Мартин Лутер и Томас Мюнцер

Тринайсет теологични и социални теми за Реформацията (по случай 500-годишнината от нейното начало)

Д-р Вениамин Пеев

В първото и единствено засега официално издание на съвместен сборник със съчинения на Мартин Лутер и Томас Мюнцер у нас двамата са представени като „велики оратори” на немската култура.[1] Това издание бе подготвено по повод 500-годишнината от рождението на Лутер. Теологичните системи на Лутер и Мюнцер обаче се разглеждат през призмата на „историческия материализъм” и догматическите формулировки на пионерите на марксическата идеология. Така например, в предговора на Богдан Мирчев Реформацията е определена като „етап на раннобуржоазната революция в Германия”[2], което представлява едно ехо от интерпретирането й от Фридрих Енгелс, който открито симпатизира повече на Мюнцер. Без да отричаме значението на социално-политическия аспект на реформаторското движение, ще посочим, че свеждането на Лутеровото реформаторско богословие само до него свидетелства за грубата едностранчивост на марксистите, които не са способни да видят духовно-нравствения елемент в учението на витенбергския реформатор. Лутер има социални и политически възгледи, но ги изразява като християнин, като вярващ човек и в дълбоката си същност се отличава от ценителите на т.нар. „революционна идеология” на истмата. По-подходящ за историците на „революционната доктрина” е Томас Мюнцер и неговото бързо отдалечаване от реформаторските идеи на Лутер доказва същностното различие между двамата. Но и той не е революционер-материалист, защото бунтарските му възгледи са пронизани от крайната християнска концепция за есхатологичния „край” на всяко земно царство. В настоящата кратка статия ще се опитаме да направим съпоставка и разграничение по същество на реформаторските идеи на Лутер и Мюнцер. В изследователската литература на немското реформаторско движение идеологията на Мюнцер и неговите съратници се определя като „радикална”. Тя е белязана от омраза към противниците и води до ексцеси, които са неприемливи от гледната точка на християнския морал.

Причини за отдалечаването на Томас Мюнцер от реформаторското учение на Лутер

Радикалният реформатор Томас Мюнцер (1490-1525) в началото на Лутеровия сблъсък с Тецел и папската институция изразява своите симпатии към витенбергския реформатор.[3] Взаимните адмирации обаче не траят дълго време и много скоро става ясно, че двамата се оказват носители на противоположни богословски възгледи и социални идеологии – обстоятелство, което ги превръща в непримирими врагове. Мюнцер саркастично квалифицира Лутер като „витенбергския папа”[4] и „бездуховна плът във Витенберг”[5], но по отношение авторитарния тип поведение това би могло да се отнесе до самия него. В очите на Мюнцер Лутер и неговите съмишленици са „книжници”, лишени от ръководството на Божия Дух, за каквото претендира той.[6] Нещо по-лошо, Лутеровият възглед за спасителната вяра е обявен за „фалшива вяра”.[7] От своя страна, Лутер неведнъж се изразява пренебрежително за Мюнцер и неговите съратници като „спиритуалисти”, чиито възгледи са еретически и отвеждат непросветените германци към гибел. В съвременното изследване на германската Реформация надделява становището, че разминаването на двамата реформатори се дължи преди всичко на различните им изходни точки. Мюнцер е много по-силно повлиян от германския мистицизъм от Лутер и това се отразява върху неговата есхатология. Непримиримостта срещу управляващата класа в идеологията на Мюнцер го поставя в близка зависимост от идеологията на таборитите[8]. Непосредствените обстоятелства в тогавашна разпокъсана Германия обаче довеждат бунтарските настроения на таборитите до крайност.

Томас Мюнцер е типичен представител на онази група ентусиазирани германски бунтари на ХVI в., които стават известни в историята на Реформацията като „пророците от Цвикау”[9]. Мюнцер започва да проповядва през 1520 г. в църквата „Св. Катерина” в Цвикау за необходимостта истинският християнин да премине през горнилото на страдания, след което ще изпита особено „просветление на сърцето”. Самият той преживява мистични опитности и претендира за директно ръководство от Духа, за каквото насърчават старозаветните пророци и ап. Павел. Любимата книга, която Мюнцер тълкува, е пророческата книга на Даниил, на чиито духовни подвизи иска да подражава. Интересът му към библейския апокалиптизъм го насочва към темите на прор. Езекиил. Оказва се обаче, че личната убеденост на Мюнцер в пророческата му дарба не е впечатлила градските власти и той е прогонен от Цвикау през пролетта на 1521 г. Следват нови репресии в Алщет и Мюлхаузен. Той се оказва нежелан в Тюрингия и Саксония еднакво от католици и лутерани. Неприязънта му към всичко и всички в обкръжаващия го свят се изостря неимоверно много. Така лумва пламъкът на бунтарството, който ще помете десетки хиляди сподвижници и него самия. В своите огнени проповеди Мюнцер призовава към изтребване на „безбожните владетели” до крак, като обещава безусловна победа. Проповедите му са особено манипулативни и привличат много ревностни последователи. Десетки хиляди селяни застават под белите знамена с дъгата на библейския завет.[10] За да подсили убеждението сред последователите си, че е „богоизбран”, той им внушава, че притежава свръхестествената способност да улавя вражеските куршуми. Жестоката военна реалност обаче се разминава диаметрално с неговия патос! На 15 май 1525 г. слабо организираната и въоръжена селска армия, която Лутер окачествява като „разбойнически и безчинстващи шайки”[11], бива разбита при Бад Франкенхаузен (Тюрингия) от професионалните войници на князете на Хесе, Брунсвик и Саксония. Падат десетки хиляди жертви, а Мюнцер е заловен и 12 дни по-късно – екзекутиран.

Утопичната идеология на псевдо-пророка Томас Мюнцер

Идеологията, пропагандирана от Томас Мюнцер е изцяло утопична. Именно поради утопичното сходство с марксизма[12] той е възхваляван от марксистите през последните две столетия, които го оценяват като историческа фигура по-високо от Лутер и неговите сподвижници. Идеологията на Мюнцер обаче не е социална, а теологична утопия.[13] Тя се основава на анахроничната интерпретация на утопичните картини на пророците Исайя, Даниил и есхатологичното Христово царство. Сгрешено е схващането за „свършъка на века”, сгрешено е времето, когато той ще настъпи, погрешни са методите, с които Божието царство трябва да се възвести на земята. Затова Лутер, въпреки крайно суровите си оценки за бунтарската есхатология на Мюнцер, е прав по принцип, че неговото дело не само че не е било „богоугодно”, но представлява опасна ерес за германците, довела до многобройни жертви и смазване на селячеството. Лутер пише: „Селяните отколе не за Евангелието се борят, а всекиму е видно, че са станали вече вероломни и размирни убийци, грабители и богохулници”.[14] Лутер е ужасен от размерите на ненавистта и жестокостта, вихрещи се по време на селските бунтове: „грабят и светотаствено плячкосват манастири и замъци”[15]. Нека проследим накратко дали е основателна критиката на Мартин Лутер, в която може да се види и един спасителен изход на библейски обоснована есхатология.

Както и при други исторически значими случаи, Лутер тутакси откликва на военните събития в Германия през 1525 г. Той написва няколко документа по възникналите проблеми, в които поставя като база за съпоставяне принципите на Св. Писание. В Срещу разбойническите и безчинстващи шайки на селяните (май 1525 г.) Лутер напомня за „по-добрата поука” на Проповедта на планината, в която се възвеличават „миротворците”, а се отхвърлят военолюбците.[16] Тук Лутер защитава ценността на подчинението на мирската власт според препоръката на ап. Павел (Римл. 13 гл.). Като аргумент за това той използва обстоятелството, че върховната власт в Германия е християнска и затова християни не могат да избиват християни. Лутер осъжда „плячкосването на манастири и замъци” като светотатствено, с което дава ясно да се разбере, че такива действия не могат да бъдат „богоугодни”, както определя това Мюнцер. Използването на Евангелието като основа за безчинствата, извършвани по време на бунтовете, е непростим грях и е дело на Сатаната. Затова Лутер е принуден да заключи песимистично: „Бесовщината е безмерна и повсеместна”.[17] Следователно не може да има никакъв аналог между това, на което Лутер и неговите съвременници са свидетели, и библейското учение за „свършека на века” и „Христовата победа”.

Крайно неправилно би било Лутер да бъде обвиняван в пристрастие по отношение на мирската власт в Германия в ущърб на бунтуващите се селяни. В неговото Увещание за мир (април 1525)[18] ясно е изразена идеята за необходимостта от взаимни отстъпки на двата воюващи лагера. Преди всичко вината за военните действия и последвалите убийства, палежи и грабителство трябва да бъде споделена. Владетелите трябва да поемат своята вина поради потисничеството на селяните, предизвикало тяхното негодувание. Те трябва да се вслушат в някои от исканията на селяните и да гарантират тяхното удовлетворяване. Справедливостта, която не е била дадена от законните съдии, трябва да бъде възцарена веднага по един християнски начин, който е съобразен с Христовите наставления. Лутер обвинява двете враждуващи страни в нарушение на Втората заповед от Декалога, която представя Един всемилостив Бог: „показвам милости към хиляда поколения на ония, които Ме любят и пазят Моите заповеди” (Изх. 20:6). Според Лутер свободата и благата на земята не могат да се постигнат с човешки усилия, особено когато се отнемат от едни, за да се дадат на други. Христовото изкупление, което е победата над Сатана, не е наше дело. Есхатологичният триумф трябва да бъде изстрадан в земния ни живот. Следователно борбата за социална правда няма нищо общо с християнската концепция за есхатологичното царство. Тя не може да бъде следствие на революционни идеологии и манифести, а се постига с вслушване и изпълнение на християнското учение за братолюбието.

[1] Лутер, М. и Т. Мюнцер. Оратори на немската реформация. Прев. В. Брюкнер и Б. Парашкевов. С., Наука и изкуство, 1984.

[2] Пак там, 6.

[3] Lohse, B. Martin Luther: An Introduction to His Life and Work. Philadelphia: Fortress Press, 1986. 57 f.

[4] George, T., op. cit. 166.

[5] Lohse, B., op. cit . 105.

[6] Мюнцер, Т. „Проповед пред князете”. – В: Лутер, М и Т. Мюнцер. Цит. съч. 251.

[7] Мюнцер, Т. „Изрично опровержение на фалшивата вяра” (пак там, 287).

[8] Таборитите са радикалното крило на последователите на Ян Хус, чиято библейска основа за постоянен бунтарски дух е буквалното приемане на някои текстове на Стария завет. Те напълно отхвърлят авторитета на мирската власт.

[9] В края на 1521 г. във Витенберг и Цвикау се появяват трима мистични проповедници – Томас Дрешел, Николас Щорх и Марк Щюбнер, които обявяват Лутеровата реформа за недостатъчна. Няколко месеца по-късно Лутер се среща с тях във Витенберг, но не одобрява учението им и те биват прогонени последователно от Витенберг, Цвикау и Ерфурт.

[10] Jones, R. T. The Great Reformation. Leicester: IVP, 1985. 89.

[11] Лутер, М. и Т. Мюнцер. Цит. съч. 59-64.

[12] Фридрих Енгелс описва с възторг революционната дейност на Томас Мюнцер в съчинението си Селската война в Германия, публикувано през 1850 г. Маркс, К. и Фр. Енгелс. Избрани произведения в 10 т. Т. ІV. С., Партиздат, 1984. 41-60).

[13] Изследователят Хейко Оберман правилно определя Селската война в Германия през ХVI в. като „революция на вярата” (Вж. Lohse, B. Martin Luther: An Introduction to His Life and Work. 56). Това означава, че бунтовете, вдъхновени и ръководени от Томас Мюнцер, са на религиозна основа с есхатологична насоченост.

[14] Лутер, М. и Т. Мюнцер. Цит. съч. 61.

[15] Пак там, 60.

[16] Пак там.

[17] Пак там, 61.

[18] WA 18, 291-334; LW 46, 17-43.

Вениамин Пеев е завършил ДА „Св. Климент Охридски” (София) и Лондонския теологичен институт с бакалавърска и магистърска степени по изкуствата. Специализирал е в Лайпциг и Оксфорд в областите на Библейската екзегетика, История и богословие на реформацията и Руската религиозна философия (ХІХ-ХХ в.). В Оксфорд подготвя докторска дисертация под ръководството на видния английски теолог митрополит д-р Калистос (Уеър). Защитава успешно дисертацията си в НБУ (2009 г.) с български научен ръководител проф. дфн Калин Янакиев. В България работи като преподавател и главен редактор на годишника на ВЕБИ (София). Той е автор на следните книги: Бог, Вселената, човекът. С., „Нов човек”, 1992; Съвременни богословски системи (от Просвещението до наши дни). С., „Бъдеще и надежда”, 2009; Жан Калвин: философско-теологични аспекти на Реформацията. В. Търново, Изд. “Абагар”, 2011; Християнство и философия: проблемът за сътрудничеството. В. Търново, Изд. “Абагар”, 2012; Библейски еврейски език за духовните училища. С., Изд. „Нов живот”, 2014; Павел, Августин и Лутер: екзистенциалност на оправданието. Велико Търново, „Абагар”, 2014; Мъдростта на християнството. С., Изд. „Слънце”, 2015; Библейска екзегетика с фокус върху Стария Завет. С., Изд. „Нов живот”, 2016; Социални и богословски аспекти на Реформацията. С., Комунитас, 2017 (под печат). Предстои публикуването на сборника Християнство, наука, изкуство, култура е продължение на Мъдростта на християнството, публикуван от издателство „Слънце”.

Очаквайте в поредицата:

9.Мартин Лутер и анабаптистката есхатология

10.Филип Меланхтон като теолог

11.”Аугсбургската изповед на вярата”

12.Лутеровият характер

13.Историческата оценка на реформаторските движения в България