„Благодат изобилна” на Джон Бъниан

29.09.2015

GraceAboundingД-р Вениамин Пеев

На 11 септември т.г. в Евангелска съборна църква – Пловдив, ул. „Лейди Странгфорд” № 21 бе организирано тържество, посветено на големия християнски писател от XVII век – Джон Бъниан (1628-1688). Събитието бе част от културната инициатива „Нощ на музеите и галериите” в града. В събитието бяха включени и музикални изпълнения на камерен състав от флейтисти с ръководител Ивайло Василев и квартет с ръководители п-р Благовест Николов и п-р Чавдар Нейков, които изпълниха класически евангелски песни. Известните художници графици Крикор и Мъгърдич Касапян представиха оригиналите на своите 15 графики от румънско-унгарското издание на „Пътешественикът” на Бъниан.[1] Настоящата статия представлява първата част на прочетения доклад на това културно събитие.

Мястото на Джон Бъниан в историята на английската литература

Големият историк на английската литература у нас, покойният проф. Марко Минков (1909-1987) писа, че Джон Бъниан е бил „предопределен да играе огромна, ако не много блестяща роля, в историята на английската литература”.[2] Следващите поколения отдават заслужена почит на литературното му дело – в близост до гроба на Бъниан са погребани такива колоси на английската литература като Уилиам Блейк и Даниел Дефо. Седемнайсeти век е литературният период на изтъкнати християнски творци като Джон Милтън (1608-1674) и Андрю Марвъл (1621-1678), на които Бъниан е по-млад съвременник. През този период се наблюдава необичаен за английската литература интерес към автобиографичния жанр – има данни, че тогава са написани повече от 200 автобиографии, което свидетелства за фокусиране върху личността, живота и драматичните перипетии на авторите.[3] Наблюдава се също така склонността към психологични анализи, което е продиктувано, от една страна, от по-високата оценка на авторите за човешката личност, а от друга страна, това свидетелства за един по-засилен философски интерес към човешкото битие. Авторите търсят отговори на въпросите „защо са се родили?”, „какви са техните житейски цели?”, „какъв е смисълът на техния живот?” Такива въпроси присъстват в английската литература през този период и са поставени особено остро в драматургията на Кристофър Марлоу и Шекспир, но техните герои са други, не самите автори и това неизбежно ги поставя в известна дистанция. В автобиографиите обаче е налице неподправената искреност на авторите, които са едновременно субекти и обекти на философски, религиозен, психологически и литературен анализ. Най-добрите образци на този английски жанр, сред които имаме основание да включим шедьоврите на Джон Бъниан, представляват едно актуализиране на религиозно-философската традиция, създадена от Павловите послания и „Изповедите” на блаж. Августин. Бъниан предлага много искрени и смирени самоанализи като отговор на Павловата препоръка: „Изпитвайте себе си дали сте във вярата; опитвайте себе си. Или за себе си не познавате ли, че Христос е във вас освен, ако сте порицани?” (II Кор. 13:5). Той сам признава, че Павловите послания  са му били „особено скъпоценни”.[4] Затова и често ги цитира в творбите си.

В две от най-значимите си творби – „Grace Abounding to the Chief of Sinners” („Благодат изобилна към главния грешник”) и „The Pilgrim’s Progress from This World, to That Which Is to Cоme; Delivered under the Similitude of a Dream” („Пътешественикът [от този свят до онзи]”) – авторът си спечелва заслужено място в златния фонд не само на английската, но и на световната художествена литература. В настоящата статия ще разгледаме първата творба на Джон Бъниан.

„Изобилната благодат” на Бога, която не бива да се отхвърля от грешника

Автобиографичната творба на Джон Бъниан – „Благодат изобилна” (1666)[5] – е първата по значимост в неговото творчество и има интересна съдба. Тя е написана в затвора в Бедфорд, където Бъниан е хвърлен поради обвинението, че благовествал като баптистки проповедник, т.е. извършвал религиозна дейност без съответното разрешително от властите.

Без да сравнявам по степен на достойнство нито авторовите съдби, нито религиозно-философските и литературни качества, бих поставил тази творба по искреността на авторовата изповед до такива разтърсващи творби като „Записки в подземието” на Достоевски или „Из дълбините” на Оскар Уайлд. Тук Бъниан е особено жестоко-критичен към себе си като човек, който дълги години се е съпротивил на Божия призив. Той определя себе си като „главният грешник”. В детските си фантазии малкият Джон дотолкова предпочитал пътя на злото и неправдата, че желаел да бъде „дявол”, който да бъде „мъчител” на другите, а не „измъчван” в ада.[6] Мисълта за Бога му била особено неприятна и той изпитвал удоволствие да бълва ругатни за щяло е нещяло. Поведението му било един непрекъснат „бунт” срещу Бога, въпреки че в младостта му имало няколко случая, когато като по чудо се разминавал със смъртта. По-късно той преценява всеки случай на избавление като протягане на Божията ръка към него. Затова Бъниан отнася към своя начин на живот укора на ап. Павел към грешниците през неговата епоха: „… когато бяхте мъртви чрез вашите престъпления и грехове, в които сте ходили някога според вървежа на тоя свят, по княза на въздушната власт, на духа, който сега действа в синовете на непокорството” (Ефесяни 2:2). Също така силно изобличителен за миналия си живот „без Бога” е блаж. Августин: „… грешах като момче, когато предпочитах празното занимание пред полезното или, казано по-правилно, полезното мразех, празното обичах”.[7] За човека на греха няма конкретна епоха – всеки би могъл да попадне в тази категория.

Както при ап. Павел и блаж. Августин обаче, Бъниан следва една оптимистична схема на своята творба. Макар да отделя десетки страници в своята автобиография за мрачните картини на духовните си пороци и падения, авторът поставя акцента върху Божията изобилна благодат, която има потенциала да прости и промени грешника. Благодарение на усърдно четене на Павловите послания и някои от тълкуванията на Мартин Лутер, например, върху Галатяните[8], Бъниан постепенно и сигурно стига до спасителното убеждение, че Божията благодат, т.е. милост и прошка без изискването на специални човешки усилия, прехвърля човешкия грях и вина върху Христа: „(Бог), Който за нас направи грешен Онзи, Който не е знаел грях, за да станем ние чрез Него праведни пред Бога” (II Кор. 5:21). Така Бъниан се присъединява към Августинско-лутеранската традиция на учението за „оправданието” – крачка, която в неговата епоха е толкова радикална на фона на консервативното англиканство, че среща сурова съпротива и се наказва със затвор.[9] Писателят-проповедник е принуден да заплати с 12-годишно лишаване от свобода[10] за своето дръзновение да прогласява пред своите съграждани посланието за „живота в Христа без дела”[11], които подсигуряват земно спокойствие и гаранции за райско блаженство. Бъниан възприема като водещ Павловия принцип за благовестие: „а ние проповядваме разпнатия Христос” (I Кор. 1:23). Той изповядва: „Опитвах се да покажа на всекиго пречудния Исус Христос във всичките Му служби, отношения и ползи за света. Опитвах се да посочвам, да осъждам и отстранявам всички лъжливи подпорки, на които светът се обляга и поради които погива”.[12] И Бъниан действително успява да докосне много сърца и да промени живота на стотици грешници: „сълзите на онези, които Бог събуждаше чрез моята проповед, бяха моята утеха и насърчение”.[13]

Какви са религиозно-философските и литературни достойнства на първата автобиография на Джон Бъниан – „Благодат изобилна”? Нека посоча, че тази творба не е така драматично структурирана, философски усложнена, богословски извисена, стилистично украсена, естетически изтънчена като „Изповедите” на блаж. Августин. В много отношения тя отстъпва също така на религиозно-философските творби на великия му съвременник Джон Милтън. Но какво сравнение по висотата на мислите и художественото майсторство може да се направи между възпитаника на Кембридж Милтън и обикновения, почти без образование Бъниан? Както обаче признават мнозина обективни историци на английската литература, именно фактът, че Бъниан е обикновен, почти необразован англичанин, който навлиза в литературното поприще не от университетския подиум, а с пламенността на един неповторим дух, търсещ духовни промени и растеж, го прави не само уникален, но и ценен. Бъниан не създава кръг от читатели, а множество от новородени хора – живи камъни на Църквата Христова! Той не е философ, не е богослов, не е познавач на ренесансовата мисъл и култура като Милтън или Марвъл, но преминава пред смаяния поглед на своите съвременници и бъдещи читатели безапелационно и внушително с авторитета на библейски пророк или Христов апостол. Простотата на неговата мисъл, език, стил е чисто библейска, затова посланието му е ясно, директно и ефективно. Този писател-проповедник рисува картината на универсалния грешник, предлага ключ към човешките сърца за Божията благодат и с личния си пример привлича мнозина грешници към Божията милост и прошка. Дори когато си служи с литературни метафори, Бъниан не се отклонява от главната си цел: „моето сърце бе пълно със загриженост да мисля да не би Словото да падне като дъжд върху каменисти места”[14]. Затова неговото влияние върху по-късни английски творци е огромно – достатъчно е да споменем такъв поетичен шедьовър, какъвто е химнът на Джон Нютън (1725-1807) „Amazing Grace” („Удивителна благодат”), който е известен с повече от 20 различни мелодии и се смята и днес за най-влиятелната творба на евангелската химнография. Бъниан доказва в своята епоха, украсена с имената на някои от най-великите английски философи, драматурзи, писатели и поети, значимостта на Павловите думи: „Но Бог избра глупавите неща на света, за да посрами мъдрите; също избра Бог немощните неща на света, за да посрами силните” (I Кор. 1:27). Методисткият евангелизатор Джордж Уитфийлд (1714-1770) се спира на този антиномичен Павлов пасаж, когато дава оценка за литературното дело на Бъниан: „Може би след първите издатели на Евангелието на благословения Бог това изказване не е било илюстрирано по-силно в живота на една личност … от обръщението, служението и писанията на онзи изключителен слуга на Исуса Христа – г-н Джон Бъниан”.[15] Такава оценка от представител на по-късно поколение е наистина висока и заслужена! Днес ние се прекланяме пред духовния заряд на творчеството на Джон Бъниан, защото то апелира по същия впечатляващ начин към нас и нашите съвременници както през далечния Седемнайсети век.

[1] За това високо постижение на българските графици ще стане дума в следваща публикация.

[2] Mincoff, M. A History of English Literature, vol. I (Naouka I izkoustvo, 1970) 588.

[3] Rogers, P. (ed). An Outline of English Literature (Oxford Univ. Press, 1998) 179.

[4] Bunyan, J. Grace Abounding to the Chief of Sinners (Moody Press, 1959) 22.

[5] На бълг. ез. творбата е издадена като втора част на сборника „Молитвата”.

[6] Grace Abounding, 8.

[7] Августин. Изповеди XIII.22.

[8] Grace Abounding, 49 f.

[9] Ibid., 97.

[10] Бъниан прекарва 12 години в затвора Бедфорд.

[11] Grace Abounding, 98 f.

[12] Ibid., 97.

[13] Ibid., 96.

[14] Ibid., 98.

[15] Calhoun, D. Grace Abounding. The Life, Books & Influence of John Bunyan (Christian Focus, 2005) 8.

Tags: , , , , ,

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.