Д-р Вениамин Пеев
Хуманистът Еразъм Ротердамски се оплаква през XVI в., че последователите на Реформацията не се отличавали с висок морал. В писмо до Вилибалд Пиркхаймер (20.03.1528) Еразъм пише изобличително: “Лутераните мислят само за две неща – за богатство и за съпруги (Allen, P. S. & H. M. Allen, eds. Opus Epistolarum Des. Erasmi Roterdami, VII.366)”. А в друго писмо до Беатус Ренанус хуманистът пише още по-саркастично: “Само погледни евангелските вярващи – станали ли са по-добри? По-малко ли се предават на лукс, похот и алчност? Посочи ми човек, когото Евангелието е променило от пияница в трезвен човек, от скот в нежно създание, от мизерник в свободен човек, от безсрамник в целомъдрено същество” (Huizinga, J. Erasmus of Rotterdam. 177). Критиката на Еразъм поставя римокатолическото учение за “добрите дела” пред “вярата”, но тя засяга пряко християнската обхода.
Ако концепцията за “благодатта” би могла да се определи като Божия призив към човека, то концепцията за “освещението” представлява човешкият отклик през целия му живот. Представителите на Петдесятното движение имат основания да смятат, че “освещението” е не само принос в християнската теология, но оказва благотворно отражение във всяко едно общество и култура. Господният призив: “Святи бъдете, защото Аз, ЯХВЕ, вашият Бог съм свят” (Лев. 19:2; срв. I Петр. 1:16) вече не се възприема като отнасящ се само към Израил и Църквата, а към цялото човечество. Ако той би бил изпълнен на дело от всички, то това би било реално осъществяване на Божието царство на земята.
Както и при останалите свои концепции и доктрини, класическото петдесятно богословие основава учението си за “освещението” върху вече положена основа. Тук ще се спра накратко предимно на разбирането на блаж. Августин и Калвин за “освещението”, защото техните концепции имат пряко отношение към петдесятното “освещение”. Но ще бъде необходимо да се спомене и разбирането на Джонатан Едуардс по тази важна тема, защото неговата проповедническа дейност оказва силно влияние върху американския тип протестантизъм, в контекста на който е развита петдесятната концепция за “освещението” в началото на миналия век.
Богословската основа за концепцията за “освещението”
Концепцията за “освещението” не е откритие нито на Петдесятното движение, нито на реформаторите. Св. Тома от Аквино (1225-1274), срещу чието учение за “освещението” Калвин се противопоставя, смятал, че вярващият придобива окончателно правда в самия момент на новорождението. По-късно той постигал благоволение в Божиите очи поради системното извършване на “добри дела”, т.е. постигал “заслуги” (Сума на теологията, II.CXIII.1; CXIV.3). Бащата на римокатолицизма се фокусирал върху значението на “боголюбието”, което води към “опрощение на греховете” (срв. Пр. 10:12). Грешката на св. Тома обаче – каквато допускат и някои евангелски коментатори, позоваващи се на Як. 2 гл., – е пренебрегването на специфичния юдейски контекст на такива библейски пасажи. Затова Калвин е категоричен, че не се е раждал такъв “светец”, който би могъл да впечатли пресвятия Бог със съвършен характер, постъпки и дела. А това е така, защото сравнени с Божията святост, хората до един заслужават осъждение (Ис. 45:12; Екл. 7:20; срв. Йов 35:2; Екл. 7:16).
Самият блаж. Августин обаче предлага опровержение на схоластическата тенденция “добротворството” да се наложи като начин за постигане на “святост”. Мъдрецът от Тагаста е категоричен: “Правдата на светиите в този свят повече се състои в прощението на греховете, колкото и достохвални да са те” (De civ. Dei, XIX.17). В своите “Изповеди” Августин нееднократно посочва пълната безпомощност на човека да постигне “святост” със собствени усилия (I.V.6). “Та нали никой не е чист от грях пред Тебе, дори младенецът, живял един-единствен ден на земята?” – признава авторът (I.VII.11).
Калвин посочва взаимовръзката между концепциите за “оправданието” и “освещението” (Inst. III.11.16). Но женевският реформатор вижда и тяхното различие като духовни процеси (ibid., 14; 14.9). Като се позовава на блаж. Августин и св. Бернар Клервоски, Калвин сочи, че “освещението” (лат. sanctificatio) не може да бъде човешко постижение, защото това би означавало да го постигне чрез “добри дела”, което е в пълно противоречие с Павловото учение за “оправданието”. Както посочва и св. Бернар, “Христос е нашата правда при опрощението, следователно праведни са само онези, които получават прошка от Неговата милост” (Cant. XXIII.15). Следователно прошката от Бога постига очистване на душата, което подготвя вътрешния дом на човека за постоянното присъствие на Св. Дух (срв. I Кор. 6:19-20).
През първата половина на XVIII в. Джонатан Едуардс (1703-1758) насочва вниманието на своите съвременници към крещящата нужда от богоугоден начин на живот. В калвинистки настроените протестантски общности още първата му публична беседа “Бог се прославя в човешката зависимост” (8.07.1731) очертава неговото разбиране, че макар и суверенен Инициатор на спасението, Бог е дарил човека с “чистата и условна благодат” на вярата, за да може грешникът да се очисти, спаси и постигне “святост” в земната си обхода. Този възглед отваря широко вратите за действието на човешката воля и избор на обхода на “освещение”. Богословската и проповедническа дейност на Едуардс е основен фактор за раздвижването на американския протестантизъм и появата на калвинистко-уеслианските “общности на светостта”, на чиято почва ще се появят и първите петдесятни дейци и общности в САЩ в нач. на XX в.
Петдесятната концепция за “освещението”
Петдесятната концепция за “освещението” представя библейския смисъл на термините “святост” и “освещавам”, но предлага средствата и методите за приложението на “освещението” в различния исторически, социален и културен контекст, в който се намира съвременната Църква. Често християнските служители забравят, че днешните вярващи не са древните израилтяни, за които са били валидни многобройни ритуални и диетични изисквания за тяхната “святост”. Други пък искат да представят резултатите от “освещението”, разбирани само в определени нравствени категории, а не като дълбока промяна на човешкия характер. Ето защо е необходимо едно по-внимателно вглеждане в Божията идея, стояща в основата на концепцията за “освещението”.
Библейско-богословското разбиране за “светостта” е преди всичко “отделяне” на вярващите с една единствена цел – “посвещение Богу”. Такъв е смисълът на еврейското понятие “кодеш” (святост), отнасящо се към лице, предмет или абстрактно понятие. Така например, Бог освещава седмия ден (Бит. 2:3; срв. Изх. 31:14; 35:2 и др.), защото го отделя за служене на човека в Неговото име; апелира за освещаване на Израил чрез определено въздържане от храна и постъпки (Лев. 11:44); посочва скинията или храма като единственото свято място (Изх. 40:9; III Цар. 6:16 и др.); обявява не само свещениците, но и целия Божи народ за “свети” (Втор. 7:6; 14:2 и др.). Затова една от най-известните декларации е следната: “Вие ще ми бъдете царство свещеници и свят народ” (Изх. 19:6; срв. I Кор. 3:17; I Петр. 2:5, 9 и др.). В новозаветните аналогични твърдения обаче личи стремежът на авторите да поставят акцента върху обществото на вярващите, което самò по себе си се определя като “свят храм”. Големият наблег върху “светостта” и “освещението” в старозаветната епоха може да бъде видян от факта, че за това се настоява в свещените книги няколко стотин пъти! Затова можем основателно да заключим, че Библията и юдео-християнската вяра изискват както никоя друга религия постигане на “святост”, т.е. “освещение” чрез “отделяне” от ежедневното, профанното, светското разбиране за човешкия живот (вж. Лев. 10:10; Езек. 22:26).
В концепцията за “светостта” и “освещението” обаче трябва да бъде направено разграничаване не само по същество, но и по функция. “Светостта” е самата природа на Бога (Лев. 19:1; 20:7 и др.). Нито един представител на творението не може да бъде “свят” по своята природа; затова предметите и абстрактните понятия биват “освещавани” от Бога и чрез човешко участие, а пък човек е призован да полага усилия “да се освещава” чрез Божията святост. Когато Бог казва: “Аз ще осветя великото Си Име” (Езек. 36:23), това пак има връзка с поведението на вярващите, защото насочва вниманието им само към библейския Бог, Който е “Бог ревнив” (Изх. 20:5; 24:14; 34:14 и др.) и не допуска съперници. И макар в случая с Езекииловата декларация аспектът да е есхатологичен, защото е свързан с бъдещ съд, Божието “самоосвещаване” не означава промяна на божествената природа, а предизвикателство за промяна в отношението на вярващи и невярващи към Бога.
Петдесятната концепция за “освещението” ясно посочва, че Единственият Двигател на процеса е Св. Дух (Powell, D. “The Doctrine of Holiness” in Brewster, P. S., ed. The Pentecostal Doctrine. 359). Това убеждение има обширна библейска основа и пряка връзка с реформаторската доктрина за природата и действието на Божия Дух особено що се отнася до концепцията за “оправданието чрез вяра”. Ап. Павел обобщава тази библейска концепция: “Той ни спаси не чрез праведни дела, които ние сме сторили, но по Своята милост чрез окъпването, сиреч, новорождението и обновяването на Св. Дух, Когото изля изобилно върху нас чрез Исуса Христа, нашия Спасител, та, оправдани чрез Неговата благодат, да станем според надеждата наследници на вечния живот” (Тит 3:5-7). Тук виждаме включен особен акцент върху изкупителното дело на Христос. Затова класическото петдесятно учение не допуска да се говори за “вършене на добри дела”, които биха направили вярващите “по-святи”, а посочва като единствен източник на “освещението” Христовата жертва на кръста, което е в пълен унисон с реформаторското учение. Ап. Павел описва тъкмо тази предпоставка на голготската жертва, когато изрежда в дълъг списък простъпките на невярващите: “И такива бяха някои от вас; но вие измихте себе си от такива неща, но се осветихте, но се оправдахте в Името на Господа Исуса Христа и в Духа на нашия Бог” (I Кор. 6:11). В подкрепа на Павловата картина може да послужи и ап. Петър, който също поставя акцента върху Христовото изкупление. Апостолът определя вярващите като “избрани по предузнанието на Бога Отца, чрез освещението на Духа, за да сте послушни и да бъдете поръсени с кръвта Исус Христова” (I Петр. 1:2; срв. 3:18). Разбира се, тази вяра в освещаващото въздействие на Христовото изкупление не може да остане само “историческа” или “догматическа”. За да бъде ефективна в живота на вярващите, тя трябва да се подхранва непрекъснато, както се подхранва човешкото тяло, за да расте и укрепва. Храната на “освещението” е преди всичко самото Божие Слово. Тук се налага да цитирам мнението на британския петдесятен богослов Дейвид Пауел, който напомня: “Сам за Себе Си Св. Дух не извършва специално дело на освещението и не очиства личността. Учението, което слушаме, че се освещаваме от огъня на Духа, не може да бъде подкрепено от Божието Слово” (Brewster, P. S. 360). Това становище е много актуално днес. Кръщението със Св. Дух не действа като магическа пръчка за промяна на характера и поведението на вярващия. Оънят на Духа е такова духовно преживяване, което не прави хората “съвършени” и “святи” в миг на око. Класическото петдесятно разбиране за “освещението” е, че то е процес, а не моментна промяна! Иначе как бихме обяснили безпринципното поведение на ап. Петър в Галатия или Павловото оплакване, че “прави онова, което не иска”? Ами, ако се вгледаме в собствените си характери и поведение, ще останем ли впечатлени от блясъка на съвършенството? Едва ли!… Именно затова е необходимо процесът на “освещението” да бъде подхранван с четенето и напомнянията на Божието слово, изразявани чрез лични занимания с Библията, християнска литература, слушане на проповеди и разисквания, молитвено общение и т.н. Ако някой се смята за “напълно осветен” човек, то мястото му не е на тази грешна земя, която трасира пътя ни на “освещение”, а е напълно готов за небето. Като се имат предвид обаче многобройните предупреждения на Св. Писание за опасността от прекомерното духовно самочувствие и нарцистично вглеждане в огледалото на самодоволството, то много се съмнявам дали райските врати чакат отворени за “съвършените” в собствените си очи. Св. Тома Кемпийски (1380-1471), който е един от най-известните учители на човешката святост, пита реторично: “Ако бяха всички съвършени, какво бихме имали ние да търпим от тяхна страна зарад Бога?” (Подражание на Исуса, I.16.3). Защото именно човешкото несъвършенство е предизвикателство за нас и основателна подбуда към собственото ни усъвършенстване.
Класическата петдесятната концепция за “освещението” е пряко свързана с Калвиновото разбиране за т. нар. “двойно окъпване” на повярвалия човек (Corpus reformatorum, XLVI.359 f.). Това означава, че при настъпилото “опрощение” след изповедта на вярата в Христос човешката душа бива “окъпана” от греховете, защото Христос ги е поел върху Себе Си. Повярвалият бива “очистен”, но това е “вменена чистота” поради Христа, а не действителна такава. Затова е необходимо “второ окъпване” или “обновление” чрез Св. Дух, което Калвин определя като “продължаващ процес”. Това показва, че Св. Дух заживява в нас и започва да ни управлява характерите, поведението и живота, поставяйки началото на периода на “освещението”. Петдесятната концепция също приема, че християнинът получава нова природа от Бога чрез Христа и Св. Дух (Йоан 17:19; Римл. 8:15; срв. Римл. 7:6; II Кор. 7:1; Гал. 5:19-21 и др.). Дейвид Пауел предупреждава: “Светостта е процес. Би било фатално за християнина да смята, че след като е получил веднъж в себе си това естество на святост като дар, то ще остане неомърсено, без сянка и без провали, независимо кой е той или какво върши” (Brewster, P. S. 362). Едва ли би могло да се прибави по-голямо проникновение към този извод! Той е напълно обективен и същевременно – насърчителен.
„Със сигурност постепенността на този процес не трябва да ни разстройва. Може да не ни харесва, че всемогъщия Бог действа постепенно. Но това ни е открито като избран от Него начин на действие във всяка сфера на Неговото дело и не трябва да ни изненадва и тук. Без съмнение Той може да направи душата съвършена за един момент, в миг на око, така както може да ни даде и съвършено тяло в мига, в който повярваме. Но Той не го прави. Премахването на петната и резултатите от греха – в едно зло сърце и в едно болно и умиращо тяло – се осъществява чрез продължителен процес.“
Цитатът е добър, Вяра. Бихте ли посочила източника, автора?
А какъв е Вашият коментар за „процеса на освещението“?
„Споровете за християнското съвършенство не приключват с поредната книга на Джон Уесли, но дори изложеното дотук е достатъчно да покаже колко важна е позицията на неговия по-малък брат за постепенното смекчаване на някои от най-спорните твърдения, предизвикващи възражения и разногласия, и за удържане на крехкото и здравословно напрежение между освещението като процес и съвършенството като една динамична степен на зрялост в неговите рамки. Несъгласието на Чарлз, както и крайно неприемливите твърдения и поведение на перфекционистите в методистките общества, отварят очите на Джон за сериозните опасности на религиозния ентусиазъм. Избягвайки уязвимите определения от миналото, той прави най-сериозната си крачка, посочвайки любовта като обобщение и връхна точка на освещението. Ф. Хилдебранд справедливо заключава, че Чарлз Уесли е коригирал своя брат и е предпазил методистите от това „да превръщат себе си в една безкрайна тема“.
Включването на п-р Даниел Топалски в дискусията е много полезно. Като богослов и сериозен евангелски служител, той насочва вниманието към уеслианското разбиране на „освещението“, в чиято основа стои действието на божествената любов. Съгласен съм, че това е така! Особено пък със скептичното мнение на Чарлз Уесли, че вярващият човек може да стане „перфектен светия“ (нарочно използвам този плеоназъм!).
Не е ли обаче това разбиране за любовта, колега Топалски, възприето от концепцията на моравските братя за „изпълването с любов“ като резултат от „слизането на Св. Дух“ в живота на вярващите? С други думи, учението на Цинцендорф не е ли един вариант на петдесятното учение за „изпълването с Духа“ при т.нар. „кръщение с Духа“? И не насочва ли вниманието такова учение към „моментно освещаване“, а не към „процес на освещението“? Много бих се радвал да дискутираме такива неща на обективно, извънконфесионално ниво. Това би било полезно за всички ни.
Не съм сигурен дали класическото петдесятно разбиране приема освещението като процес а обратно. Зависи и какво се разбира под класическо петдесятно разбиране но доколкото съм чел то е за моментно преживяване преди кръщението. Мисля че Доналд Джи казва че то е задължително преди духовното кръщение а според Уесли освещението трае цял живот. Еразъм вярва в преизподня произлизайки от августинското богословие. А Августин представя терминологията пергутариум темпоралис транзитория които са в основата на католическото освещение след смъртта на човека в чистилището. Та струва ми се цялото присъствие на Августин в тази статия е малко или много странно ако ще се твърди че нашето освещение не е за тоз живот, а се случва след смъртта. Нека оставим брат Топалски да ни разясни методическата доктрина, а брат Пеев да развие тезата си за продължително освещение за да разберем какво точно иска да ни каже.
Благодаря на г-н Грозев за включването и интереса към концепцията за „освещението“. Под „класическа“ концепция разбирам ПОСТИГНАТ ВРЪХ, а не ентусиазирани подхвърляния, с каквито изобилства ранната история на петдесятното движение. Ще подкрепя тезата си за КЛАСИЧЕСКАТА петдесятна концепция със следните забележки:
Първо, Доналд Джи не е „класически“ петдесятен богослов, въпреки че е афиширан в българските петдесятни среди. Доналд Джи (1891-1966), наричан „апостолът на баланса“, е представител на първата вълна петдесятни ентусиасти и е повече практик, отколкото теоретик, въпреки високите постове, които е заемал в Британските асамблеи на Бога през първата половина на ХХ в. В статията съм цитирал становище на петдесятен богослов от следвоенното поколение. Самият факт, че това мнение е включено в авторитетния сборник „Петдесятната доктрина“ (The Pentecostal Doctrine), който видимо не е известен на мнозина петдесятни служители, свидетелства за едно КЛАСИЧЕСКО избистряне на концепцията КАТО ПРОЦЕС.
Второ, петдесятните богослови в следвоенния период видимо напускат тесногръдието на мнозина свои предшественици, които притежават голям ентусиазъм, но и драстична незапознатост с богословското наследство, поради което в служението им се усеща самочувствието, че за духовните истини „са открили топлата вода“. Това е много сериозна и опасна самозаблуда! Да издигнеш принципа, че колкото повече си невеж, си толкова повече … „духовен“, е просто смешно за всеки средно интелигентен и смирен за духовната си преценка човек. Именно затова петдесятните богослови от по-висок ранг се обръщат към наследството на блаж. Августин и реформаторите, които отдавна „са открили топлата вода“. И никак не е зле да обърнем внимание на това ЗАВРЪЩАНЕ към откритите истини.
Трето, в продължение на доста години съм се занимавал с творбите на блаж. Августин и реформаторите, затова съм убеден в това, което пиша, от първа ръка. Отново благодаря на г-н Грозев за коментара.
Г-н Пеев аз очаквах от вас малко по-задълбочен отговор а не да коментирате случайните подпърляния на кой какво казал. Ако това е вашият главен интерес аз не откривам смисъл да се включвам в дискутирането на темата ви.
Знаем че реформаторите се разграничават от католическата догма за чистилището а Уесли вдига летвата още по-нагоре като казва че имаме нужда от освещение в този живот. Реакцията против Уесли е че не може да има перфектни вярващи и затуй реформистите поставят освещението в изкуплението и обновяването на вярващите. Класическото петдесятно богословие приема освещението като част от доктрината за троицата и затова се разминава с еднобожните общества. Когато разкрих че епископ Еленков е в борда на алианс който не приема троицата изразих учудване че това е в разрез с верските му убеждения за практическа святост и освещение на тинчевистите.
Класическото петдесятно богословие на петдесятния съюз е наследено от американските петдесятни общества при разграничаването им от еднобожната ерес. Според Доналд Джи и Стенли Хортон, петдесятните приемат освещението като част от спасението или моментно преживяване, а не както вие сте го написали продължителен процес. Не може с лека ръка да се отхвърли Доналд Джи защото той представлява онова крило на петдесятното богословие което се застъпва за приемане на троицата имено в период който цитирате. Стенли Хортон пък разграничава нетроичните петдесятни вярвания от това което по-късно може да се определи като класическо богословие на петдесятните църкви и у нас.
Вие сте писали и за освещението според августин но за него освещението е очистване по време на чистилището в огъня на ада. Реформаторите се разграничават от чистилището въпреки че признават кръщението на малки деца. Предполагам че това имате в предвид с примера си с топлата вода, но ако ще ни поучавате да вярваме в чистилището и кръщение на малки деца, поне не го преписвайте на класическото петдесятно богословие.
Г-н Грозев, не искам да навлизам в бояк дебат с Вас, но последният Ви коментар е голяма каша!
Говорите за учението за Св. Троица във връзка с освещението. Това откровено се нарича „категориална грешка“. Учението за Св. Троица е МЕТАФИЗИЧЕСКИ ПРОБЛЕМ, а учението за освещението е ЕКЗИСТЕНЦИАЛЕН ПРОБЛЕМ. Между „правилността“ на ученията за Св. Троица и единобожието, от една страна, и освещението, от друга, НЯМА НИКАКВА ВРЪЗКА. Тук говорим за КЛАСИЧЕСКАТА ПЕТДЕСЯТНА КОНЦЕПЦИЯ ЗА ОСВЕЩЕНИЕТО според Петдесятната доктрина. Съжалявам, но Вие имате проблем с разбирането на „класиката“. Доналд Джи и Стенли Хортън не могат да се поставят на едно ниво и не само защото първият е англичанин, а вторият – американец. Хортън е един от изтъкнатите американски теолози на Божиите Асамблеи, но не мога да кажа същото за Доналд Джи. И двамата обаче са представители на петдесятното богословие от първата половина на ХХ в. И все пак, аз не ги отхвърлям „с лека ръка“, а само казвам, че Доналд Джи принадлежи към ранното петдесятно богословие, поради което той е по-интересен за историците. В следвоенния период концепцията за „моментното освещение“ се изоставя от значими петдесятни богослови на Божиите Асамблеи. Британецът Дейвид Пауел, когото цитирам в статията и който е автор на статията „Доктрината на светостта“ в сборника „Петдесятната доктрина“, ясно показва, че е нереалистично и глуповато да се говори за „моментно освещение“. Това, впрочем, го е разбрал дори евангелизатор като Дейвид Уилкерсън. Това се доказва от реалния живот, не само с богословски и библейски аргументи.
От коментарите Ви, г-н Грозев оставам с впечатлението: 1) Че не сте запознат със сборника „Петдесятната доктрина“, в който участват петдесятни светила като: П. С. Брустер, Т. У . Уокър, Дж. Ланкастър, Дж. Осман, Дж. Канти, Д. Пауел и още дузина като тях (Ще се радвам да ме опровергаете!). Между другото, сборникът е представен ласкаво от бившия председател на Божиите Асамблеи в САЩ д-р Томас Цимерман, което ЯСНО СВИДЕТЕЛСТВА за това, какво е класическото разбиране за „освещението“, както и за останалите петдесятни доктрини. 2) Изискването Ви за „за по-задълбочен анализ“ на концепцията за „освещението“ буди у мен усмивка. Първо на първо, в една статия с ограничен обем се набелязват основните тези, а не се разтягат локуми. Да не би да очаквате да напиша в Пастир.орг монография? Или бихте се зарадвали да препиша всички библейски стихове по темата от някой библейски указател? И второ на второ, досега Вие не казахте нищо СЪЩЕСТВЕНО по темата, освен подхвърлянето на остарялата и изоставена от умните петдесятни учители теза за „моментното освещение“. Ако искате да бъдете опонент, г-н Грозев, предложете своите задълбочени аргументи? Лично аз ще бъда благодарен!
Затова, г-н Грозев, нека бъдем градивни в коментарите си и кохерентни в изказванията си. Не повтаряйте, моля, горната каша с метафизически критики в контекста на една екзистенциална тема. Моята теза е ясно изразена и реално доказуема: ОСВЕЩЕНИЕТО Е ПРОЦЕС В ЦЕЛИЯ ЧОВЕШКИ ЖИВОТ!
И аз не виждам как Августин, Еразъм и хуманистите могат да са представители на петдесятното богословие. Не е ли по-правилно да се посочи ролята на Жан Уесли и методизъма за доктрината на освещението в България?
Едно уточнение, г-н Георгиев: аз не твърдя никъде, че Августин е „представител на петдесятното богословие“! А още по-малко – Еразъм и хуманистите! Класическите петдесятни богослови СЕ ПОЗОВАВАТ на Августин и реформаторите (не на Еразъм и хуманистите) като богослови с ПОЛЕЗНИ СЕМИНАЛНИ КОНЦЕПЦИИ. От досегашните коментари на някои участници е видимо, че те не са напреднали никак от популисткото представяне на петдесятната концепция за освещението от времето на предвоенния п-р Доналд Джи. Петдесятното богословие отдавна е отминало ерата на парния локомотив, без да изменя на своята същност! То е значително по-информирано от ерата на нашите мили дядовци у нас.
Що се отнася до Джон (не Жан) Уесли, то исторически засвидетелстван факт е, че афро-американецът Уилям Сеймур (или: Сиймур), за когото няма дори намек в „Историята на петдесятното движение“ на Ив. Зарев, но който е действителният пионер на петдесятното движение в САЩ, произлиза от уеслианска „общност на светостта“. Тук нямаме различие с Вас, г-н Георгиев!
Вие сте сериозен коментатор, г-н Георгиев, но тезата в горната статия би трябвало да се чете по-внимателно. Надявам се, ако я прочетете още веднъж, ще се убедите, че няма положително позоваване на Еразъм и хуманистите. Цитирана е критика на Еразъм, която впрочем е била основателна!