Патриарх Кирил І Лукарис и неговата „Изповед на вярата”

Д-р Вениамин Пеев

В следреформаторската епоха патриарх Кирил І Лукарис е единственият висопоставен представител на Православието, който показва благосклонно отношение към постиженията на реформаторската теология. Въпреки опитите на някои православни фундаменталисти да отхвърлят този неоспорим исторически факт, налице са сигурни свидетелства, подкрепящи тази теза. Тук ще разгледаме две основания, за да смятаме, че цариградският патриарх сериозно е замислял такава реформа на Православието, която по някакъв начин е трябвало да следва модела на европейската Реформация.

Запознаване на калвинистката теология

На първо място трябва да посочим несъмнения интерес на патриарх Кирил І Лукарис към калвинистката теология. Това е обяснимо, защото по време на 5-годишната си мисия в Полша той посещава Женева и се запознава там с някои от водещите калвинистки богослови в Швейцария, с които по-късно води интензивна кореспонденция.[1] По-късно, вече като цариградски патриарх, той изисква чрез холандския посланик Корнелиус ван Хага калвинистка литература и разменя писма с калвинистки и други протестантски богослови в Холандия.[2] Така например, патриарх Кирил І си пише с водача на холандските арминиани Йоханес Уйтенбогерт (1557-1644), който е известен като критик на Калвиновата концепция за предопределението. В тази кореспонденция Лукарис също признава някои погрешни възгледи в православната догматика, които обаче не можели да бъдат отстранени „поради големи затруднения”, имайки вероятно предвид характерната закостенялост на средновековната православна теология. Патриарх Кирил І излага категоричния възглед, че за да се възприемат като правилни, „всички такива практики трябва да бъдат предадени на проверката на Светите Писания и Светия Дух”. Няма съмнение, че цариградският патриарх е имал протестантско схващане за първоизточника на всяка автентична християнска концепция и практика. Тази негова особеност се потвърждава и от мнението на английския посланик в Цариград сър Томас Роу[3], който пише на Кентърберийския архиепископ Джордж Абът (1611-1633) – самият калвинист, че няма никакви съмнения за „калвинистките” възгледи на Кирил І Лукарис.[4] Интересна е и кореспонденцията на самия Лукарис с Кентърберийския архиепископ, благодарение на която се дава възможност на четирима гръцки младежи да учат в престижни английски университети, за да се включат след това в църковната дейност на патриаршията.[5] От кореспонденцията на френския крал Луи ХІІІ с френския посланик в Цариград пък става ясно, че патриархът е политически нежелана фигура, която трябва да бъде премахната, защото във Франция той е смятан за „хугенот”.[6] Същевременно обаче патриархът води оживена кореспонденция с руския патриарх Филарет Романов (1619-1633), в която споделя идентични проблеми в своята патриаршия, което от една страна показва несъстоятелността на тиражираните обвинения за „отстъпление от Православието” и „калвинистка измяна”, но от друга страна подсигурява „доказателства” за неговото „предателство” спрямо султан Мурад ІV и Отоманската империя.[7]

Pascal Laugier_Martyrs-2005

„Мъченици“ (2005), Паскал Ложиер

„Калвинистката” Изповед на вярата на патриарх Кирил І Лукарис

Неоспоримо свидетелство за симпатиите на патриарх Кирил І Лукарис е документът, известен като „Изповед на вярата” (лат. Confessio Fidei).[8] „Изповедта”, състояща се от 18 клаузи, е посветена на приятеля на патриарха Корнелиус ван Хага. Написана на латински език, тя е отпечатана в Женева през месец март 1629 г. Две години по-късно е отпечатана и на гръцки език, като изданието има 4 допълнителни въпроси и отговори. През 1633 г. „Изповедта” е отпечатана в Женева като двуезично издание – на латински и гръцки езици.[9] Близо 4 десетилетия по-късно тя излиза в английски превод.[10] Този документ предизвиква в по-ново време ожесточени дебати, като някои православни представители оспорват неговата автентичност. Възраженията обаче не са единни, защото варират между набеждаване на йезуитите (напр. Диомедес Кириакос) и някои калвинисти (напр. Хризостом Пападопулос, Йоан Кармирис) за автори на „Изповедта”, а не самият Кирил І Лукарис.[11] Такива догадки обаче са несериозни. Двуезичното издание (януари 1631 г.) ясно показва на титулната страница, че Изповедта се свързва с името на „константинополския патриарх Кирил”.[12] Ако се познава добре моралът на калвинистите, то не би следвало те да бъдат обвинявани във „фалшификация”. Същевременно ще подчертаем, че едва ли може да се оспори аргументирано тезата, че патриарх Кирил І Лукарис е останал верен на Православието, като се има предвид неговата анти-униатска дейност и близост с руската патриаршия, но също така не може да се отрече огромното му желание за реформиране на древната Църква предвид ползотворните му контакти с протестантските църкви на Запад.

Както посочват други коментатори на тази „Изповед на вярата”, тя действително издава силно калвинистки дух (Лукас Вишер, Дейвид Купър).[13] Акцентът върху Св. Писание като единствения Източник на вярата е несъмнено протестантски, а в частност – калвинистки. Клауза ІІ гласи: „Ние вярваме, че Св. Писание е дадено от Бога, че няма друг автор освен Св. Дух. Него трябва несъмнено да вярваме, защото е писано: „Освен това имаме по-достоверно нещо – пророческото слово, на което, добре правите, че давате внимание, като на светило, което свети на тъмно място” [ІІ Петр. 1:19 – СИ]. Ние вярваме в авторитета на Св. Писание, който е над авторитета на Църквата. Да бъдем поучавани от Св. Дух е далеч по-различно нещо от това, да ни учи човек; защото човек може да сгреши поради невежество, да измами и да бъде измамен, но Словото Божие нито мами, нито бива мамено, нито може да греши и е непогрешимо и има вечна власт”. Така изразена, концепцията за непогрешимото Божие Слово, което превъзхожда авторитета на човека, т.е. на съборите и частните мнения на църковните отци, може дори да бъде определена като „модернистична”! В по-ново време един от недолюбваните от мнозина православни люде протойерей проф. Сергий Булгаков (1971-1944) изразява сходна позиция. В спора с него по повод Булгаковата софиологическа система архиеп. Серафим Соболев посочва, че за традиционното Православие „учението на св. отци на Църквата е […] източник и критерий на истината”.[14]Като православен екзегет, Булгаков не отхвърля почитта към патристичната традиция, но той я възприема в нейната динамика, не в нейната закостенялост и непокътнатост. Според Булгаков е крайно погрешно на теологическите мнения на църковните отци да се приписва „непогрешимост на съжденията”, каквато Църквата е приела за канона на Св. Писания. Патристичното наследство би било „живо предание” само тогава, когато се позволява развитие и допълване в областта на екзегетиката и догматиката.[15] Големият руски философ Николай Бердяев (1874-1948) застава в защита на Булгаковото критично отношение към „авторитета” на човешките мнения в Църквата: „Патриарси, папи, митрополити, епископи, синоди и събори са грешили хиляди пъти и техните присъди впоследствие са били оспорвани”.[16] Следователно становището на патриарх Кирил І Лукарис за „непогрешимостта” единствено на Св. Писание не е изолирано, частно и погрешно мнение. Напротив, то е прогресивна концепция, която изпреварва епохата си с няколко века.

В някои от клаузите на „Изповедта на вярата” на Лукарис действително има по-силен калвинистки акцент. Така например, в Приложението към гръцкото издание авторът подчертава необходимостта от по-широко разпространение на Библията сред вярващите, защото тя дава ясно изразени истините на вярата, но изключва значението на девтеро-каноничните книги. Също така е изразено неодобрение към поклонението на изображения. В клауза ХІІ е изразен възгледът, че „Църквата на земята се освещава и поучава от Св. Дух”. Същевременно се подчертава, че „е вярно и сигурно, че Църквата на земята може да сгреши, избирайки лъжата вместо истината”, което е в противоречие с абстрактната доктрина за „непогрешимата Църква” преди едхатологичния момент. Силно подчертан е калвинисткият възглед в клауза ІІІ, че „всемилостивият Бог е предопределил Своите избрани за слава преди началото на света”. Причина за този избор не са „добрите дела” на вярващите, а „само добрата воля и милост Божия”. Клауза ХІV ясно показва слабостта и несигурността на човешката воля: „Вярваме, че свободната воля е мъртва в неновородените, защото те не могат да вършат нищо добро”. Само „благодатта Божия” може да пренасочи човешката природа към стойностен и богоугоден живот. Видима е логическата връзка между мъртвата воля и малоценността на делата.

Подчертано протестантски звучи клауза ХІІІ, която изразява възгледа за „оправданието”. Дали тя е вметната, както предполагат някои противници на тезата за „протестантско влияние” върху този документ, е въпрос на изходна позиция на тълкувателя. Затова нека представим в превод нейното съдържание, което е достатъчно красноречиво самò по себе си: „Вярваме, че човек се оправдава чрез вяра, а не чрез дела. Но когато казваме „чрез вяра”, ние разбираме корелата или обекта на вярата, който е правдата на Христос, която като че ли пряко, вярата възприема  и прилага върху нас за нашето спасение. Това казваме без никакво предубеждение спрямо добрите дела, защото самата истина ни учи, че делата не трябва да се пренебрегват, че те са необходимо средство, за да засвидетелстват нашата вяра и да потвърдят нашето призвание. Но че делата са достатъчни за нашето спасение, че те могат да спомогнат човек да се яви пред съда Христов и че по своята заслуга те могат да подсигурят спасение, – човешката слабост свитетелства, че това е лъжливо; но правдата Христова, която се прилага върху каещия се, единствено оправдава и спасява верните”.

Клаузи ХV-ХVІІ посочват като оправдани само две св. тайнства – св. Кръщение и св. Евхаристия, защото „само тези са ни били предадени на нас”, след като са били „постановени” от Господ Исус Христос. Постановяването от Христос е главният аргумент на реформаторите Лутер и Калвин, за да се приемат като „тайнства” дадени църковни ритуали. Без изрично указание в свещения текст на Новия Завет и то – от Богочовека и Спасителя на човечеството – няма основание за увеличаване техния брой. Тази логика обезсмисля въвеждането на другите пет тайнства в християнската традиция през вековете. Както изглежда, патриарх Кирил І Лукарис е бил убеден в автентичността и духовната полза само на двете новозаветни тайнства – кръщението във вода и Господната трапеза.

 

[1] Schaff, Ph. Creeds of Christendom, with a History and Critical Notes in 3 Vols. Vol. I: The History of Creeds. CCEL, 1876. 78.

[2] Khokhar, A. “The ‘Calvinist Patriarch’ Cyril Lucaris and His Bible Transwlation”. – In: Scriptura 114 (2015:1). 4. В проповедите на патриарха, произнесени през 1610 г., се срещат цитати от Калвиновите „Институти”, които са използвани като аргументи за определени християнски концепции, например, за св. Евхаристия.

[3] Вж. Brown, M. J. Itinerant Ambassador: The Life of Sir Thomas Roe. Lexington: The Univ. Press of Kentucky, 1970. 156 ff.

[4] Сър Томас Роу пише следното: „Що се отнася до самия патриарх, аз не се съмнявам, че в мнението си за религията той е, както го определяме, чист калвинист и затова йезуитите […] го петнят”. Това становище обаче е спорно. Джудит Пинингтън смята, че интересът на архиепископ Абът към делата на цариградската патриаршия е бил предизвикан не от „калвинизма” на патриарха, а по-скоро от публикацията на гръцкия емигрант Христофорос Ангелос, който смятал, че причината за „липсата на цялото съвършенство и знание” в Източната църква се дължало на турския гнет (Pinnington, J. Anglicans and Orthodox: Unity and Subversion 1559-1725. Leominster: Gracewing, 2003. 13).

[5] Вж. Laurence, A. “Post-Reformation Britain and Ireland: The Churches of the British Isles 1560-1691”. – In: Wolffe, J. (ed.) Religion in History: Conflict, Conversion and Coexistence. Manchester: Manchester Univ. Press, 2004. 84.

[6] Крал Луи ХІІІ пише: „Вече писах, изисквайки да се опитате да свалите патриарха на Константинопол от неговия пост, защото той е хугенот и заразен с ерес” (Tangelder, J. D. “Cyril Lucaris (1572-1638): The “Calvinist” Patriarch” www.reformedreflections.ca/faith-and-life/Cyril Lucaris.pdf  03.07.2016).

[7] Medin, W. K. and Chr. G. Patrinelis. Renaissance Influences and Religious Reforms in Russia: Western and Post-Byzantine Impacts on Culture and Education (16th-17th centuries). Genève: Librairie Droz, 1971. 39-41.

[8] Вж. “The Confession of Cyril Lucaris” (1629), ed. D. Bratcher http://www.crivoice.org/creedcyril.html  03.07.2016.

[9] Schaff, Ph., op. cit. 79 f.; Khokhar, A., op. cit. 5 f.

[10] Runciman, S. The Great Church in Captivity: A Study of the Patriarchate of Constantinople from the Eve of the Turkish Conquest to the Greek War of Independence. Cambridge: University Press, 1968. 276.

[11] Khokhar, A., op. cit. 5 n. 7; Шмеман, Ал. Историческият път на Православието. С., Фонд. „Покров Богородичен”, 2009. 361 бел. 181.

[12] Schaff, Ph., op. cit. 79 n. 110.

[13] Khokhar, A., op. cit. 5.

[14] Соболев, архиеп. Серафим. Протоиерей С. Н. Булгаков как толкователь Священнаго Писания. С., 1936. 4.

[15] Булгаков, С. „Еще к вопросу о Софии, Премудрости Божией (по поводу определении Архиерейскаго Собора в Карловцах)”. – В: Путь № 50 (1936) 22-3.

[16] Бердяев, Н. „Об авторитете, свободе и человечности”. Ответ В. Лосскому.  – В: Путь № 50 (1936) 39.

4 comments for “Патриарх Кирил І Лукарис и неговата „Изповед на вярата”

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.