Каноничност и неканоничност в първия синодален превод на Библията

25.10.2016

Д-р Вениамин Пеев

Проблемът за „каноничността” и „неканоничността” на библейските книги никак не е маловажен за дадена християнска конфесия. Нещо повече, бих казал, че концепцията за формáта на библейския канон понякога може да бъде „въпрос на живот и смърт” в духовния смисъл – нещо като практическия резултат от способността да се произнесе „шибболет” вместо „сибболет” (вж. Съд. 12:6). По отношение броя и „боговдъхновеността” на книгите на Новия завет православни и протестанти нямат различия. И двете конфесии признават 27-те книги за единствено „боговдъхновени”, като се позовават на едни и същи патристични и църковни източници. Разминаването е по отношение на старозаветния канон. Протестантите приемат само 39 книги, докато православните – още 11 книги (заедно с допълнителни части към някои от каноничните книги). Подобно на православните католиците също приемат по-разширения формат на старозаветния канон, но се отличават от православното учение по това, че напълно приравняват „каноничните” и „неканоничните” книги по атрибута „боговдъхновеност” (Марковски, Ив. Въведение в Св. писание на Ветхия завет. Ч. I: Общо въведение. С., 1932. 119). Проблемът с приемането на неканоничните старозаветни писания в състава на Ст. завет обаче все пак остава с цялата си острота, защото голяма част от православните доктрини, които протестанството не споделя, се основават именно на неканоничните части на Библията. Ето защо протестантските представителства в България трябва да бъдат внимателни какви библейски издания купуват и ползват за лична или църковна употреба, ако искат да останат на реформаторската основа, очертана през XVI в. от Лутер, Цвингли, Калвин и техните съратници.

Проблемът за „неканоничността” на старозаветните книги в първия синодален превод
Когато се занимаваме с историята на първия синодален превод на Библията на български език, веднага прави впечатление особената тежест, която Св. синод поставя върху неканоничните книги. Тъй като основният аргумент на Варненско-преславския митрополит Симеон (1840-1937) за осъществяване на синодален превод на Библията е с това Православната църква да се противопостави категорично на „протестантите, които от години се трудят да посеят учението си в България” (Марковски, Ив. История на българския синоден превод на Библията. 18-19), то новият превод трябва да се отклони максимално от протестантското издание. Как разбира това радикално отклонение митр. Симеон, който е главният двигател на тази строго конфесионална инициатива за превода? На първо място, митрополитът, който има славата на един от най-просветените и политически активни православни йерарси у нас, поставя условието преводът на Ст. завет да се ръководи не от древноеврейския оригинал, както това са направили протестантските преводачи за изданието от 1871 г. Той критикува   докторите по богословие Ригс и Лонг, които владеели много добре древните езици еврейски, гръцки и латински, че превели „Ветхия завет… направо от еврейския текст, без да се има предвид приетия от православната църква славянски превод”. За един богослов, независимо към коя християнска конфесия принадлежи, подобен отзив не говори никак добре! Днес е известно, че в състава на няколкото синодални комисии, които са участвали в превеждането на старозаветните книги, не е имало хора, владеещи библейския еврейски език. Възможно е Варненско-преславският митрополит да е направил тази абсурдна бележка и да е установил тази позиция срещу древноеврейския език от съображението, че болшинството митрополити по онова време познавали библейския текст само по руския и черковно-славянския богослужебен вариант, но и това не може да бъде убедително оправдание, защото освен тясно конфесионалния привкус в случая е невъзможно да се види сериозна богословска обосновка.

На второ място, митр. Симеон недоволства, че в протестантския превод на Библията, който се е разпространил в много български домове през втората половина на ХIХ в., не са включени неканоничните 11 книги и части в Ст. завет. Ето буквално митрополитският отзив за „пропуските” в протестантското издание: „не са спазени приетите от Църквата наименования на някои книги, изпуснати са още и цели книги, които, ако и да не са вместени в еврейския канон на Св. писание, все пак са били признати за полезни, както от ветхозаветната, така и от новозаветната църква, та затова са прибавени в гръцкия и славянския преводи на Библията”. В това напълно произволно направено твърдение, както ще видим по-долу, има сериозни неистини и то очевидно е подбудено само от конфесионална предубеденост и патос. Няма никакви обективни основания да се твърди, че „неканоничните” старозаветни книги и части са били общопризнати за „полезни” от „старозаветната” и „новозаветната” Църква. Напротив, както ще видим, някои от тези текстове са били подлагани не само на критика, но дори са били забранявани от видни библеисти и йерарси в миналото.

На трето място, енергичното настояване на Варненско-преславския митрополит за библейско издание, в което непременно трябва да се включат „неканоничните” старозаветни книги, преследва целта да бъдат защитени онези тясно конфесионални доктрини, които произтичат предимно от тях и нямат основания в общоприетите канонични текстове. Този конфесионално обагрен апологетичен ход не се различава по същество от решението, взето на Тридентския римокатолически събор (1545-63 г.), който също има за цел да контрира протестантската инициатива за доктринално очистване на библейския канон. На този събор бива постановено пълното уеднаквяване по „боговдъхновеност” и „достойнство” между каноничните и неканоничните („апокрифни”) старозаветни книги. По този начин се целѝ да бъдат оправдани редица небиблейски учения, срещу които се противопоставят реформаторите. За да „парафират” този контрареформаторски ход, участниците в събора декларират: „Ако някой не признава за свещени и канонически всички книги, с всичките им части, както те обикновено се четат в католическата църква и се съдържат в древния общопризнат латински превод (т.е. Вулгата – бел.м.) и знаейки указанията на по-ранните предания, съзнателно пренебрегва тия книги – над такъв да бъде анатема” (Марковски, Ив. Общо въведение. 102). Странно решение, наистина, – да бъдат „анатемосани” всички протестанти, които четат онази Библия, от която са се ползвали Христос, Неговите ученици, ап. Павел, много от най-авторитетните представители на Ранната църква и редица водещи теолози на всички времена…

Противоречивото отношение на християнската традиция към „неканоничните книги”
postВярно ли е становището, че „неканоничните” книги и части (книги: Товит, Юдит, Премъдрост Соломонова, Премъдрост на Иисуса син Сирахов, Послание на Йеремия, Варух, 2 и 3 Ездра, 1-3 Макавеи; части: Молитвата на Манасия, Псал. 151, Дан. 3:25-95; 13-14 гл. и др.) на Ст. завет са били винаги признавани за „боговдъхновени” (при католиците) и „полезни” (при православните) за поучения на вярващи и невярващи и употреба в богослужебната практика? Един кратък преглед на историята на библейския канон ще може да ни отговори задоволително на този важен въпрос.

Когато ап. Павел пише, че „всичкото писание е боговдъхновено и полезно за поука, за изобличение, за поправление, за наставление в правдата” (II Тим. 3:16), той в никакъв случай не е имал предвид горните текстове, а онези старозаветни писания, които щели да бъдат признати от участниците в събора в Ямния (кр. на I в.сл.Хр.). В каноничния списък на юдейските теолози не само липсвали „неканоничните” писания, но дори някои от приетите днес за „канонични” били сериозно дискутирани, защото в тях не били видени неоспорими характеристики за „боговдъхновеност”. В Ранната църква много от най-авторитетните теолози и йерарси са предоставяли списъци на познатите ни днес 39 „канонични” старозаветни писания. Ясно изразени мнения за каноничността им изразявали св. Атанасий Александрийски, св. Григорий Назиански, св. Епифаний Кипърски и мн.др. светила през IV в. (Kelly, J. N. Early Christian Doctrines. London, 1989; 5th ed. 54 f.,). Според тях „неканоничните” книги или „апокрифи” не можели да бъдат част от библейския канон. А големият източен авторитет св. Кирил Йерусалимски ги определял като „извънканонични” и дори съветвал да не се изучават не само в школите, но и в частните занимания на вярващите. По-късно св. Йоан Златоуст, който се отличавал със своя вкус към изисканата елинистична литература, дава ласкави отзиви за „Премъдрост Соломонова” и „Премъдрост на Иисуса син Сирахов”, но от гледна точка на езика и стила им. Той бил впечатлен от дълбочината на библейската философия, представена от елинистичните автори. Трябва да се има предвид фактът, че Златоуст споменава тези книги във връзка с коментара си на Пролога на Йоановото евангелие, което също се отличава с философски характеристики. Същевременно обаче Златоуст подчертава изключително важното значение за християнските тълкуватели да познават еврейския оригинал на библейските книги, имайки предвид „каноничните” (Шиваров, Н. и Сл. Вълчанов. Вечното в двата библейски завета. В. Търново, 1994. 237). Както е видно, за този блестящ екзегет и оратор не е било достатъчно само ползването на превода на LXX, колкото и авторитетен да е бил той тогава.

Историята на библейския канон показва, че Православната църква, дори когато се позовава на някои съборни решения, не може да претендира за „установено” и „общоприето” становище по въпроса за „неканоничните” старозаветни книги, както е смятал Варненско-преславският митр. Симеон. Всъщност важни решения за състава на Библията са вземани само на поместни (локални), а не на Вселенски събори. Преди разделението на Църквата с взаимни анатемосвания през ХI в., за състава на библейските книги е дискутирано на следните три поместни събори: Лаодикийски (343-81 г.), Ипонски (393 г.) и Картагенски (419 г.). За отбелязване е фактът, че 59-то правило на Лаодикийския събор постановило, че „подобава да се четат” само „каноничните” книги и забранило да се четат „неканоничните” части на Ст. завет. Псалмите са само 150 и те, както и обявените за „канонични” книги, можели да се ползват в храма за литургични цели. Прави впечатление обаче, че били допуснати сред одобрените старозаветни писания 2-ро Ездра, Варух и Послание Йеремиево (Марковски, Ив. Общо въведение. 97). Вероятно тази непоследователност се корени в пригодността на техните текстове в богослужебната практика, а не поради библеистични основания. Забраните да се четат в храмовете „неканонични книги и части” били преповторени на Ипонския и Картагенския събори, като на последния събор присъствал и блаж. Августин. Трулският (или: Шести вселенски) събор, който преповтаря решенията на предишните поместни събори за състава на библейския канон, е оспорван от Римокатолическата църква. Известното 2-ро трулско правило преповтаря и списъците на св. Атанасий Велики и св. Григорий Назиански, тъй че не се внася нищо съществено различно от установеното вече мнение за ненужността на „неканоничните” книги по въпросите на вярата и характера на богослужението. Едва по-късни чисто православни събори, каквито са Йерусалимският (1672 г.) и Цариградските (1638, 1672 г.), издигнали значимостта на „неканоничните” книги за учението и практиката на Православието. Техните решения обаче нямат абсолютно никакво значение за становищата на Римокатолицизма и Протестантизма за канона на Св. писание. Любопитно е да кажем няколко думи за становището на високо просветения александрийски, а впоследствие и цариградски патриарх св. Кирил Лукарис (1572-1638). Като един от най-прогресивните и ерудирани умове на своето време, той осъзнава потребността от дълбоки реформи в православното богословие. Той разбира отлично, че реформата трябва да започне с ясна позиция за състава на библейския канон, който трябва да бъде върнат към разбирането на Ранната църква. Каноничният възглед на патриарх Лукарис съвпада с реформаторското разбиране за него, но и до днес православните църкви не го споделят.

В заключение бих искал да подчертая важността съвременните български протестанти да знаят и помнят заветите на Реформацията. През ХVI в. във всички значими документи, отразяващи протестантските доктрини, се вижда явното намерение да се скъса с теологичното и институционално наследство на Римокатолицизма. Затова протестантската позиция за библейския канон се различава от схващанията на католици и протестанти. В прочутата „Формула на съгласието” (1577 г.), съставена след смъртта на Лутер, Цвингли и Калвин, е записано по категоричен начин: „Ние вярваме, учим и изповядваме, че има само едно правило и норма (т.е. канон – бел.м.), спрямо която всички учения и учители трябва да се оценяват и съобразяват и която не може да бъде друга освен пророческите и апостолските писания на Стария и Новия завет… Други писания, били те на отците или по-скорошни богослови – без значение чии са имената им, не могат да се считат за притежаващи равен статут със Св. писания, но трябва да се считат за подвластни тям и да свидетелстват за начина, по който учението на пророците и апостолите е било съхранено в следапостолско време и в различните части на света… Св. писания остават единственият съдия, правило и норма, според които всички доктрини трябва да бъдат разбирани и отсъждани – кои са добри или лоши и кои са истинни или лъжливи” (Die Bekennthisschriften der evangelisch-lutherischen Kirche. Göttingen, 1952. 767.14-769.34). Ако претендираме за принадлежност към делото на Реформацията и съвременна богословска грамотност, би трябвало да възприемем тази неостаряваща и неотслабваща декларация за библейския канон. Тя има тясна връзка с християнската ни теория и практика.

 

Tags: , , , , ,

14 Responses to Каноничност и неканоничност в първия синодален превод на Библията

  1. п-р Янко Добрев-Силистра on 29.07.2014 at 22:27

    Благодаря на д-р Пеев за тази статия.Той е избрал есенцията по темата,но и много обстойно обхваща различните аспекти на проблема“Апокрифните книги в Библията“.Препоръчвам статията на всички.Важно е истината да достигне до всеки,който има желание да изучава сериозно Библията. Ако в една кофа с чиста минерална вода се постави само една капка отрова,последиците са фатални.Така са фатални и последиците от вкарването не тези неканонични книги в Библията,която е“чистото духовно мляко“.Някои пасажи от неканоничните книги се използват от православните свещенници с чисто финансова изгода и изнудване на хората за пари-молитви за умрели,раздавания,помани,и още много подобни суеверия.

  2. милан on 03.08.2014 at 9:30

    браво д-р Пеев , страхотна статия ,благодарности

  3. Рая on 06.08.2014 at 10:49

    Брат Янко нали ти най-много го рекламираше този превод на Библията бе?
    Как сега така се обърна на 180 градуса и стана против него?
    Обясни за последователите си поне?

  4. Veniamin Peev on 06.08.2014 at 18:26

    Уважаема Рая, п-р Я. Добрев никога не е рекламирал първия синодален превод на Библията, където неканоничните (апокрифните) книги и части на Ст. завет са смесени с каноничните, поради което доверчивият читател не би направил разлика.
    Доколкото си спомням, п-р Добрев само препоръчваше (което бих направил и аз), читателите, имащи ясна евангелска доктрина, да се запознаят със съдържанието и на неканоничния материал. А за пасторите такова запознаване е задължително! Иначе как бихме знаели кое, метафорично изразено, е „брашното“ и кое – „триците“ в християнското учение?

    Прави впечатление, че в последното библейско издание на ББД (2013) неканоничните книги са отделени от останалия корпус на Ст. завет. Не знам обаче дали всички евангелски читатели, които се снабдяват с това луксозно издание, сложено в бяла кутия, са наясно за разликите? Дай, Боже, това да е така!…

  5. п-р Янко Добрев-Силистра on 09.08.2014 at 10:41

    Многоуважаема Рая,въпреки че не си нито моя последователка,нито даже моя почитателка,ще ти препоръчам внимателно да прочетеш и анализираш всичко,което съм писал по въпроса.Убеден съм,че ще го разбереш.

  6. Рая on 09.08.2014 at 18:06

    брат Янко два цитата от вашия речник
    – В момента чета БИБЛИЯ ИЛИ СВЕЩЕННОТО ПИСАНИЕ НА СТАРИЯ И НОВИЯ ЗАВЕТ И НЕКАНОНИЧНИТЕ КНИГИ -НОВ ПРЕВОД ОТ ОРИГИНАЛНИТЕ ЕЗИЦИ- на Българско библейско дружество. Препоръчвам го особенно на колегите ,които проповядват.
    – Благодаря на д-р Пеев за тази статия.Той е избрал есенцията по темата,но и много обстойно обхваща различните аспекти на проблема“Апокрифните книги в Библията“.
    Как да се разбира че ни препоръчвате превод с апокрифните НЕКАНОНИЧНИ КНИГИ?

  7. п-р Янко Добрев-Силистра on 09.08.2014 at 23:28

    Рая,пропуснала си и това :
    п-р Янко Добрев-Силистра on 01.07.2014 at 9:17
    „Колега Пеев,даже не ми се коментира простотиите на православната църква.Препоръчах новия превод на проповедниците,защото ние сме длъжни да прочитаме всеки превод на Библията,за да имаме информация и според дадената ни от Бога благодат, да подготвяме грамотни и ясни проповеди.Наличието на неканоничните книги в този превод е меко казано смущаващо.Те са ерес,раково образувание,духовна отрова. Не ги препоръчвам на хора,които за първи път четат Библията.Ние като проповедници,сме наясно с тях.“
    Пропуснала си и много други неща,но ти прощавам за заяждането.Господ да те зарадва !!!

  8. А. Стамболов on 10.08.2014 at 16:28

    До автора: 1. когато ап. Павел пише, че „всичкото писание е боговдъхновено и полезно за поука, за изобличение, за поправление, за наставление в правдата” (II Тим. 3:16), той в никакъв случай не е имал предвид еврейската Библия, а Септуагинта. Надявам се да се досетите защо. 😉
    2. Въпросните книги се наричат „неканонични“ у нас, вероятно под руско влияние. В гръцкоезичните, англоезичните и т.нар. Православни църкви се наричат δευτεροκανονικά (deuterocanonical) – второканонични. Така е и правилно да се наричат, защото няма логика книги, присъстващи в канона (съдържанието) на Библията, да бъдат смятани за „неканонични“.
    Православната църква към момента няма единно становище по въпроса за библейския канон и второканоничните. В гръцката Библия те например са 10, а не както в българската 11.
    Така че въпросът изобщо не е прост и не може да се обхване от една статия.

  9. Рая on 11.08.2014 at 8:28

    п-р Янко Добрев-Силистра изчетох всичко по въпроса и не е само за неканоничените книги на библейско дружество а цялостно православно звучене на текста. А затова какво мислите по темата?
    Petio Nikolov on 02.04.2014 at 10:04
    Забелязах, че в новият превод на библията (от Библейско дружество) в Откровение 13 глава Между стихове 10 и 11 има добавен изразът “ Втори звяр от земятя. Печатът на антихриста „. Обаче никъде в главата не прочетох да става въпрос за печат , а само за белег. Печат няма !!! И защо пише за антихрист ? Никъде не прочетох в главата за антихрист , а само за 2 звяра – от морето и от земята.
    Реших да разгледам въпросът дали някой от двата звяра описани в Откровение 13 глава е антихрист и има ли печат?
    Ето какво установих:
    1.Никъде в Откровение 13 глава не се споменава думата „печат”. Няма такова нещо! Споменава се само за белег и число на звяра . Цитирам : Откр.13 „13:16 И принуждаваше всички, малки и големи, богати и сиромаси, свободни и роби, да им се тури белег на десницата или на челата им;

  10. п-р Янко Добрев-Силистра on 11.08.2014 at 13:47

    Уважаема Рая,изразът “ Втори звяр от земятя. Печатът на антихриста“ е обяснителен за това какво следва.Petio Nikolov е забелязал разлика в термините,които се разминават.Всъщност и в старогръцкият и новогръцкият оригинал на Откр.13 гл. лиспва термина печат,както е преведен на български и както буквално го разбираме.Така е в нашият превод.А значението на този израз в ст.16 би трябвало в наш превод да звучи съвременно така:“да им се постави „имплант“-нещо,което се поставя под кожата,вътрешно.Но това вече друга,много обширна и още по-много спорна тема.

  11. Veniamin Peev on 11.08.2014 at 19:05

    Г-н А. Стамболов, в никакъв случай не мога да се съглася с Вас, че „всичкото писание“, за което споменава възторжено ап. Павел във 2-ро Тим. 3:16, се отнася до … Септуагинтата! Откъде го измислихте това? Въпреки, че ап. Павел е от Тарс и е познавал елинистичните варианти на гръцкия език и неговите послания са съхранени на койне, той е бил ФАРИСЕЙ, а фарисеите четат своите Св. писания най-напред на евр. език! Също така ап. Павел доказва в посланията си отличното познаване на еврейското богословие, терминология, концепции, имена и пр.

    Напълно невярно е и твърдението Ви, че в западноевропейската терминология се наричат „девтероканонични“. Не сте ли чувал, че в протестантското богословие дори се наричат „АПОКРИФНИ“? В западното богословие се говори за „девтерономизъм“, но това е друго явление.

    Иначе съм съгласен с Вас, че Православието няма ясна позиция, както е в Протестантизма, например, че „неканоничните“ 11 старозаветни книги и още някои допълнителни части не могат да служат за догматична база на библейско-християнското учение. Центърът на моята статия обаче е напълно неправомерният претекст, афиширан от инициаторите на първия синодален превод на Библията, че съдбата на правилният превод едва ли не зависи от тези книги и части. Темата за „каноничността“ е само илюстрираща. Разбира се, че по този въпрос може да се пише още много.

  12. Николай Атанасов on 12.08.2014 at 8:08

    Защо се говори за „преводи“ на Библията, а не се споменават изданията на Св. Синод на Българската православна църква ?

  13. Veniamin Peev on 12.08.2014 at 18:59

    Отговарям на г-н Н. Атанасов: Статията се отнася до МОТИВАЦИЯТА за първия синодален превод на Библията. Тя е базирана на документи и исторически сведения от началото на ХХ в. Темата за православни издания от по-късно време – след 1989 г. – е съвсем различна. Тя изисква друга разработка.

    Д-р Вениамин Пеев

  14. А. Стамболов on 13.08.2014 at 8:33

    п-р Янко Добрев-Силистра, един съвет: проучете как стоят нещата със СЗ канон, прочетете и т.нар. „неканонични“ книги (те не хапят!), пък тогава пишете по темата. Така ще ни спестите някоя и друга простотия, която ни се налага да четем. 😉 Oт написаното от теб си правя извод, че не познаваш нито историята на библейския канон, нито въпросните книги. Защото ако познаваше едното или другото, нямаше да пишеш такива простотии. Жалко, че сред протестантите у нас има такива пастири! :(((

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Абонирай се за всички ЕВАНГЕЛСКИ НОВИНИ
ЗАПИШИ