Петдесятница днес: Кръщението със „сила свише”

22.05.2015

Статията е част от поредицата на Pastir.org по случай честването на 95г. от началото на Петдесятното движение в България и 200г. от началото на Протестантството по българските земи. Цялата поредица можете да прочетете тук: http://pastir.org/?p=95

Д-р Вениамин Пеев

Когато говорим за съшествието на Св. Дух в деня на рождението на Църквата Христова, трябва да подчертаем, че феноменът „кръщение” има форма и съдържание. Формалната характеристика е „говоренето на непознати езици”, чийто смисъл е „прослава на Бога и неговите велики дела”. Но съдържанието е „изпълването със сила”. Нека припомним обещанието на възнасящия се Христос: „Но ще приемете сила, когато дойде върху вас Светият Дух, и ще бъдете свидетели за Мене както в Йерусалим, тъй и в цяла Юдея и Самария, и до края на земята” (Деян. 1:8). Проблемът за съдържанието на феномена Петдесятница според Деян. 2 гл. като „придобиване на сила” е не само един от най-дискутираните през последното столетие, но и един от най-пренебрегваните и зле разбираните. Пионерите на харизматичното движение в световен мащаб и у нас в много случаи поставят акцента върху формата – „говоренето на непознати езици”. Но пренебрегването на действителното съдържание на феномена – „силата свише” – свидетелства не само за погрешното му разбиране в неговия новозаветен вид, но и за вредното му прилагане в живота на харизматичната църква, възникнала в различни формации през ХХ в. Харизматичната църква би трябвало да бъде пряко продължение на Новозаветната църква, защото само моделът на църквата в Деян. 2 гл. е автентичен. Но като такава ли се формира харизматичната църква у нас, в България? Такава ли е тя през периода на тоталитарния режим? Такава ли е тя днес?

Големият протестантски теолог Юрген Молтман, който участва в харизматичната конференция в Лондон през 2010 г., разви революционната теза за смяната на еклезиологичните модели през ХХ в. В своя доклад „Църквата в силата на Духа” Молтман казва: „Живеем във вълнувашата ера, в която Константиновата форма на Църквата бавно върви към своя край и се започва нещо ново. Тази нова форма тръгва отдолу – от мъжете и жените, които казват: „Ние сме Църквата”.[1] Тази теза за „смяната” на моделите на Църквата, представена от Молтман, е изразена в един общ смисъл на фона на случващите се политически и религиозни промени в Европа след Втората световна война и особено след падането на Берлинската стена. „Константиновият модел” е моделът на вредното срастване на Църквата и държавата, който се наблюдава на Запад особено след Първата световна война, а на Изток – след установяването на комунистическите диктатури в сателитните държави на СССР. Харизматизмът се противопоставя рязко на този модел и предлага като спасение възстановяването на новозаветния модел – „раждане” или „кръщение” на Църквата „със сила свише”. Тази теза на Юрген Молтман ще бъде проследена и адаптирана по-долу към харизматичната история в нашата страна.

Какво означава за Църквата придобиването на „сила свише”?

Нека започнем с екзегетически анализ. Гръцката дума dunamis („сила”), която използва Исус в Деян. 1:8, е напълно противоположна на поятието astheneia („немощ”).[2] В Евангелието според Лука Христос заръчва на учениците Си да не тръгват на благовестителско служение, „докато се облечете със сила отгоре” (Лук. 24:49). Тази хубава метафора за „обличането със сила” подсказва, че на този етап те все още са уязвими, немощни, както всеки цивилен гражданин, който не е сложил още бойните доспехи и не е взел щит и оръжие за битката с врага. А битката с врага на неверието и антихристиянството е благовестието на словото за възкръсналия Христос! Ап. Павел известява, че темата за възкресението е като сеитбата: „сее се в немощ (astheneia), възкръсва в сила (dunamis)” (I Кор. 15:43).

Но това „обличане със сила” не се инициира от човешки източник, а „отгоре”, т.е. от Бога. Една удачна илюстрация е случаят с появата на Голиат пред войниците на цар Саул (I Цар. 17 гл.). Въпреки бойните си доспехи, „всички израиляни, като видяха този мъж, побягнаха от него и много се уплашиха” (ст. 24). Уплашен до смърт бе и самият Саул, за когото се казва, че бил висок и едър мъж. Когато на бойната сцена се появява младежът Давид, той се отказва от бойните доспехи предложени му от царя, защото  „се облече” с насърчението на „Господа на силите” (ст. 45). Любопитен факт е, че харизматичните проповедници в България много обичаха и обичат да проповядват по този случай. Слушал съм много патетични слова за това, как Давид отвърнал на страшилището Голиат и как победил въоръжения до зъби филистимски воин само с едно речно камъче в своята юношеска прашка. Но в реалния християнски живот почти не съм виждал приложение на тази вълнуваща старозаветна картина! Мнозина не смееха да отъждествят властващата атеистична държава с окупацията на „необрязаните филистимци”. Мнозина не виждаха надвисналата опасност над Христовата църква в Голиатовия символ на БКП и ДС. Мнозина трепереха да не изпуснат дума, която да раздразни нашествениците дори на духовната територия на Църквата и се криеха като Сауловите войници, та да не би да ги достигне Голиатовият меч. Нещо по-лошо, мнозина позволиха голиатовците и сауловците да управляват Църквата половин век, обезсилвайки я, обезличавайки я. А още по-лошо – мнозина днес дори не искат да си признаят допуснатата предателска „слабост” и продължават да живеят в духовна asthenеia. „Силата свише” не се изразява само в припомняне на библейските случаи и в емоционални възклицания, а в реални постъпки на смелост, дръзновение и самопожертвувателност като Давидовите, колкото и безразсъдни да изглеждат те!

Несъмнено изпълването със „сила свише” премахва влиянието на „греха”. Ап. Павел предупреждава, че „грехът” (hamartias) също има „сила” (dunamis). Тя е толкова голяма, че причинява на човека като отровно жило – смърт (I Кор. 15:56). „Силата на греха” не трябва да се омаловажава. Тя не се побеждава със спазването на правила и норми за поведение, дори те да са религиозни или църковни. Единственото средство е „покаянието”, върху което поставят акцента Йоил и ап. Петър – глашатаите на действителното „изпълване с Духа”. Новозаветното разбиране за „покаянието” е metanoia, което означава цялостна промяна на ума: начин на мислене, изграждане на ценностна система, вземане на решения, признаване на авторитет в духовното служение. Още големият средновековен мъдрец Анселм Кентърберийски казвал: „Да се съгрешава, не означава нищо друго, освен да не се дава дължимото на Бога”. Някои смятат, че под „грях” трябва да се разбира само някое морално нарушение, срещу каквито нарушения предруждава Декалогът. Но няма по-тежко духовно престъпление от привидното служение на Бога, при което се изпълнява всъщност волята на неговите врагове. Църковната обвързаност с политически сили, които са противни на същността на християнството, е непростим грях дотогава, докогато не бъде изповядан и не се стигне до покаяние. Молтман основателно говори критично за колаборационизма на официалната върхушка на Евангелската лутеранска църква по време на Хитлеристкия режим.[3] Допускането на този грях обаче е характерен и за повечето официални църковни общности и техни ръководства в бившия социалистически лагер. С досегашните публикации в евангелски електронни медии показахме, че грехът на колаборационизма тегне и върху харизматичните общности в България. Не всички обаче изразиха публично своите покайни изповеди.[4]

Придобиването на „сила свише” е диаметрално противоположно на всеки вид „лицемерие”. Ап. Павел отправя към ранната Църква чрез своя духовен син Тимотей следното предупреждение срещу онези, „имащи вид на благочестие, но (са – б.м.) отречени от силата Му” (II Тим. 3:5). От такива трябва да се страни – заръчва апостолът. В харизматичните среди, особено у нас, обикновено се налага един модел на църковническо поведение, според който християнинът трябва да бъде на вид миличък, кротичък, приятничък – с типичния изглед на „външното благочестие”. Тази маска може да се види върху лицата на някои хора, допълзели до върховете на водачеството (аналогията е с прочутата басня на Стоян Михайловски „Орел и охлюв”). Те не критикуват нищо и никого; те са приятели с всеки и одобряват всичко – и доброто, и лошото, и героизма, и предателството, и Божието Слово, и директивите на филистимските политикани. За тях конформизмът със светската власт е по-добрата опция от действието на „силата свише”. В крайна сметка, те се оказват служители на духовната astheneia.  А това доказва Павловия принцип за пълната несъвместимост между проявите на „външното благочестие” и притежаването на „сила свише”.

„Сила свише” – за какво?

В цялата история на харизматизма са давани различни отговори, в повечето случаи клонящи към формални характеристики. Говори се за вършене на чудеса, знамения и велики дела. Говори се за прояви на дарби – пророчество, изцелителни процедури и т.н. И ако трябва да признаем, че всичко това е неотменима част от новозаветната харизматична вълна и пионерските харизматични движения на ХХ век, то трябва да признаем също така, че Христос не е имал предвид само това в Своето обещание в Деян. 1:8. Защото там се казва: „и ще бъдете свидетели за Мене” в Палестина и „до края на земята”. Ключова дума тук е „свидетели” (гр. martures). Още от началото на църковната история християните са разбирали това понятие двояко: като „очевидци” и „мъченици”.[5] Християните са очевидци на „изливането на Св. Дух” и са готови мъченически да отстояват това свръхестествено преживяване. „Силата свише” прави особено ефикасни и двата аспекта. Самият Христос определя Себе Си като „свидетел” в този смисъл – Очевидец на делата на Отец и Мъченик за изкуплението на грешниците (Откр. 1:5; 3:14). Цялостното служение на Христовите ученици е наречено „свидетелството (гр. marturian) Исус Христово” (Откр. 1:2).

Давид беше очевидец на Божиите мощни дела, но бе готов да се пожертва в името на своя Бог и народ, когато излезе на двубой с филистимския гигант. Още по-интересен като „свидетел” (гр. martus) е самият ап. Павел, който изповядва пред сънародниците си в Йерусалим, че е бил „очевидец” на смъртта на „мъченика” Стефан и поради привидното си благочестие е „одобрявал” неговото линчуване (Деян. 22:20). По-късно обаче, както предава това църковният историк Евсевий Кесарийски, ап. Павел става „свидетел-мъченик” за богочовека Христос както Стефан. Павел бива обезглавен по заповед на жестокия император Нерон.[6] За отбелязване е свидетелството на Евсевий по този повод, че „Нерон публично се обяви като главен враг на Бога”. Но това не уплашва Павел, както и другите апостоли в сърцето на враждебната империя и хилядите християни, загинали мъченически при Нероновото управление. Павловият девиз е недвусмислен: „Защото за мене да живея е Христос, а да умра – придобивка” (Филип. 1:21). Този принцип очертава верност на и свидетелство за Христа „до смърт”. Той е характерен за истинските Христови последователи във всяка една епоха – от гоненията на Римската империя срещу християните до гоненията на комунистическия тоталитаризъм срещу вярващите в Христос. Но този принцип може да бъде възприет само благодарение на убеждението, че християнинът е призован „със сила свише” да бъде Христов „свидетел до края на земята”.

Концепцията за „свидетелството” като готовност за „мъченичество” не е индивидуално или моментно хрумване на свръхестествени герои. Тя е възприета и прилагана масово в най-тежкия период на ранната църковна история. Апологетът Тертулиан свидетелства, че макар християните да са обявени от римската държава за „врагове на човешкия род” и поради това несправедливо определение да се търсят начини и форми за тяхното изтребване, това няма да доведе до успех. Християните са „врагове на човешкия грях” и те се борят срещу него чрез силата на истината, дадена им отгоре.[7] Тъкмо затова: „Единствено ние, които стоим пред изпитателния поглед на всевиждащия Бог и предварително знаем, че отреденото от Него е вечно, се стремим към невинността поради пълното ни знание и поради невъзможността да се укрием, и поради грандиозното мъчение, което е не само продължително, но и вековечно. Ние се боим от Този, от Когото ще трябва да се бои и самият ни съдия – от Бога се боим, не от проконсула”.[8] В този пасаж Тертулиан подчертава по категоричен начин, че йерархията на духовните ценности и идеология са различни за християните. Те поставят властта и влиянието на Бога над всяка светска или гражданска власт. Този водещ принцип е почерпен от съпоставката на Христос за „Божието и кесаревото” (Мат. 22:17-21; Марк 12:14-17) и има непомръкваща валидност за всеки период от християнската история, независимо дали става дума за Римската империя, комунистическото тоталитарно управление или някаква форма на демократична власт.

Пионерите на харизматизма в САЩ се сблъскват с редица неблагоприятни закони и нагласи на американското общество спрямо себе си. Сегрегацията и рязко очертаното разслоение на американското общество не само в икономически, но и в етнически и религиозен аспект представлява сериозна спънка за вярващите, които „се изпълват с/в Духа”. Подигравки, хули и враждебност са част от ежедневието на ранните харизматици. Но повечето от тях разбират, че щом Св. Дух ги е „облякъл със сила”, нито проконсул, нито президент, нито който и да било представител на властта може да ги уплаши. Тяхната боязън не е насочена към „враговете на Бога”, а към Онзи Бог, който дава духовната сила, за да стане човек „свидетел-мъченик” за Него „дори до смърт”.  Българският харизматичен п-р Харалан Попов пише за сблъсъка си с жестоката комунистическа система дори и след излизането си от затвора, където прекарва повече от 13 години. Въпреки всички опити да получи международен паспорт и да замине за Швеция, където е неговото семейство, той получава постоянен отказ. Писма и молби са писани до всички институции на българското правителство, до Тодор Живков и дори до Никита Хрушчов, но отговорът е все отрицателен. Дори съпругата му Рут получава категоричен отказ при среща с високопоставен чиновник във Външното ни министерство. Сякаш „враговете на християнството” са постигнали пълна и окончателна победа. Но последвалите събития са неочаквано различни! По време на една молитва в таванската стаичка на баба Мара, която се намираше над църковния салон на „Бачо Киро”, тя получава уверение от Св. Дух, че Попов ще замине за Швеция. Когато той споделя с нея, че винаги е получавал отказ, тази семпла женица му отговаря: „Не ме интересува никак какво те казват. Те не знаят всичко. Бог е казал, че ти ще отидеш в Швеция и то много скоро”.[9] Това предсказание, внушено чрез „сила свише” от Онзи, който е по-мощен от римски проконсули и комунистически министри, се сбъдва, за да започне п-р Попов в чужбина една мисионерска дейност,  която повежда грандиозната битка на българския Давид срещу тоталитарния Голиат. Това е епохална битка, продължила няколко десетилетия. Това е много трудна, много тежка неравна битка. По времето на тази битка сауловците се уплашиха и продадоха съвестите си на враговете на Църквата. Уплашиха се и се криха от опасностите десетки и стотици войници от Христовата армия, които претендираха, че са били „кръстени в Духа”. Мнозина така и не разбраха, че няма никаква полза от „говоренето на непознати езици”, щом не са научили езика на силата и храбростта в Божия Дух. Концепцията на „глосолалията” без Духа на „силата свише” води само до звъна на бойните доспехи и оръжията на бегълците от бойното поле, които ги изхвърлят едно по едно, за да могат да се отдалечат по-бързо на безопасното място на своята страхливост.

[1] Moltmann, J. “The Church in the Power of the Spirt”. – In: Williams, J. (ed.). The Holy Spirit in the World Today.  London: Alpha International, 2011. 18.

[2] Abbott-Smith, G. A Manual Greek Lexicon of the New Testament. T & T Clark, 1999.123.

[3] Moltmann, J., op. cit. 15.

[4] Тук трябва подчертаем, че публични покайни изповеди от свое име и името на своите деноминации направиха п-р Павел Игнатов и п-р Иван Врачев, но не чухме и не прочетохме такива от мнозина осветлени като „агенти на ДС”.

[5] Abbott-Smith, G., op. cit. 279.

[6] Eusebius. Historia Ecclesiastica. II, 25. На същото място е посочено разпъването на ап. Петър в Рим.

[7] Тертулиан. Апология на християнството. XXXVII, 8-10.

[8] Пак там, XLV, 7.

[9] Попов, Х. Българската Голгота. С., 2005. 260-3.

Tags: , , , , ,

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.