Богословието и социалните възгледи на Джон Уиклиф

11.08.2017

Тринайсет теологични и социални теми за Реформацията (по случай 500-годишнината от нейното начало)

Д-р Вениамин Пеев

Английският богослов, философ и политически анализатор Джон Уиклиф (ок. 1331-1384) основателно е определян като „утринната зора на Реформацията”.[1] Някои от основните реформаторски възгледи, които отличават протестната богословска и соиално-политическа вълна през ХVІ в. от средновековната църковна идеология, се намират в зародиш в мисленето и дейността на Уиклиф.[2] Той отхвърля авторитета на Папската курия в доктриналната сфера и го замества с ученията на Библията. Може би най-значимата заслуга в дейността на Джон Уиклиф е неговият опит да подготви такъв превод на Св. Писание, който неговите сънародници да могат да ползват като основа на своята християнска вяра. Възприемайки Августиновия възглед за предопределението, той изгражда своята еклезиология върху убеждението, че истинската Църква е невидима и се състои само от онези вярващи, които Бог е предопределил за спасение. Уиклиф категорично отхвърля „чудото на транссубстанцията” (лат. transsubstantiatio = „пресъществяване”) в учението за св. Евхаристия като богословски и философски несъстоятелна и исторически неоправдана. Той се обявява срещу целибата като небиблейска практика, която нанася повече вреда върху морала на църковните служители и вярващите.[3] Уиклиф отрича и ползата от монашеството, като критикува остро широко распространената практика на материално забогатяване на абати и епископи. В политическите му възгледи се забелязва тенденцията да издигне авторитета на светските управници над властта на прелатите, което става характерна особеност не само за Англиканската църква от времето на Хенри VІІІ, но отличава и политическата доктрина на германските и швейцарските реформатори. Трябва да подчертаем още тук обаче, че Уиклиф не развива една от най-специфичните доктрини на Реформацията – „оправданието само чрез вяра”, което ще направи по-късно Мартин Лутер.

Богословските възгледи на Джон Уиклиф

Историкът на Реформацията Оуен Чадуик пише, че когато лолардите, хуситите и валдензите „поглеждали към скалата, от която са били откъртени, те поглеждали към Библията и очаквали да видят полускрити тайните следи на библейската религия дори сред корумпираните прояви на ХV в.”.[4] Тези нетрадиционни групи вярващи възприемат фундаменталния възглед на Уклиф, че достоверна основа на християнската вяра и практика следва да бъде единствено Библията.[5] Тази концепция е развита в съчинението му Истината за Св. Писание (1378 г.). Библейският текст предоставя достоверната норма за оценяване и възприемане или отхвърляне решенията на съборите и декретите и енцикликите на папата. В Библията е казано всичко, което е достатъчно човек да получи прощение на греховете си и спасение от вечното наказание в ада. Уиклиф отхвърля авторитета на папството освен на базата на Св. Писания и от гледна точка на историята. Ако ап. Петър трябва да се смята за първия римски епископ, то той има правомощия по въпросите на вярата, доколкото те са му дадени от Христос. Връчването на „ключовете на небесното царство” на Петър от Христос е акт на божествена благодат и милост, но това не означава, че Петър е изместил Христос, Чиято власт е вечна (Мат. 16:19). Важността на Библията като източник на вярата касае не само клира, но и обикновените вярващи. Затова те трябва да четат Св. Писания ежедневно.  За да бъде достъпна до всеки грамотен англичанин, Библията трябва да бъде преведена и разпространявана на родния език. В епохата на схоластиката има различни опити за буквални преводи на части от библейския текст (Евангелията, Деянията, Псалтира) от стандартната Вулгата.[6] Те подготвят в съзнанието на англичаните пътя към възприемане на един цялостен библейски превод. Най-напред Уиклиф реализира със свои сътрудници превода на Новия Завет (1380 г.), а четири години след неговата смърт е готов и Старият Завет (1388 г.).[7] Преводът на двете части на Библията е буквален и следва стриктно текста на Вулгата, но самият факт, че Св. Писание е предадено на местния английски език, смятан от Църквата за профанен, е сам по себе си голямо постижение. Наличието на такъв превод е сериозна предпоставка за конструирането на местна, английска теология, каквато е тази на Джон Уиклиф.

В съчинението си Властта на папата (1379 г.) Уиклиф развива концепцията за Папската курия като човешка институция. Като такава, тя се стреми към пълна светска власт, простираща се над графове, князе и крале. Но папата няма нито небесни, нито земни правомощия да упражнява такава власт. С тази концепция Уиклиф се доближава много до философските и политически възгледи на Уилям от Окам (ок.1285-1347), който отхвърля възможността прелатите да се намесват в светските дела. В духовната област папата също не разполага с неограничени правомощия и власт, защото той трябва да покаже съответствие между моралния си облик и високия пост, който заема. Ако действително се смята за приемник на св. Петър, всеки папа трябва да има неговия характер и поведение, като изпълнява съветите на апостола да „живее благоприлично” (вж. І Петр. 2:12). Във връзка с критиката срещу папската курия Уиклиф развива възгледа си за папата като Антихрист.[8] Макар да има исторически и фактологични основания да негодува срещу неморалния облик и църковната политика на мнозина папи, Уиклиф по-скоро е силно повлиян от апокалиптичните настроения на своите съвременници поради трагичната епоха, в която живеят. Войните с Франция, чумната епидемия и нарастващият антагонизъм между клира и обикновените вярващи създават такова напрежение, което търси адекватната интерпретация на теолозите. Затова мнозина обвиняват водачите на Църквата за увеличаващите се беди на населението. Уиклиф обаче стига до там, че отъждествява с Антихрист не само папата, но и цялата Римокатолическа църква, която квалифицира като „църквата на прокълнатите”.

Това силно осъдително определение произтича според Уиклиф от сблъсъка между метафизичната предпоставка[9], че Бог като Творец преди създанието на световете е планирал Църквата да бъде съвършена, и реалното й порочно състояние, попадайки под властта на Антихрист. Тази метафизична предпоставка слага отпечатък и върху всички останали богословски възгледи на Уиклиф: за Христос, за Църквата, за св. Евхаристия, за предопределението, за спасението, за есхатологията и т. н. Съчинението За Църквата (1379 г.) разглежда проблема за „истинската” и „лъжливата” Църква. Еклезиологията на Уиклиф е също силно обвързана с възгледа му за Библията като основен авторитет, но тя е зависима и от възгледа му за предопределението – Августинова теза, която е доведена до крайност. Според Уиклиф „истинската” Църква е предсъществуваща като архетип в съзнанието и намерението на Бога. В земен смисъл тя придобива адекватно изражение само в ранната апостолска църква. Постепенно в по-голямата си част Църквата се деформира и отдалечава от архетипния си безупречен образ.  Този архетипен образ не се изгубва у Бога и продължава да се вижда само у онези, които не са станали подвластни на деморализиращата сила на Антихрист. Така „истинската” Църква се оказва предопределена да бъде съхранена от апостолски тип. Тя не може да бъде част от видимия свят, защото не принадлежи на него! За разлика от блаж. Августин, Уиклиф категорично отхвърля всяка възможност за „смесване” между „истинската” и „лъжливата” Църква.[10] Затова Църквата не е обединяване на „всички вярващи в едно тяло”, а представлява „тялото на избраните”, т.е. „предопределените от Бога”. На базата на библейското учение и реформаторската си еклезиология Уиклиф категорично отхвърля римокатолическия възглед за „чистилището”, защото не „заслугите на светиите”, а Божият избор решава съдбата на вярващите и невярващите.

Политическите възгледи на Джон Уиклиф

Политическата философия на Уиклиф изхожда от същите библейски предпоставки, които римокатолическите идеолози като св. Тома от Аквино (ок. 1225-1274) или Жил от Рим (умр. 1316 г.) използват, за да защитят правото на папата да упражнява власт в църковните и светските дела. Със съчинението си За църковната власт (лат. De Ecclesiastica Potestate) Жил установява папските принципи за превъзходството на Папската курия над светската власт. Историческият претекст за такава политическа теория е възникналият конфликт между папа Бонифаций VІІІ (1294-1303) и френския крал Филип ІV Хубави. Съперничеството между папата и църковните прелати, от една страна, и светските владетели, от друга, е характерна особеност за епохата, в която живее Джон Уиклиф. То показва неизбежността на критика и опозиция срещу папските претенции за мирска власт.

Подобно напрежение е налице и в английското кралство. Затова английският богослов, който е един от приближените на херцога на Ланкастър Джон (1340-1399)[11], се намесва ективно в неразрешения спор. Уиклиф следва преди всичко богословската система на блаж. Августин, представена в За Божия град, според която материалните блага, въпреки че се притежават от хората с Божието знание, не са плод на благодат. Материалното имущество, което едни нямат, а други го притежават в изобилие, е следствие от грехопадението. Различията между бедни и богати са причинени от греховете на алчност, кражби, несправедливост. Идеалната държава според Уиклиф е такава политическа организация, в която собственикът не е един или шепа хора, а всички обитатели. Този утопичен възглед несъмнено отразява есхатологичното описание в Исайя 11 гл. и живота в апостолската комуна в Деян. 4-5 гл.  Той е и опит да се пренесе едемската идилия в средновековната епоха, което на практика не би било възможно да се случи.

Критиката на Уиклиф срещу неоправданата тенденция на църковния клир и монашеството през ХІV в. да трупа материални блага и да тъне в разкош е основателна. В своите проповеди и съчиненията Trialogus, Dialogus и Opus evangelicum Уиклиф посочва, че манастирите са изменили на първоначалното си предназначение да бъдат места за духовно възвисяване и развитие. Вместо това, те са се превърнали в територия, управлявана от Антихрист. В съчинението си Възражения срещу калугерите (1380 г.) Уиклиф нарича монасите „врагове на религията”, „напаст за обществото”, които не се стремят към очистване от земните съблазни, но им се поддават на драго сърце и дават лош пример на обикновените вярващи. Техните проповеди свидетелстват за пълно непознаване на Св. Писания и дори му противоречат. Вместо да отхвърлят материалното, те го прегръщат и стават негови роби. Така се налага крайният извод, че манастирите са неподатливи на реформиране и трябва да бъдат закрити, като кралят и земните владетели ще вземат натрупаните манастирски богатства, за да ги раздадат на онези, които нямат нищо. Този краен възглед за монашеството и богатствата на Църквата в Англия е бил споделян от някои светски благородници, но едва крал Хенри VІІІ застава решително срещу корупцията на клира и монашеството, като изхожда от своите политически съображения. Реформите на Тюдоровата династия са насочени преди всичко срещу огромните богатства на английските манастири.

Уиклиф развива политическите си възгледи, които дават право на земните владетели да управляват своите поданици, в съчиненията За божественото управление, За божествените мандати и За държавното управление. Той използва богословския и юридически термин dominium, който има смисъла на „владение”.[12] В Средновековието терминът се свързвал преди всичко с „владението” на Бога или дявола. Божието владение може да бъде разгледано в 6 аспекта: сътворение, поддържане, управление, даване, получаване и заемане. Така Бог е единственият истински Владетел, Който може съвършено да поддържа и се грижи за Своето творение. Той може да отговаря на потребностите на всяко живо същество поотделно, защото ги познава „по име”. Но той може да дава правото на хора за владение в сътворения свят. Що се отнася до даването, получаването и заемането, те се реализират благодарение на Божията благодат. Затова никой човек не може да постъпва като Бога, без да му е дадена Неговата благодат. Единствено Бог може да „дава” материални неща, защото е Притежатал на Своето творение. Земният владетел може само да „заема” временно, защото онова, което дава, не е негово, а на Бога. Когато говори за човешкото владение, Уиклиф го разглежда като: естествено, държавно и евангелско. Моделът за единствено правилното и справедливо владение за всеки земен владетел е даден в Декалога (Изх. 20 гл.) и двете „големи заповеди” на Христос (Мат. 22:37-40). Библията предоставя  примери за всеки един от трите вида владение. „Естественото владение” е представено още в Бит. 1:26: „И Бог каза: Да създадем човека по Нашия образ, по нашата прилика; и нека владеят над морските риби, над небесните птици, над добитъка, над цялата земя и над всяко влечуго на земята”. Според Уиклиф в тази заповед личи липсата на право за притежание, егоизъм, алчност и облагодетелстване. Тук няма загатване за това, нещата и тварите, над които човек ще владее, да бъдат обособени като „мои” или „твои” – те са на всички. Грехопадението обаче замъглява правилното разбиране на тази заповед в съзнанието на владетелите.

„Държавното владение” в своите разновидности е резултат от грехопадението. Тогава се прилага собствеността над материалното, което е чисто човешка тенденция. Придобилите земни блага пренебрегват факта, че всичко принадлежи единствено на Бога (вж. Пс. 24:1). Те забравят, че земните блага са общи и трябва да се ползват от всички еднакво, защото Бог ги дава като наследство на всички. Разбира се, Уиклиф няма разбирането за някаква форма на демократично владение. Той е убеден, че владението и управлението на аристократите – графове, херцози, князе и крале – съответства на някои от добрите библейски примери, каквито са съдиите, които изпълняват Божията воля за контрол над народа. Уиклиф разглежда монархията като един правилен обществен строй. Кралят е необходим начело на държавното управление, за да установява ред и да бъде отговорен пред Бога. Не е добре мнозина да управляват от името на мозинството хора, защото всички са подвластни на различни грехове. Разбира се, истински справедливо и ползотворно за всички владение и управление в една монархия може да се постигне само ако кралят е справедлива личност. Любопитно в случая е, че Уиклиф сочи Юлий Цезар като добър пример на справедлив владетел, защото смята, че той е упражнявал божествена справедливост в Рим. Също така Уиклиф не отхвърля тираничната власт на краля, стига тя да контролира финасите и богатствата на Църквата.

„Евангелското владение” е свързано с личността и делото на Христос. Христологията на Уиклиф представлява едно философско и политическо разбиране за Христовото значение в съвременната му епоха. Според Уиклиф Христос трябва да бъде възприет такъв, какъвто е описан в Новия Завет. Той не притежава нищо![13] От една страна, Христос доброволно се е лишил от всички права на Бога, както това подчертава ап. Павел: „Който, като беше в Божия образ, пак не счете, че трябва твърдо да държи равенството с Бога, но се отказа от всичко, като на Себе си образ на слуга и стана послушен до смърт, даже смърт на кръст” (Фил. 2:6-8). Богочовекът също така не е притежавал нито дом, нито материална издръжка. Евангелистите пишат за Него: „Лисиците си имат леговища и небесните птици гнезда; а Човешкият син няма где глава да подслони” (Мат.  8:20; Лук. 9:58). Христос не се задържа на нито едно място. Той проповядва, пророкува, изцелява, дава храна на Своите слушатели на различни места, затова лолардите възприемат този модел на „странстващи” Христови служители. Христос, според Уиклиф, е първият Човек след Адам, Който демонстрира на дело чистотата и съвършенството на естественото владение, т.е. видимо е обстоятелството, че на Него Му принадлежи всичко, но той се отказва от Своето право на притежание, за да бъде споделено всяко материално и духовно благо с другите. По този начин Христос илюстрира смисъла и значението на Божията същност, която е „любов” (лат. caritas)[14]. Апостолите възприемат модела на Христос, което е видно в Деян. 4-5 гл. Затова ап. Петър декларира пред Красните врата на храма: „Сребро и злато аз нямам” (Деян 3:6), а ап. Павел пише за „любовта”: „Любовта дълго търпи и е милостива; любовта не завижда; любовта не се превъзнася, не се гордее” (І Кор. 13:4). Следователно християнската Църква трябва да възприеме като неотменим този „Христов закон” (лат. Lex Christi), който изисква от нея да бъде бедна в материален смисъл, но богата духовно. Уиклиф е убеден, че Църквата не е подвластна на закони, които се основават на материално притежание и владение, които са прерогатив на светските владетели. Нейната организация и живот трябва да се ръководят единствено от духовните принципи на Библията и живота и делото на Христос и Неговите апостоли.

Социално-политическите възгледи на Уиклиф несъмнено имат близка връзка с идеологията на германските и швейцарските реформатори, които също настояват материалното владение и всичко свързано с неговото използване и разпределение да премине в ръцете на светските управници. Но схващането на Уиклиф среща и сериозна критика. То е оспорвано от редица автори от средите на францисканците, които също претендират, че подражават на Христос, но не отричат правото да Църквата да има материално владение. Така например францисканецът Уилям от Уудфорд или Уидфорд[15], който е познавал Уиклиф и е бил негов колега в Оксфорд, се противопоставя енергично на богословските и политически възгледи на Уиклиф. Според Уилям, Уиклиф поставя прекомерен и неоправдан акцент върху чистотата и хармонията в Едем, където са живели само двама души и действието на човешката воля не е било противопоставяно така на Божията, както след грехопадението. Затова всички негативни аспекти на човешкото общество трябва не само да бъдат разглеждани като следствие от грехопадението, но и като неизбежни в живота на човечеството.

[1] Michael, E. „John Wycliffe on Body and Mind”. – In: Journal of the History of Ideas (2003) 343.

[2] Dickens, A. C. The English Reformation. Fontana Press, 1988. 41 f.

[3] Неотдавнашните сексуални скандали, разтърсили Римокатолическата църква за пореден път, доказват основателността на критиката на Уклиф по този проблем.

[4] Chadwick, O. The Pelican History of the Church. Vol. III: The Reformation. Penguin Books, 1972. 369.

[5] Leff, G. “John Wycliffe’s Religious Doctrines”. 319-28; Lane, T. The Lion Book of Christian Thought. Oxford/Batavia/Sydney, 1992. 111 f.

[6] Geisler, N. and W. Nix. A General Introduction to the Bible. Chicago: Moody Press, 1982. 401 f.

[7] Ibid., 403 f. Вероятно текстът на Ст. завет е завършен от съратника на Уиклиф – Никълъс от Хиърфорд.

[8] Leff, G., op. cit. 322 ff.

[9] Ibid., 320.

[10] Уиклиф има предвид тезата на блаж. Августин за препокриването на „земния” и „Божия град”.

[11] Херцог Джон е третият син на крал Едуард ІІІ, който се ползвал с подкрепата на двора. Наричан е още Джон от Гонт (Гент).

[12] Вж. Souter, Al. A Glossary of Later Latin. Oxford: At the Clarendon Press, 1966. 112. Става дума за „владение” над имущество.

[13] Вж. Leff, G., op. cit. 319.

[14] Социалният смисъл на caritas и днес на Запад е свързан с благотворителността.

[15] За неговия живот се знае, че е бил активен като автор в периода 1380-1411. Съчиненията му били много популярни и е смятан за един от най-острите критици на еретиците в онзи период .

Вениамин Пеев е завършил ДА „Св. Климент Охридски” (София) и Лондонския теологичен институт с бакалавърска и магистърска степени по изкуствата. Специализирал е в Лайпциг и Оксфорд в областите на Библейската екзегетика, История и богословие на реформацията и Руската религиозна философия (ХІХ-ХХ в.). В Оксфорд подготвя докторска дисертация под ръководството на видния английски теолог митрополит д-р Калистос (Уеър). Защитава успешно дисертацията си в НБУ (2009 г.) с български научен ръководител проф. дфн Калин Янакиев. В България работи като преподавател и главен редактор на годишника на ВЕБИ (София). Той е автор на следните книги: Бог, Вселената, човекът. С., „Нов човек”, 1992; Съвременни богословски системи (от Просвещението до наши дни). С., „Бъдеще и надежда”, 2009; Жан Калвин: философско-теологични аспекти на Реформацията. В. Търново, Изд. “Абагар”, 2011; Християнство и философия: проблемът за сътрудничеството. В. Търново, Изд. “Абагар”, 2012; Библейски еврейски език за духовните училища. С., Изд. „Нов живот”, 2014; Павел, Августин и Лутер: екзистенциалност на оправданието. Велико Търново, „Абагар”, 2014; Мъдростта на християнството. С., Изд. „Слънце”, 2015; Библейска екзегетика с фокус върху Стария Завет. С., Изд. „Нов живот”, 2016; Социални и богословски аспекти на Реформацията. С., Комунитас, 2017 (под печат). Предстои публикуването на сборника Християнство, наука, изкуство, култура е продължение на Мъдростта на християнството, публикуван от издателство „Слънце”.

Очаквайте в поредицата:

4.Учението на Ян Хус за Христовата църква

5.Предпоставки за реформаторското движение в Германия

6.Мартин Лутер преди 1517 г.

7.Мартин Лутер като библеист

8.Мартин Лутер и Томас Мюнцер

9.Мартин Лутер и анабаптистката есхатология

10.Филип Меланхтон като теолог

11.”Аугсбургската изповед на вярата”

12.Лутеровият характер

13.Историческата оценка на реформаторските движения в България

Tags: , , , ,

3 Responses to Богословието и социалните възгледи на Джон Уиклиф

  1. Ванги on 08.08.2017 at 22:24

    Много статии пускате наистина и всички на моя стар приятел от Логос брат Вени Пеев

  2. Mариян Георгиев on 10.08.2017 at 12:04

    Поредицата е прекрасна. Надявам се да пуснете всичко статии в едно издание защото е нужно. Ще се въздържа от коментари към настоящия текст защото забелязвам, че авторът избягва дискусиите и не отговаря на всички въпроси както преди.

  3. Veniamin Peev on 17.08.2017 at 20:07

    Уважаеми г-н Мариян Георгиев!

    Отговарям Ви с известно закъснение поради поредица от отсъствия. Държа да Ви отговоря, защото от коментарите Ви по темите за Реформацията личи, че сте интелигентен човек и показвате знание за тях. Тези статии представляват в съкратен вид някои важни според мен подтеми, свързани с Немската реформация. В началото на август т.г. излезе от печат моята книга „Социални и теологични аспекти на Реформацията“ (С., изд. „Комунитас“, 2017), в която тези и други проблеми са разгледани по-подробно. Богословски редактор на книгата е дфн Момчил Методиев. Предстои представяне на тази книга на 14 септември в София, в к-ца „Гринуич“ от 18:30. Ако сте в столицата по това време, заповядайте – тъкмо ще се запознаем.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Абонирай се за всички ЕВАНГЕЛСКИ НОВИНИ
ЗАПИШИ