловна отдаденост на Бога. Нероновият учител Сенека разказвал следната малка притча: „Един цар попитал един свят човек: „Ти мислиш ли за мен?” Святият човек казал: „Мисля, когато забравя за Бога”. Разбира се, при святите хора това не се случва!

the bride and the spiritХаризматичната парадигма на Христовата църква

Големият съвременен богослов Юрген Молтман заяви на харизматичната конференция в Лондон през 2010 г. следното: „Вярвам, че новата епоха на Църквата ще бъде епоха на Св. Дух. Ние откриваме „Църквата в силата на Божия Дух” не поради някакви неясни апокалиптични пророчества, а поради опитностите на църковните общности в днешно време”.[9]  За да бъде управлявана от действието на Св. Дух обаче, днешната Църква трябва да се съобрази с такава духовна парадигма, която напомня за установения модел в Новия Завет, отърсвайки се от светските наслоения на своята история.

Молтман говори за три възможни парадигми на Христовата църква. Те са обусловени исторически. Първата е йерархическата парадигма. Тя съответства на византийско-римския свят (IV в.), в който е господствал принципът за „свещената власт” на император, патриарх или папа. Този принцип, установен от св. Киприан Картагенски[10], е имал своето положително значение за уреждане на Ранната църква като йерархическа структура. С придобиването на власт от страна на църковната йерархия обаче, тази парадигма се оказва обезсмисляща действието на Св. Дух и задушаваща активността и инициативността на огромната маса вярващи. Религиозният символизъм на отделните степени в йерархията се изгубва и остават само сухите и банални изяви на средновековната организация.

Втората парадигма е христоцентричната. Тя води началото си от епохата на Реформацията (XVI в.). Протестантизмът премахва ръководната роля на йерархията и вместо епископата възстановява авторитета на Христос като Глава на Църквата. Фактът, че Христос е поставен в центъра на структурата и живота на Църквата, има много важни и благоприятни последствия както за вярващите, така и за извънцърковния свят. Лутер е убеден, че „Христос е станал Първосвещеникът и се е молил за мен и е спечелил за мен вярата в Духа; поради тази причина аз също съм свещеник и трябва да продължа да се моля за хората от света, та Бог да даде вяра и на тях.”[11] Спасителната функция на Христос приравнява вярващите като братя и сестри, като ги предпазва от изкушенията на църковната власт (срв. Римл. 8:29). В Богословската декларация, съставена от Барт през 1934 г., е подчертан принципът, че „обществото на Христос прави Църквата братска и сестринска общност на равни”. Тъй като Бог е Царят на царете, а вярващите са Негови деца, то всички те в еднаква степен са „свещеници” и „царе”, което е в унисон с казаното от ап. Петър в I Петр. 2:9. В тази втора парадигма йерархията от първата парадигма се е обезсмислила и е премахната.

И втората парадигма обаче е изправена пред опасността от изхабяване. Наизустяването на реформаторските принципи на вярата или правилата на различни пионери на едно или друго протестантско течение клони към възвръщането на първата парадигма по някакъв начин. Затова според Молтман се наблюдава едно трето явление, което може да бъде определено като трета парадигма на Църквата, характеризираща се с харизматичното присъствие и действие на Св. Дух.[12] Християнските общности, които се придържат към тази парадигма – независимо от конфесионалната си принадлежност – всъщност следват модела за Църквата, представен от ап. Павел в I Кор. 12-14 гл. Третата парадигма сплотява още повече църковната общност, защото Христос е Главата на Църквата, а Двигателят на нейния духовен живот е Св. Дух. Никой не разполага с по-висока позиция и власт от останалите. Никой, който притежава някаква дарба от Духа, не е по-значим от другите. Всеки върши своята конкретна работа за изграждането на храма от живи камъни, както в строителството копачът копае изкопа, кофражистът приготвя кофража, арматуристът слага арматурата, бетонджията налива бетона, зидарят зида тухлите, мазачът измазва стените и т.н.  Ап. Павел съветва: „Когато се събирате, всеки има да предлага псалом, има поучение, има откровение, има да говори непознат език, има тълкувание. Всичко да става за назидание” (I Кор. 14:26). Многообразието на дарбите и служенията имат Един и същ Източник: „Дарбите са различни, но Духът е същият” (I Кор. 12:4). Следователно отговорността и ангажираността в живота на Църквата, следваща третата парадигма, не пада само върху едни, а върху всички вярващи. Не се трудят единици, а масата само да консумира. Молтман подчертава този факт: „Всеки член на харизматичната общност не е просто слушател на словото и не е само Божие чадо, а също така е експерт в своя живот и със своите лични жизнени енергии”.[13]

Харизматичното движение в САЩ, възникнало на основата на живота и учението на уеслианските Общности на светостта, разпространява един реформаторски принцип, който се актуализира успешно през ХХ в. Това е принципът на постоянно „освещаващата се Църква”. Истинската Христова Църква не се залъгва със самодоволството, че е постигнала максималното в своя живот. Тя иска непрекъснато да се развива, да напредва, да богатее с духовните дарби, като обогатява другите. Английският писател Робърт Луис Стивънсън е напълно прав: „Светиите са грешниците, които продължават своя марш напред”. Църквата Христова се състои от такива „светии”, които ежедневно се вглеждат в духовното си огледало и бързат да заличат всяко „петно и бръчка”. Само така Църквата не подлежи на стареене!

[1] Hunston, R. “The Church – the Body of Christ”. – In: Brewster, P. S. (ed.). Pentecostal Doctrine. 1976. 140.

[2] Abbott, W. M. (ed.). The Documents of Vatican II. Geoffrey Chapman, 1966. 9.

[3] Ратцингер, Й. Солта на земята. Християнството и католическата църква през ХХI в. 2011. 349.

[4] Hunston, R., op. cit. 140.

[5] Luther. LW 53, 293.

[6] Barth, K. The Epistle to the Romans. (Oxford Univ. Press, 1935) 324. Вж. Von Balthasar, H. The Theology of Karl Barth. (Ignatius Press, 1992) 104.

[7] Abbott-Smith, G. A Manual Greek Lexicon of the New Testament. (T & T Clark, 1999). 5.

[8] Gesenius’Hebrew- Chaldee Lexicon to the Old Testament. (Baker Books, 1996). 725.

[9] Moltmann, J. “The Church in the Power of the spirit”. – In:  Williams, J. (ed.). The Holy Spirit in the World Today. (Alpha International, 2011) 24.

[10] Киприан Картагенски (ок. 201-258) издига ролята на епископата в организацията и учението на Църквата (Св. Киприан Картагенски. За единството на Църквата. „Любомъдрие”, 2000).

[11] Luther. WA 10/II, 309.

[12] Moltmann, J., op. cit. 25.

[13] Ibid, 26.

Tags: , , , , , ,

13 Responses to Петдесятница днес: Църквата „без петно и бръчка”

  1. Шокоcладка
    Шокоcладка on 05.06.2015 at 23:09

    Амин

  2. Бисер Данев on 08.06.2015 at 9:55

    Църквата – тялото Христово.
    Разбирането ни за църквата не може да бъде сложено в една доктрина, както и Христос, защото те са живи и действащи. Христовата Църква е крайъгълният камък за вярата на всеки християнин, познаването на този Организъм води до непрестанно освещение и познание на Бога.
    Може да говорим за дарби или поучения, но всички те са оръжие, средство за нарастване и освещаването на тялото Христово.
    В църквата всеки е равен пред Бога със своята уникалност и благодатно вдъхновение. Както казва Павел, един напои друг окопа, а Бог прави да расте съразмерно цялото тяло. Акцентирането на служения, постове и дарби в църквата е изместване на погледа към Бог, който прави всичко да расте. Оставяйки старото си пътско естество и обличайки се в Божията правда християните са съд за употреба от Бог. Не може да се копират устройства или дейности според както светът действа или върши, понеже те са плътски и нямат познание за Бога.
    За Църквата може много да се говори, въпросът е дали се разпознаваме като части на Христовото тяло или части на определени конфесии или служения откъдето идват и плътските разделения и крамоли.

  3. Veniamin Peev on 08.06.2015 at 23:47

    В подкрепа на казаното от г-н Бисер Данев – два кратки цитата от двама дейци на Реформацията:

    Мартин Лутер: „Истинската християнска Църква е дело на Словото, предавано по всеки възможен начин“.

    Жан Калвин: „Отличното състояние на Църквата не се състои в множеството, а в чистотата й“.

  4. Бисер Данев on 09.06.2015 at 10:01

    Много християни не разбират Църквата и поради тази причина не могат да достигнат до пълното познание на Бога. Познаването Му е единствено възможно в Талото, там където разпознаваме Христос във всеки. Както казва Христос:
    Матей 7:19-27
    19 Всяко дърво, което не дава добър плод, отсича се и се хвърля в огън.
    20 И тъй, от плодовете им ще ги познаете.
    21 Не всеки, който Ми казва: Господи! Господи! ще влезе в небесното царство, но който върши волята на Отца Ми, Който е на небесата.
    22 В онзи ден мнозина ще Ми рекат: Господи! Господи! не в Твоето ли име пророкувахме, не в Твоето ли име бесове изгонвахме, и не в Твоето ли име направихме много велики дела?
    23 Но тогава ще им заявя: Аз никога не съм ви познавал; махнете се от Мене вие, които вършите беззаконие.
    24 И тъй, всеки, който чуе тия Мои думи и ги изпълнява, ще се оприличи на разумен човек, който е построил къщата си на канара;
    25 и заваля дъждът, придойдоха реките, духнаха ветровете, и устремиха се върху тая къща; но тя не падна, защото бе основана на канара.
    26 И всеки, който чуе тези Мои думи и не ги изпълнява, ще се оприличи на неразумен човек, който построи къщата си на пясък;
    27 и заваля дъждът, придойдоха реките и духнаха ветровете, и устремиха се върху тая къща; и тя падна, и падането й бе голямо.

    във 22 и 23 стих става дума за тези, които се наричат Християни, но никога не са разпознали Христовото Тяло. Заради това казвам, че не служението е важно, а този, който дава служението, не знанието е важно, а Този, който дава знанието. Центърът на Християнската система е Христос – Христовото Тяло.
    Велика тайна е това, ако някой я разбере, блажен е!

  5. Асен on 14.06.2015 at 13:16

    Статията е добра, само дето редакторите са я асоциирали с тези малко езотерични картинки дори ню ейдж

  6. Вяра on 15.06.2015 at 8:18

    Ако църквата или царското свещенство е представена като невеста-булка явно жена защо жената да не може да бъде свещник в църквата?

  7. Veniamin Peev on 15.06.2015 at 13:56

    Вяра, Вие подхващате една щекотлива тема. Въпросът Ви е основателен.

    Мога да отговоря така, както съм загатвал и друг път, че указания в библейските текстове за ЖЕНСКОТО СВЕЩЕНОСЛУЖЕНИЕ няма. Няма такива и в историческите данни на Ранната църква. Няма и канонически основания за него. Но когато става дума за СОЦИАЛНИ АРГУМЕНТИ, тогава нещата изглеждат другояче.
    У нас методистката църковна общност е решила проблема в полза на женското служение. Решили са го и някои нови харизматични общности. Доколкото знам обаче, традиционните харизматични църкви не са решили проблема така.

  8. Valentin Velchev on 15.06.2015 at 14:48

    Нашите либерали, в лицето на Радостин Марчев, от няколко години вече доста успешно промиват мозъците на протестантите в България. За сега той се задоволява само с женското свещенство и теистичната еволюция, но се чудя кога ще почне да проповядва и хомосексуализма?!

  9. АНАЛИЗАТОР on 26.06.2015 at 9:54

    Открих страничката ви в търсене на ясна позиция покрай гей-парада и видях новината за бития пастор от църква божия. Осведомили сте и за друг инцидент с изгорената божия църква в Елин Пелин. Как ви се струва случайна ли е последователността на тези съвпадения на събитията?

  10. Dimi Ft Ginana Ginana
    Dimi Ft Ginana Ginana on 28.06.2015 at 0:57

    amin

  11. Ninka Galabova
    Ninka Galabova on 02.07.2015 at 2:13

    Merci.

  12. ИДА СКОРО on 07.07.2015 at 10:59

    Д-р Джордж Найт: Библейското значение на ръкополагането

    Д-р Джордж Найт, почетен професор по църковна история към теологичната семинария, водещ адвентен историк, автор и педагог.
    Той е считан за най-продавания автор през последните тридесет години и е един от най-влиятелните гласове в деноминацията.
    Д-р Найт обяснява:

    1. Ръкополагането не е библейска концепция (то е следбиблейска католическа концепция).

    2. Полагането на ръце е библейска концепция, но те са получавали своето „пълномощие от самия Бог и церемонията на полагане на ръце не е добавяла нова благодат или фактическа квалификация”. То просто е било човешко признание, че Бог е призовал човека. (Деяния на апостолите, стр. 161)

    3. След библейски времена Католическата църква е започнала да свързва „ръкополагането” с полагането на ръце. Но те са виждали ръкополагането много по-различно.

    4. Протестантският възглед е, че „ръкополагането” е просто символично външно признание на Божието призвание (упълномощаване) на човек.

    5. Римокатолическият възглед е, че „ръкополагането” придава чудодейна сила на свещеник да извършва транссубстанция на хляба и виното в тялото и кръвта на Христос и да опрощава грехове.

    6. Делото на пастора е само да проповядва Божието слово и да обича Божия народ. (2 Тимотей 4:1, 5)

    7. Кой решава кой да бъде пастор? Исус даде духовни дарби, включително дарбата на пастирство (и те не са основани на пол) (Ефесяни 4:8, 11-13). Библията има примери за пророци и проповедници от женски пол.

    8. Само Святият Дух решава как да разпределя дарбите на Духа. (1 Коринтяни 12:4, 7, 11, 28)

    9. Полагането на ръце просто признава публично това, което Святият Дух вече е направил. (Деяния на апостолите, стр. 161)

    10. Изборите в генералната конференция не се отнасят до това дали жени могат да бъдат служители. Генералната конференция вече одобри жените в служението през 1990 г. и Библията има редица примери за жени в служението.

    11. Жените са страдали от дискриминация в културата от библейски времена. Били са третирани като вещи. Онези, които твърдят, че не е имало жени свещеници, би трябвало също да обмислят, че не е имало свещеници от други раси. Но Исус създаде една нова система, в която няма евреин, нито грък, няма мъжки пол, нито женски – в което всички вярващи са едно в Христос. (Галатяни 3:28)

    12. Пасажът „мъж на една жена” е бил ограничение срещу прелюбодейство и полигамия, а не показател, че само мъже могат да бъдат служители. Исус и Павел не са били женени.

    13. Ръкополагането на жени е „проблем”, само ако имате римокатолически възглед за ръкополагането като добавящо сила. Но ръкополагането е само признаване на това, което вече се е случило в небето, където Бог е призовал човека. Опонентите на женското ръкополагане просто са объркани относно това какво е библейско ръкополагане.

    14. Генералната конференция вече одобри жените в служението преди двадесет и пет години. Мъжете и жените служители вече имат полагане на ръце. Единствената разлика е, че мъжете са наричани „ръкоположени”, а жените – „упълномощени”. Това просто е игра на думи, защото те извършват еднаква работа, и двата термина означават едно и също нещо.

    15. Бог е Този, Който ръкополага човек за служене. Човешкото „ръкополагане” не променя нищо. То само дава публично признание и хартиен сертификат.

    16. След като ръкополагането и упълномощаването са едно и също нещо, и нашите мъже и жени пастори вече вършат същата работа, няма причина да проявяваме дискриминация поради термините „упълномощен” и „ръкоположен” на техните сертификати.

    17. Особено удивително е, че адвентистите водят този дебат, имайки предвид факта, че най-влиятелният духовник в адвентната история е бил жена.

    18. Объркването и дебатът относно „ръкополагането” биха изчезнали, ако се отървем от едно католическо виждане за ръкополагането и приемем библейския възглед.

  13. Veniamin Peev on 07.07.2015 at 11:52

    „Ръкополагането не е библейска концепция (то е следбиблейска католическа концепция)“ („Ида скоро“).

    Вероятно авторът на горния коментар има предвид латинския термин „ordinatio“, който на английски е „ordination“. Тогава цитираното от мен негово твърдение е основателно, защото „ordinatio“ се възприема като едно от седемте тайнства на римокатолицизма и православието.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.