“Богословието на кръста” според Мартин Лутер

17.10.2013

Д-р Вениамин Пеев
Богословието на кръста (theologia crucis), което е фундаментална реформаторска доктрина, представлява действителният теологично-философски връх на Реформацията. То може да бъде определено като “лакмусът за принадлежност” към евангелската теология изобщо. Неговата актуалност не е намаляла и днес, когато евангелизмът в световен мащаб и у нас обръща понякога по-голямо внимание на второстепенни учения и негови представители прахосват сили и време в занимания с несъществени проблеми. Големият богослов от близкото минало Джон Стот завеща на съвременния евангелизъм един фундаментален труд за Христовия кръст, в който отново напомня за необходимостта днешното християнство да се съобразява с доктрината за разпятието на Богочовека (The Cross of Christ. IVP, 1986).

Богословието на кръста в реформаторската система се корени в Богословието на кръста у ап. Павел и представлява развитие на богословската концепция за мъченичеството в Ранната Църква. Ето защо в настоящата статия ще се спрем най-напред на тези автентични източници преди да направим кратко изложение на реформаторската доктрина за кръста. Още тук ще подчертаем факта, че Лутеровото и Калвиновото разбиране за християнската доктрина изобщо е немислимо без концепцията за реалното страдание като предпоставка за реалното изкупление. За разлика от римокатолическото виждане за Христос и Църквата като триумфални и прославени без никакво петънце и облаче на страдание, реформаторите подчертават нееднократно, че изкуплението и спасението на вярващите в Христос е резултат от Христовото разпятие и се утвърждава в страдания и мъки. Славата е резултат от процеса на страданието, както благородният метал преминава първо през огън, за да се пречисти. Славата не е предшестваща разпятието, а разпятието предшества прославата.

Наченки на Богословието на кръста в Ранната Църква
Джон Стот подчертава необходимостта християните да “вярват, че във и чрез разпнатия Христос Бог се е самозаменил вместо нас и е понесъл нашите грехове, умирайки вместо нас със смъртта, с която ние сме заслужавали да умрем, за да можем да си възвърнем Неговото благоволение и да бъдем приети в Неговото семейство” (пак там, 7). Следователно концепцията за изкупителната саможертва на Христос не е тясно конфесионална – протестантска или евангелистка, но принадлежи на целокупната християнска теология. Това разбиране има сериозни историко-богословски основания. Още през II в., когато религиозната и социална атмосфера на територията на римската империя е особено враждебна към християните, някои от най-видните раннохристиянски апологети настояват, че Христовият кръст е най-впечатляващата изява на Божията милост към човека. За отбелязване е фактът, че богослови като св. Юстин Философ и Мъченик и Тертулиан се фокусират не върху триумфалното възкресение и възнесение на Христос, а върху Неговата кръстна смърт, в която съзират източник за насърчение, надежда и сила в периодите на жестоки гонения срещу вярващите. Тази крачка е твърде рискована, като се има предвид, че според обичайната представа на тогавашното общество “кръстът” е място на позор и заслужено наказание, а не място на победа. Религиозният противник на св. Юстин – Трифон Юдеинът – в никакъв случай не може да повярва в месианството на Исус от Назарет именно заради “повесването Му на кръста” (Justin, Dialogue, 89). Този ревностен юдеин посочва, че според Закона “обесеният е проклет от Бога” (Втор. 21:21). И той има основание да се противопоставя по този начин, защото юридическият смисъл на “кръста” в старозаветната и римската епоха е само наказателен, а не животворен. Философът Юстин обаче подхожда не папагалски към поставения проблем, а творчески – като истински задълбочен мислител. Правилният отговор за същността на Христовото дело не може да се търси само в “позорния финал”, а в цялостния живот на Христа, т.е. от Неговото раждане до Неговата смърт (Justin, Apologia I, 53). Освен това, старозаветните писания пророкуват за най-различни детайли от живота на Христос (Dialogue, 29). Те насочват към най-великия Пророк и Служител на Бога, Който е окончателният Победител на греха, осъждението на човека и смъртта. Следователно кръстните страдания и смърт на Христос не само че не са указание за слабост или опозоряване, но дори свидетелстват за духовната мощ и победа на Христос. По този начин св. Юстин противопоставя логиката на Св. Писания на човешката логика в съвременното му общество. Христовото разпятие е “сразило мощта на старовременната змия”, която е изкусила към грях прародителя Адам (пак там, 41; 94). Целият смисъл на Христовото въплъщение е именно сразяването на змията и падналите ангели, но окончателната победа се извършва от Христа на кръста (пак там, 45).

Тертулиан застава в своята апология на Христовото разпятие срещу всички слоеве на римското общество, които презират осъдените на кръст. В онази епоха на клеветнически слухове християните били квалифицирани като “най-големите злодеи заради някакъв тайнствен обряд, свързан с убиването на дете, с изяждането му и с кръвосмешение след пира, устройвано, както разправят, от кучета, които преобръщали светилниците – същински сводници, покриващи с мрак култа към нечестивата похот” (Апология на християнството, VII.1). Днес не е нужно да коментираме тези безумни описания за християните, възпоменаващи Христовата смърт с хляб и вино, но в Тертулиановата епоха те са били смятани за меродавни. Затова раннохристиянският апологет се ангажира със задачата да каже истината за Христовото разпятие на римското общество. “Ние сме едно цяло – пише с достойнство Тертулиан – благодарение на съзнанието, че принадлежим на една и съща вяра, благодарение на това, че имаме едно учение и че ни свързва една надежда” (пак там, XXXIX.1). А тази свързваща “вяра” и “надежда” е саможертвата на погиналия върху кръст Исус Христос! Тертулиан не се плаши да застане срещу озлоблението и клеветите на своите съвременници. През първите два века на християнската история вестта за “разпнатия Бог” предизвиквала жестоки и богохулни подигравки. Християнският Бог бил изобразяван като магаре, облечено в тога и държащо в ръка везни (пак там, XVI.1, 12). Затова Тертулиан е принуден да обяснява на езичниците: “Дървото, което се забива в изправено положение, е само част от кръста. А ние почитаме неприкосновения и целокупен Бог в него” (пак там, 7). И още: “Разкъсвани и окървавени от вашите изтезания”, оповестяваме: “Почитаме Бога чрез Христос” (пак там, XXI.28). Тук е видно, че апологетът подчертава реалната връзка на вярващите с разпнатия Христос именно в изтезанията и страданията, предизвикани от същата враждебна римска власт, която бе наредила Богочовекът да бъде осъден на кръстна смърт. Следователно Христовото разпятие не е място на позор, угризения или страх, а източник на духовни сили за Христовите последователи.

“Скандалът на кръста” в учението на ап. Павел
Св. Юстин Философ и Тертулиан са наясно с проблема за сблъсъка между различните възприятия на “кръста” в сферите на езичеството и християнството. Ап. Павел прилага оригинален подход, за да подчертае, от една страна, наличието на проблем в интерпретациите, но от друга страна, той атакува предубежденията и враждебността на противниците на Христовото изкупително дело. Подобно на Сократ, ап. Павел тръгва от позицията на своите идейни противници, според които Христовият кръст е “позор” и “скандал”. В Гал. 5:11 апостолът като че ли признава, че неговото учение за Христовото изкупление може да бъде идентифицирано като “съблазънта на кръста”. Употребената тук гръцка дума е “скандалон”, която съответства на еврейския термин “мокеш” със значение на “примка” или “камък за препъване”. В преносен смисъл “мокеш” и “скандалон” се отнасят до лице или предмет, които предизвикват религиозно негодувание у някого, но главно поради това, че негодуващите не са разбрали действителната им ценност. Този аспект на понятието “скандалон” е засилен в новозаветната му употреба. Сам Исус Христос отнася пряко или косвено термина или негови производни към Себе Си или към Своето учение (Мат. 13:41; 16:23; срв. Римл. 9:33 и I Петр. 2:8). Следователно можем да заключим, че ап. Павел възприема и засилва една тенденция на разсъждения, която се корени в Св. Писания и е прилагана от Христос – Разпнатия на кръст Изкупител. Но докато Христос поставя акцента върху факта, че Неговото дело е недооценено от сънародниците Му в Юдея и вместо да получи почитта на дългоочаквания Месия, бива пренебрегнат и отхвърлен като враг, то ап. Павел борави с термина иронично. Определяйки учението си за кръста като “скандал”, апостолът не отъждествява предмета на своята постоянна проповед като “позорен”. Напротив – учението за кръста представлява най-възвишената ценност в неговия живот и благовестителско служение! “Защото словото на кръста е безумие за тези, които погиват – съгласява се ап. Павел. – А за нас, които се спасяваме, то е Божия сила” (I Кор. 1:18).

Ап. Павел не отрича историческия факт, че за юдеите и римляните кръстът е жестоко и в някои случаи справедливо наказание за углавни престъпници: убийци, разбойници, бунтовници, които са предимно от “варварски” произход. Почитаният от всички римляни мъдрец Цицерон смятал, че самата дума “кръст” (лат. сrux) била “недостойна за един римски гражданин и свободен човек” (Cicero, In Def. Rabir. V.16). Затова римляните се изпълвали с толкова голямо презрение към агонизиращите жертви по кръстовете, че било прието за нещо обичайно да се подигравят с тях, да ги оскърбяват и унижават, удвоявайки по този начин физическите им и душевни терзания (срв. Мат. 27:39). Юдеите също имали реални основания да ненавиждат кръста и разпънатите на кръст. Не само разбойници, но и бунтари срещу римската власт намирали своята участ там. През 4 г. пр. Хр. римският генерал Вар разпоредил да бъдат разпънати 2000 юдеи в Юдея. А след Юдейската война (66-70 г.) римският генерал Тит осъдил на разпъване толкова много юдеи, че дърветата, които били подходящи за кръстове, свършили (Joseph. Antiquit. XVII.10.10). Християните също били разпъвани масово (Терт. Апология на християнството, XII.3), но тяхната реакция била различна от тази на римляните и юдеите. Както подчертава Тертулиан, християните били дори “благодарни” за присъдите и мъченията на своите врагове. “Ето в какво се изразява противоречието между Божиите и човешките дела – заявява апологетът – вие ни осъждате, а Бог ни освобождава”.

“Богословието на кръста” срещу “Богословието на прославата”
Реформаторското “Богословие на кръста” (theologia crucis) контекстуализира някои от основните мотиви на Павловото Богословие на кръста. Лутер и Калвин рязко го противопоставят на римокатолическото “Богословие на прославата” (theologia gloriae). Още през 1518 г., непосредствено след конфликта с папската курия за индулгенциите, Лутер атакува негативния характер на доктрината, която акцентува само върху победните и блажени аспекти на Христовото дело и християнския живот (Bonn ed., 5, 379, 1 ff.; 388, 4 ff.). “Богословието на прославата” представлявало неправомерно раздуване на някои мотиви в писанията на ев. Лука. Евангелистът подчертава Христовата мощ и слава, както и победоносното шествие на Ранната Църква в античния свят. Насърчението на Божията майка (Лук. 1:42, 46-54), химнът на небесните ангели при раждането на Спасителя (Лук. 2:9-14) и триумфалното Възнесение (Деян. 1:8) и изливане на Св. Дух над йерусалимската църква (Деян. 2:1-4) са част от жалоните по пътя на “побеждаващата Църква”. Тези победни мотиви се оказват любими на средновековния римокатолицизъм. Според Лутер “Богословието на прославата” трябва да бъде оценено с неодобрение, защото то представя погрешно разбирането за Богочовека като непрекъснато триумфиращ средновековен владетел. Тази погрешна теологична тенденция според Лутер произтичала от издигането на Христос “по образ и подобие” на папата, който е pontifex maximus не само в религиозния, но и в политическия смисъл. Дебатът, предизвикан от практиката на индулгенциите, отхвърля опита на войнствения папа Юлий II да събере по този начин средства, необходими за проекти на вътрешната му и външна политика. Лутер ясно формулира своите възражения в писмо до архиепископа на Майнц: “Огорчен съм от факта, че тази дейност е създала съвсем неверни впечатления у хората, т.е. нещастните люде вярват, че ако купят индулгенции, ще им бъде гарантирано спасение” (Бротън, Дж. Ренесансът. Изд. “Зах. Стоянов”, 2007, 125). Богатствата, мощта и благоденствието на триумфиращата Църква нямат нищо общо с евангелските принципи на Христовото учение за спасението на човечеството чрез голготската саможертва. “Истинската теология и знание за Бога – категоричен е Лутер – се намират в разпнатия Христос” (Bonn ed., 5, 388, 29 f.). Витенбергският реформатор отхвърля “Богословието на прославата” като антипод на Христовото благовестие и учението на ап. Павел и ранната Църква, защото в него са преплетени философски концепции от елинистичен произход. Следователно “Богословието на прославата” представлява деформация на новозаветното християнство с подчертано езически привкус.

Противопоставянето на “Богословието на кръста” и “Богословието на прославата” е особено категорично изразено в тезиси 19 и 20 на Хайделбергския диспут, където Лутер представя доктрината за кръста като единствено възможното чисто християнско учение. Лутер определя истински посветения на Христовото дело теолог така: “заслужава да бъде наречен теолог онзи, който възприема видимите и явни неща на Бога, видени посредством страданието и кръста” (WA 1, 361 f.; LW 31, 52). Всеки опит за заобикаляне на кръста и страданията на Христа и Църквата е деформация на Христовото учение и триумф на езичеството. Само Богословието на кръста сочи пътя на спасението!

Tags: , , , ,

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Абонирай се за всички ЕВАНГЕЛСКИ НОВИНИ
ЗАПИШИ