Д-р Вениамин Пеев
Концепцията на Бердяев за “авторитета” в Христовата Църква е тясно свързана с неговата философия за свободата. “Авторитетът” е пълен антипод на “свободата”. Темата за непримиримостта и сблъсъка между тях присъства в голяма част от Бердяевото философско-теологично творчество, но особено остро тя е изложена в дебата с Владимир Лоски и прот. С. Четвериков по повод осъждането на софиологическите възгледи на известния руски богослов прот. Сергий Булгаков от Св. Синод на Руската православна църква. Този дебат се води под формата на открити писма на страниците на сп. “Путь” през 1936 г. Идентични възгледи Бердяев е изложил в още редица свои съчинения и статии: “Философия на свободата” (1911), “Смисълът на творчеството” (1916), “Философия на свободния дух” (1927-8), “Духът на Великия инквизитор” (Путь, № 49, 1935, 72-81) и особено в “Царството на Духа и царството на кесаря” (1949). Бердяев е съгласен с други руски мислители, че поради административното прилагане на църковния “авторитет” християнството се е превърнало от “религия на любовта” в “религия на страха” за личността (Съчинения в 6 т., 3, 328). Темата за категоричното отхвърляне на всеки земен “авторитет” пронизва самата личност на руския философ. В своята автобиографична книга “Самопознанието”, писана в заника на живота му, той прави великолепен критичен анализ на проблема за “земния авторитет” като потисник на свободната и творческа личност. Ето защо, въпреки нежеланието си да изповяда някакво влияние или зависимост от друг мислител, той доброволно се включва към групата бунтари, описани в книгата на Роже Секретен “Пеги – войникът на истината”. Бердяев сам избира едно изречение, което може би характеризира най-синтезирано измеренията на неговия творчески дух: “Ние сме от онези странни либерали и анархисти, които не признават никакъв авторитет” (Съчинения в 6 т., 6, 546).
Свобода и авторитет
Бердяев е убеден, че “свобода” и “авторитет” са несъвместими категории в дейността на творческата личност (пак там, 545, 552). Отнемането на свободата в дейността на твореца в областта на богословието и културата е равносилно на “хулата срещу Духа”, която Бердяев определя като “най-страшния грях” (Съчинения в 6 т., 3, 325). “Свободата” е динамична, творческа същност, докато “авторитетът” налага статичност и епигонско подражание. Това е особено осезаемо в областта на човешкото творчество. Бердяев анализира цялостния си живот – и като личност, и като творец – и открива в него един непрестанен бунт срещу всеки авторитет (философски, управленски, църковен) в името на свободата. Руският мислител вярва, че тази негова реакция го е съхранила като личност и творец.
Но бунтът срещу “авторитета” у Бердяев има не само социален, идеологически и културен аспект. Той може да бъде и в родово-семеен смисъл. Бердяев изповядва, че никога не се е възползвал от известността на своите предци. Аристократичният му произход и връзките на рода му с висши представители на руското общество не са представлявали съблазън за него. Бердяев винаги е следвал пътя на абсолютната свобода, за да открие и реализира своята личност. Водещ за него е принципът: “Всичко в човешкия живот трябва да премине през свободата, през изпитанието й, през отхвърлянето на съблазните й” (Съчинения в 6 т., 6, 545).
Особено критичен е философът към всеки вид “идеологически авторитет”. След като скъсва с “авторитета” на аристократичния си произход, той се опитва да реализира пристрастията си към “свободата” в редиците на марксистите. Там обаче преживява едно от най-големите си разочарования, защото революционната интелигенция не разбира същността на свободата. Тя предпочита една деформирана форма на “авторитета” – деспотизма (пак там, 548). Бердяев е един от първите руски философи, които предусещат настъпването на тоталитарната болшевишка система. Борбата срещу тоталитаризма – без да бъде политическа фигура – му коства изгонването от неговата родина.
Една от най-уродливите форми на тоталитаризъм в обществения живот обаче е налагането на деспотичен “авторитет” в религиозната сфера. Тук болезнено се усеща сблъсъкът между “свободата” и “авторитета”. Тук личността е потискана до степента на унищожение от авторитарната форма на “ортодоксията” (пак там, 549 и сл.). Според Бердяев незачитането на свободата в средите на Руската православна църква е болезнено, защото засяга “най-голямата дълбина на човешката душа”. А най-съкровеният стремеж на човешката душа е “познанието на Истината” (пак там, с. 550). Бердяев заявява: “Аз познавам свободно онази Истина, която ме освобождава. Никой авторитет на света не може да ми направи тази Истина. Никой не може насила да ме освобождава!” (пак там, 551).
Изключително важно е убеждението на Бердяев, че Истината в християнския смисъл е различна от понятието за “ортодоксия” (пак там, 551). Докато “Истината е (…) път и живот, духовно завоевание”, ортодоксията е склонна да “ограничава” и дори да “убива” свободата. Нещо повече, двете категории са толкова диаметрално противоположни, че ортодоксията може да представлява уродлива фалшификация на истината. Причината за това той вижда в “социологическия” характер на ортодоксията, защото тя е “авторитет на организирания колектив над свободната личност, над свободния дух на човека”. Бердяев има горчивия опит с осъждането на софиологическото учение на прот. С. Булгаков от Св. Синод на РПЦ главно по политически причини. Самият Бердяев се оказва един от нелюбимите представители на руското християнство, чиято принадлежност към Православието често е отричана гласно и негласно от йерарси и теолози. Историкът на руската богословска мисъл прот. Г. Флоровски, въпреки уважението си към Бердяев като религиозен философ, не му отделя специално място в своя очерк, а само го цитира в подкрепа на една или друга своя теза (Пути русского богословия, 490, 497 и др.). Според Флоровски Бердяев е преди всичко отличен познавач на философската мисъл на Хомяков и славянофилите (пак там, 252, 271, 274). Други историци като Н. К. Гаврюшин пък изобщо не споменават за Бердяев. От обзорната статия на Гаврюшин читателят остава с впечатлението, че Бердяев въобще не е съществувал (“Пути русской православной религиозной мысли” в Богословский вестник, 1998, 108-31).
Сблъсъкът между Бердяев и В. Лоски за “църковния авторитет”
Концепцията на Бердяев за деструктивната роля на “авторитета” в живота и дейността на свободната личност е развита много изчерпателно в спора с големия руски теолог В. Лоски (1903-1958), който се провежда чрез открити писма на страниците на задграничното руско богословско сп. “Път”. Повод за противопоставянето на концепциите за традиционния авторитет на църковната йерархия при решаването на всички въпроси, включително и онези, които имат догматически характер, е статията на Бердяев “Духът на Великия инквизитор”. Бердяев използва много умело алегорията на Достоевски, за да покаже, че този дух на деспотичен авторитет е завладял православната йерархия в Русия и тя заприличва на болшевишката политическа върхушка, която мачка физически и духовно свободната и духовно извисена личност. Конкретен повод за диспута е задочното осъждане на руския теолог прот. Сергий Булгаков като “еретик” и “неогностик” през 1936 г. в Москва.
В Писмото на младия тогава теолог Владимир Лоски (син на големия руски философ Николай Лоски) личат няколко положителни аспекта. На първо място, Лоски-син прави опит за обективен теологичен анализ на православната концепция за “авторитета” и “властта”. На второ място, за да обоснове своята теза, защитаваща авторитета на църковната йерархия по всички църковни проблеми, включително и догматически, авторът се позовава на учението на ап. Павел (I Кор. 12:28) и някои от отците на Византийската теология. Както е известно, Лоски-син проявява подчертан интерес към мистичните теологии на византийските автори Максим Изповедник, Григорий Палама и др.
В. Лоски се изявява като ревностен привърженик на традиционния православен възглед за “харизмата на властта”, която преминава по каноничен път от епископ на епископ. Бердяев обаче не приема безрезервно това учение, като се позовава на погрешната преценка на московския Св. Синод за учението на Булгаков за Софúя. Лоски настоява, че “властта” е “благо”, защото представлява “начало на реда” (“Письмо В. Лосского Н. А. Бердяеву” в “Путь” № 50, 27). Властта е “богоустановен ред”, който е пряка проява именно на Св. Дух в Православната църква. Ето защо Лоски стига до неизбежния фундаменталистки извод, че “вън от Църквата” не може да има действие на харизмата на Св. Дух. Той не може да приеме възможността за харизматични прояви в т.нар. “мистически секти”, каквито са средновековните “братя на свободния дух” или “хлистите”, които в своята ревност за прояви на духа се самобичували, за да “умъртвят плътта в себе си”. Видно е, че Лоски става изразител на един краен ортодоксален възглед за произхода на “авторитета” в Църквата, който обаче демонстрира необяснимо смесване на понятието за “харизма” и “власт”. Ако харизмата е проява на Духа, то тя ще бъде факт в живота на вярващите в атмосферата на “свобода”, а няма да бъде проява на някакъв деспотичен “авторитет”. Защото самият ап. Павел е декларирал: “А Господ е Духът; дето пък е Духът Господен, там има свобода” (II Кор. 3:17). И този Павлов принцип е изведен след съпоставка с действието на Моисей, който покривал лицето си като законодател пред израилтяните, докато Христовите последователи нямат нужда от покривалото на закона, за да се “обърнат към Господа” (ст. 12-16; срв. Римл. 10:4). Христос ги е дарил със свободата на спасението, на живота в Духа, следователно Духът оживотворява, а не потиска инициативността на вярващите.
Лоски критикува възгледа на Бердяев за “свободата” като философска и теологична категория. “Истината не зависи от моите творчески усилия; аз не мога да прибавя към нея нищо от себе си” – заявява примиренчески младият богослов (“Письмо В. Лосского Н. А. Бердяеву”, 29). Подобна изповед звучи странно в устата и изпод перото на един учен. Тя не говори за духовно смирение, а по-скоро свидетелства за доброволен отказ от творческите усилия и принципите на обективност в научното изследване, каквото е богословстването. Лоски настоява за “послушание на истината”, но той няма предвид Истината като Христос (вж. Йоан 14:6), а нарича единствена “истина” догмите, на които пазителка е само йерархията в Църквата. Следователно за В. Лоски Истината не е “истина”, към която всеки трябва да се стреми и да я открива и преоткрива в Христа, а е “истина”, имаща административен характер. Това е “истината” като резултат от решенията на йерархията, на властимащите в Църквата – “истината”, която управлява и заробва другите.
Бердяев за преходното значение на “авторитета” в Христовата Църква
В предишната статия видяхме, че Бердяев критикува остро сливането на духовната и светската власт в съчинението си “Царството на Духа и царството на кесаря”. В статията си “Духът на Великия инквизитор” той определя административната склонност към санкциониране индивидуалните мнения като “колективен папизъм” (“Дух Великого инквизитора”, 74). Когато клерикализмът стане авторитарен, той напуска изобщо сферата на християнската духовност и не може да бъде свързван повече с харизмата на Св. Дух. “Авторитарният клерикализъм” не може да бъде определян другояче според Бердяев освен като такъв тип “религия”, която се родее с “атеистическия комунизъм” (пак там, 75-6). Методите са едни и същи при заглушаването на индивидуалните мнения, които обогатяват личността при търсенето на Истината. Авторитарността не само заглушава гласа на личността, тя убива самата личност. Следователно използването на такъв “авторитет” и прилагането на механизмите на такава “власт” в Христовата Църква са белези не на Св. Дух, а на “духа на антихрист” – същия, който е завладял комунистическата идеология.
Бердяев е убеден, че властта – като “господство на човек над човека” – е унизителна не само за потърпевшия човек, но и за християнския Бог. Бог притежава сила, която е благодатна и творческа, а не административна власт (“Об авторитете, свободе и человечности” в “Путь” № 50, 1936, 38). Докато Божиите действия се характеризират с мотива на любовта и предоставянето на възможност за свободен избор, човешката власт води до “насилие и принуда”. А това препятства и обезсмисля всяка действително творческа инициатива на личността, която иска и трябва да бъде свободна! Освен това, Бог се отличава с притежаването на Истината, поради което вярващите трябва да се покоряват на Истината. Само човешката административна система изисква безропотна покорност спрямо началниците – независимо дали те се отъждествяват с божествената Истина, или не. Бердяев привежда потресаващия пример, който не може да се оспори от никой, който е запознат с Църковната история: “Патриарси, папи, митрополити, епископи, синоди и събори са грешили хиляди пъти и техните присъди впоследствие са били оспорвани” (пак там, 39). Корекциите се нанасят от други църковни водачи или събори. Достатъчно е да споменем Втория ватикански събор, коригирал доста от грешките на Западната църква в миналото, на който Бердяев не бе свидетел, но който доказва правотата на неговото наблюдение. Следователно обстоятелството, че защитниците на “неприкосновения църковен авторитет” са защитавали винаги своята “непогрешимост”, съвсем не ги прави “непогрешими” пред очите на свободната личност и съда на историята!
Бердяев противопоставя на тезата за “абсолютния църковен авторитет” възгледа за свободата като неизбежност и необходимост за творческия прочес в теологията и реалния живот на Църквата Христова. Философът предупреждава, че е налице опасността християните в Русия и Европа да предпочетат човешки авторитети и уродливата форма на диктатурата пред задължението и дара на Бога – свободата (пак там, 40). Но и свободата представлява един вид “бреме”, защото прави живота лично отговорен, натоварва го с повече задължения, изисква всеки сам да намира отговори на трудните въпроси, без да разчита на наготово смляната храна на външния авторитет. Ето защо според Бердяев “свободата поражда страдание”. Свободата изисква и довежда до самоопределение. Чрез свободата личността достига до пълнолетие и творческа зрелост на духа.
Интересно написано и подобаващо за времето в което живеем. Много от младите пастирчета днес трябва да се замислят малко и вместо да шарят с фйсбуците си по цял ден да прочетат малко класика. Нашата демокрацията е в състояние да унищожи всяка свобода в името на равенството. Дано след написаното си вземат поука новите партийни инициативи на г-н Костов та докато изравняват полове и раси да унищожите свободата.
Всяка свобода изисква дисциплина и аскетизъм или изчезва без тях. Онези които разпознават свободата само за себе си и за приятелите си, нямат право да говорят за нея а камо ли да я представляват…
Г-н Грозев, напълно сте прав за характерното отбягване на сериозните теми както от страна на духовните служители, така и от страна на повечето коментатори в Пастир.орг. За съжаление, българските евангелисти показват твърде тясна кройка на своя светоглед. Несъмнено има сериозни и просветени коментатори в Пастир.орг, които откликват адекватно на сериозните теми, но средната тенденция е да се пише патетично или заядливо във връзка с пикантните теми.
Според мен българският евангелизъм все още изстрадва ограниченията, наложени му от тоталитарната система, която го бе вкарала в своя калъп. Но нека цитирам Бердяев: „Материализмът е … устрем на покорността, послушанието пред необходимостта, пред несвободата“ (Съчинения в 6 т., 3, 27). Българските евангелисти според мен още не са осъзнали нуждата от освобождение в религиозен и социален смисъл. Те робуват на деноминации и догми, на политици и властници. А това е трагично и убийствено за Духа, Който действа само в атмосферата на свобода!
Не споделям вашето мнение напълно, но това е нормално между мислещи хора. Наблюдавайки дискусиите тук, които в по-голямата си част са доста полезни, забелязвам няколко типа хора. Първо, хора които никога нищо не казват освен … ами нека си го кажем – откровени глупости. Няма смисъл дори да ги изброявам.
Втората група са хора които нападат другите за щяло и за нещяло но когато ги ангажират се чудят къде да се скрият или да се обидят. Потопяват се като подводници и излизат на повърхността чак след седмица две. В това число могат да влязат толкова много все един и същ тип хора. В началото мисля че бяха Собаджиев, Петков, Киряков, Еленков, Василев, Добрев, Костов и други. Които ги пропускам да не се обиждат не го правя умишлено.
Третата група от хора обаче ми дава малко надежда. Те не знаят много нито се правят че знаят много но това което го знаят го знаят. Това са Страхил, Вяра, Илия, Иван. Те все пак показват някакво развитие на мисъл и логика. Това е единствената ми надежда че църквата в България все един ден ще започне да мисли ако чете и се старае.
Възможно е да има и други начини. На мен поне не са ми известни. Вероятно учители в системата като г-н Пеев, г-жа Илиева и г-жа Димитрова ще посочат и други способи за да се постигне едно по-добре ниво сред пастирите и неделните учители. В противен случай, цялото евангелско движение от най-малкия до най-големия страда.
Г-н Грозев, честно казано, не виждам основания да поставяте в една и съща група Собаджиев, Петков и адв. д-р Костов. Нито по компетентност, нито по диалогичност – да не се спирам на разлики в личните качества. Да не говорим пък за приноса, който има адв. д-р Костов към Пастир.орг. Простете, но ми се струва, че имате други причини да недоволствате от него, защото забелязвам, че и при друг случай споменавате името му. Не бих искал обаче да отклоняваме дискусията по посока на личности. Имате право да харесвате или не харесвате някого…
Факт е обаче, че г-жа Вяра (Илиева или Нечия друга) , на която симпатизирате, не се включва в по-сериозни дискусии, пък и там, където се включва, все повтаря ни в клин, ни в ръкав припева: „Ах, колко лош е ВЕБИ“… А за Бердяев, за авторитаризма, за свободата – нито дума!… Аз лично бих се радвал да чуя мнението на една дама по тези последни въпроси.
Благодаря Ви г-н Грозев,затова че ме включвате в третата група, макар че аз самия не се намирам за достоен за тази класация. Има много по-начетени и по-надарени млади хора, които могат да бъдат включени там. Те четат pastir.org , коментират помежду си дадени теми, но по една или дреуга причина избягват публично да изразяват мнението си! Защо ли?
Защото всевиждащото око на „авторитета“, не спи и регистрира всяка изразена свободна мисъл!
Примери има много!
Но след като д-р Пеев е подхванал темата за свободата, вярвам,че по подобаващ начин ще анализира и възгледите на Бердяев, така добре изложени в “ За робството и свободата на човека“! Темата е актуална и почти болезнена за много хора!
Но доколкото съм запознат с дейността на доктора, щом е казал А , винаги има и Б, така че с нетърпение очаквам нови статии и коментари по тези теми!
Имах предвид че идва за малко и после се скрива като подводница и спада към тази група хора!
Не знам за чий авторитет говори Страхил, но ако все пак мога да вметна една последна мисъл, по-скоро доброжелателна препоръка а ла Бердяев, към г-н Костов и полит-сие които пак се умълчаха, защото ясно се вижда накъде отива тази негова политическа концепция в дясно.
Либертанството, г-н Костов¸ в чистата си идеална форма, съдържа в себе си една несъмнена истина, но е формално, лишено от реално съдържание и здрава фундамента. Затова в своя стремеж да се утвърди и да постигне абсолютна законност или да се превърне в стандарт за обществото, то води до фалш който разлага искрата на законната Божия истина на управление.
Това е проблема на протестиащите Бакалов-Пилев. Те виждат че имат нужда от свободата но разбират че не са пораснали духовно или дори умствено за да я приложат библейски. Затова се опитват да я налагат насилствено и протестно, което уж било протестантско. Ще имат да вземат – свободата не се нуждае от насилие. Затова внимавайте с идеите г-н Костов. Немската християн-демокрация и хитлеровия соц-национал са буквално на една ръка разстояние. И то съвсем не е ръката на Бога. Дано да не е вашата..
Бр. Страхил, приемам закачката за „всевиждащото око“ с приятелска усмивка. Моля, насърчавай младите хора да се включват в дискусиите. Щом са интелигентни, те знаят, че всяка дискусия или дебат се водят ПО ПРИНЦИП и в крайна сметка следва да бъде постигнато развитие на мисленето и общополезен резултат. Припяването на едни и същи мантри, които свидетелстват за предпоставеност и злонамереност към дадена тема или личност, и колкото и да се дискутира, да не се забелязва помръдване и на милиметър, е дразнещо и предизвиква заслужено порицание.
Но нека се върнем към Бердяев, когото и двамата с теб, бр. Страхил, ценим високо. Когато анализира достойнствата и недостойнствата на човешката личност в „За робството и свободата на човека“, той предупреждава: „Нужно е да различаваме в човека дълбинно и повърхностно „аз“. Твърде често той е обърнат към другите хора, към обществото и цивилизацията със своето повърхностно „аз“, което е способно да съобщава, но не е способно да общува“. Велико психологично и морално прозрение, нали?
Непродуктивно е дъвченето на едни и същи „съобщения“ за неща или лица. Pastir.org създава прекрасна възможност за изразяването на полярни мнения, но ЦЕЛТА е скъсяването и дори премахването на дистанциите. Мантросването е не само досадно, но и осъдително! Общуването на интелигентно и етично ниво – независимо от отправените критики и несъгласия с опонента – води към една християнска цел – СЪГЛАСИЕТО. А ние трябва да се съгласим, че като евангелски християни нито попадаме под „деспотизма“ на традиционните йерархично устроени църкви, нито допускаме „слободията“ на безкрайното и безрезултатно дърдорене на неуправляемите групи, претендиращи да бъдат християнски. Та нали имаме еклезиологията на ап. Павел в неговите Коринтски послания?!…
Уважаеми д-р Пеев, когато Бердяев е творил, не е съществувал проблемът с виртуалната и „реалната“ реалност, което не означава,че проблемът с дълбинното и повърхностното „аз“ е бил по-малък. Съвременните комуникации наистина сякаш съдействат за изграждането на едно пластмасово,силиконово или просто тежко гримирано повърхностно „Аз“, под което се крият“змии и гущери“. Измамата не е променила същността си, а само е използвала по-съвременни материали за прикритие.Овчата кожа е подменена с гортекс, а вълчите лапи – с леки салонни чепици! 🙂
Съответно виртуалната реалност носи нови, по-жестоки форми на контрол на „господарите“ или над „робите“, което поражда и новите форми на съпротива!
Под постинга за ересите един участник-Любопитен, съвсем накратко обясни колко е лесно да се създаде фалшив форумен“герой“.
Но от друга страна интернет пространството дава едно чудесно място за общение на свободни хора ,дори и да са пръснати в различни краища на света, стига само това общение да не става само пред монитора, но да се осъществяват реални ,братски взаимоотношения! Там е и клопката- да сбъркаме виртуалното с реалното!
Но това е неизменна част от човешкото общество, било то физически реално или виртуално.
Имам честта да съм един от модераторите на една от тези “ неуправляеми дърдорещи групи“ и мога да ви уверя,че там намерих много ЛИЧНОСТИ с копто имам реални взаимоотношения и които съм горд да наричам свои приятели, братя и сестри, дори и не винаги да съм съгласен с тях. И ,докторе, много от тези хора четат книгите и статиите Ви и не само Ви уважават, но и обичат!
Аз също!
Що се отнася до участието на тези млади хора, за които споменах по-горе,мисля, че самата форумна платформа на пастир.орг е доста бавна за тях, на фона на други подобни платформи. От една страна „бавната“ платформа (би трябвало да) допринася за качеството на диспута, но от друга страна е непривлекателна за динамичния човек. Мисля че едно“свързване“ на форума с фейсбук, ще допринесе за по-голяма активност на участниците и ще намали вероятността да участват измислени „форумни герои“. От една страна вероятността да се пишат повече глупости е съвсем реална, но с добре формулирани правила за дискусия и умела модерация,това може да бъде сведено до минимум! Звучи доста еретично,но…
Сами виждаме че, епистоларната дискусия на Бердяев и Лоски, въпреки дълбочината на мислите, е отживяла форма на кореспонденция и в днешно време може би щеше да е под формата на един онлайн диспут! 🙂
И все пак, колкото повее чета Бердяев, толкова повече ме смайва актуалността на проблемите ,които засяга!
Уважавам мненията но може ли да говорим за Бердяев? Все пак това е темата. Страхил сам каза че не го беше чувал до преди няколко дни защото шроблемът с раздорите по фейсбук е в това че всеки е разбирач без да е чел. А от там и почва да пише че имало разлика между богословие и теология…
Брате Георгиев, не знам защо ,но вече за трети път се опитвате да ми „пришиете“ такова разбиране! Убеден съм,че не знам много неща, но точно това незнание да ми приписвате не е етично!
Колкото за Бердяев… да, наистина не бях чувал за него, прочетох някои негови творби, намерих къде има онлайн негови книги на български и „отклонението“ ми по посока на интернет свободата също е продиктувано от една негова книга. За един човек като мен е невероятна емоция да открия формулирани отговори на дългогодишни мои търсения и терзания!
Простете моя богословски(теологически) 🙂 непрофесионализъм и ако някъде бъркам , ме коригирайте с вашия професионализъм!
Все пак д-р Пеев точно каза, че идеята на форума е да достигнем до християнско съгласие!
Но братко Иване, ако искате да бъдете тук „господар“ в съответствие с бердяевата формулировка, знайте,братко, че аз не съм „роб“! 🙂
По Божията милост съм отдавна свободен!
Извинявай Страхиле изразил съм се неясно и понеже не ми отговори си изгубил нишката. От темата за Карандила те цитирам като си писал
„Никъде не съм говорил за доктринални несъгласия,а за някакви богословски такива”
Тогава един Маринов те хвана за разликата между двете та ми стана интересно. Можеш ли да обясниш каква разлика правиш между доктрина и богословие защото поне на мен не ми е ясно за какво говориш?
Няма нужда от намеса на админите, тъй като информацията е лесна за намиране с гугъл.
Предполагам,че става дума за тези коментари: Страхил Иванов on 19.08.2013 at 19:55
Иване, за мен е чест, че ме смяташ за стриктен в доктрините, но на теб не ти прави чест да изопачаваш думите ми! 🙂
Никъде не съм говорил за доктринални несъгласия,а за някакви богословски такива, които не са предмет на тази статия!…
Благодаря на Господа за това!
Bobi Marinov on 20.08.2013 at 15:19
Бихте ли обяснили разликата между богословие и доктрина?
Пределно ясно ми е че рискувам да си разваля имиджа, ама той и без това е доста лош! 🙂
Та брате Иване (честно казано ме съмнява да си точно ти 🙂 ) от коментара ми се вижда,че правя разлика между доктрина и цялото богословие(теология). В случая имам предвид че определени доктрини(напр за Спасението, за Троицата и т.н.) , които съставляват част от протестантското богословие и някои нюанси или подробности, с които не съм съгласен. Например не съм привърженик на индиректното благовестие и не мисля,че с песни и танци може да бъдем успешни благовестители! Сигурно хората, които работят по този начин имат своите богословски аргументи, а аз моите, но поне що се отнася до основните учения(доктрини) не съм забелязал или поне не знам да имаме някаква разлика!
Все пак ако бъркам, поправи ме!
Но както сам казваш : Може ли да говорим за Бердяев? 🙂
Бр. Страхил, малко избързваме с темата за „господаря“, „роба“ и „свободния“ според Бердяев, но ще имаме всички възможност да дискутираме по нея след ден-два.
Нека обаче наблегнем на оценката на руския философ, че някой може да се чувства като „господар“ в социален и религиозен смисъл (цар, президент, министър-председател, шеф някакъв, папа, митрополит, пастор, гуру и т.н.), а пък всъщност да е „роб“ – на политическата си власт, на самомнителността си, на харизмата или позицията си тук и там. И обратно, някой може да не заема никаква висока социална и религиозна позиция и с него „олимпийските божества“ на деня да се отнасят като с „роб“ (демек, кой е пък тоя, че да ни дава акъл), но тъкмо той да е „свободната личност“ и „господарят“. В случая най-удачна е съпоставката и противопоставянето на Исус Христос – Робът-Господар и императорите Октавиан Август и Тиберий – господарите-роби. А защо да не включим към втората група такива като Анна и Кайяфа и партиите на садукеите и фарисеите?…
Ранните християни – още преди Бердяев – са осъзнавали смисъла на тази духовна антиномия и затова Църквата – страдащата, кървящата, мъченическата – побеждава в крайна сметка желязното и мачкащо управление на Рим – уж могъщия, уж непобедимия, уж вечния… Имат ли днешните християни, които познаваш, бр. Страхил, такова антиномично разбиране за своето „робство“ и „свобода“?… И въобще как ги разбират тези състояния?…
Д-р Пеев, сигурно сте прав, че избързвам, но темата „Господар,роб или свободен“ е последваща на „Свободата и „авторитета“ в Църквата“. Разбира се Вие като философ не само по образование , но и по призвание можете да си позволите да ги разглеждате в различни аспекти, но за мен и предполагам повечето участници тук е по-актуално да разгледаме тези теми през призмата на случващото се в днешните християнски събрания!
Нека накратко да си кажа болката:
Последните 20 години целенасочено се проповядва и насажда убеждението че „лидерът“- пастор, пророк,апостол и т.н. води паството! Никой няма право да му противоречи,защото той има „видението“ за църквата?!? Лидерът определя какво да става с финансите, а стадото само трябва да дава! Едни „лидер от Пловдив например публично заявява нееднократно, че той е построил църквата със свои средства и стадото е длъжно да му дава дарение! Други имат наглостта да определят кой за кого и кога да се ожени…
Няма и помен от идеите на Лутер и неговото „Пастирско писмо до гражданите на Прага“. Свидетели сме на почти католическо разслоение на клир и миряни!
Виждаме как пишман-авторитети деребействат в събранията, които би трябвало да са събрания на светиите!
И всичките тези хора къде безропотно, къде явно се чудят какви са всъщност, какви всъщност са лидерите и какво изобщо има всичко това с Христос?
Бердяев дава отговорите на тези въпроси!
Страхил поставя много сериозно проблема за взаимоотношенията между „авторитарен църковен водач“ и „покорен църковен член (мирянин)“. Радвам се, че именно статиите за Бердяев подбуждат към тази дискусия! И макар че руският мислител визира в критиката си предимно православната ситуация, като епизодично говори за идентични ситуации в римокатолицизма, протестантизма и светската държава, то неговите концепции и изводи се отнасят и до българския евангелизъм – разбира се, който иска да проумее това…
По мое скромно мнение – не само като мислещ човек, но преди всичко като евангелски пастир и богослов – поведението на „пловдиския пастир“ и тям подобни е нарушение на основни християнски принципи и граждански закони. Свещенослужителят НЕ Е и НЕ МОЖЕ ДА БЪДЕ СОБСТВЕНИК нито на сградата, нито на паството си! Нито Исус, нито ап. Павел, нито който и да било от останалите апостоли не са притежавали синагоги и не са се титулували като „собственици“. У нас няма случай православни свещеници, въпреки че осъществяват поддръжка и ремонти на църковните сгради, в които служат, да се смятат за „собственици“ на сградата или паството (вижте какво пише в Устава на БПЦ). За съжаление, знам, че има сред евангелските служители хора, които са издали нотариални актове за собственост на молитвените домове на свое име. И поради това се перчат пред пасомите си, създавайки една неофеодална система. Това може и трябва да се оспорва по съответния законов ред!
Само култови водачи и гурута се изявяват като неприкосновени „собственици“ на имоти и подведомствените си паства. Сън Мюнг Муун създаде огромна финансова империя по този начин. Раджниш успя да си купи стотина Ролс-Ройса с парите на своите пасоми (разбирайте – овце). Има още много такива мрачни примери в областта на култовете и сектите.
Ако в дадена евангелска общност „пасторът“ лансира подобно учение, той не е според мен никакъв християнски и евангелистки водач, а – гуру, водач на религиозен култ, „господаруващ“ над вярата на наивните овчици. Тъй като съм „освободен“ и „свободен“ вярващ в Христа, такива САМОЗВАНЦИ ги игнорирам, защото виждам, че нямат нищо общо с ХРИСТА ОСВОБОДИТЕЛЯ, а самите те са РОБИ НА ДЯВОЛА. А от дявола се бяга, не му се служи безропотно. На дявола човек трябва да се противим с цялата си същност! Защото живеем в епохата на „свободата“ в Христос и постмодерността – не в епохата на средновековното мракобесие и крепостничество!