Нужно е да се завърнем към една безкомпромисно апокалиптична теология… поради самите новозаветни свидетелства, които неизменно и категорично тълкуват посланието на Исус и неговата смърт и възкресение в апокалиптични категории… Както и другаде съм писал, при положение, че канонът на Новия Завет съдържа един подчертано апокалиптичен разказ за Исус, ако Църквата постави живота и мисленето си под неговия знак, това непременно ще я накара да приеме и неговата апокалиптична гледна точка. Ако оставим този разказ да фасонира живота и мисленето ни, ще научим мястото си на слуги, които имат задачата да бдят с очакване в това преходно време.
- Църквата има нужда от апокалиптична есхатология, за да провиди съдбините на Израел в бъдещето. Без надежда, ориентирана към бъдещето никой не може да твърди, че Бог е верен на Израел и съответно Божиите заветни обещания стават неразбираеми. Или още по-зле — ако Бог е неверен, той се превръща в едно непредвидимо божество, недостойно за доверието ни. Бог смята да застане зад своя народ (Второзаконие 32:36), когато настъпи определеният час и „Изкупителят дойде в Сион“ (Исая 59:20). Тези негови обещания се изпълниха по един изпреварващ начин в Исус Христос и в Църквата като прототип на есхатологичния Божий народ, което е само по себе си символ на Божието съвършено приемане (πρόσλημψις) (Римляни 11:15) на есхатологичния Израел.
- Църквата се нуждае от апокалиптична есхатология, за да тълкува Кръста като акт на спасение и преобразяване на света. Ако искаме да схванем колко централна роля има Кръстът, е нужно да видим не просто силата му да изкупва и прощава греховете на отделни личности. Кръстът трябва да се тълкува и като изкупителен акт в по-широките рамки на апокалиптичния наратив — чрез него Бог разрушава силите на стария ред и създава ново творение (Галатяни 6:14-16).
- Църквата се нуждае от апокалиптична есхатология, като инструмент на благовестието в своята политическа критика на езическата култура. Парливата острота на християнската есхатология е, че Исус е Господ и че един ден пред Него ще се поклонят всички управители и правителства (Филипяни 2:9-11). Християнското очакване на свършек ни напомня, че Цезар (във всичките му лица) може да се стреми към абсолютизъм, но на практика неговата власт е преходна. Християнската преданост на Господ означава да се противостои на властта, политиката и удоволствията на окръжаващия ни свят. Ако приучим очите си да гледат към онзи окончателен обрат на съдбата, никога няма да изпаднем в пригаждане или безучастност спрямо статуквото в този несправедлив свят.
- Църквата се нуждае от апокалиптична есхатология, за да противостои на духовното самодоволство и чувство за превъзходство. Обективизмът на неизбежния последен съд — който започва с Църквата — е удар и лекарство за претенциите на Църквата относно собствената й значимост (вж. 2 Кор 5:11-6:2). Църквата е слуга на Бога в едно преходно време, животоспасяваща лодка, която отвежда корабокрушенци вън от опасност и затова трябва да се бои да не би да се угои, да бъде приспана или да злоупотреби с положението си.
- Църквата се нуждае от апокалиптична есхатология за утвърждаването на физическото тяло. Апокалиптичната есхатология е в известен смисъл дуалистична между определени времеви и пространствени реалности (например небето и земята, настояще и бъдеще и т.н.). Същевременно, този дуализъм никога не се обявява за радикално отхвърляне на материалния свят всецяло. Защото апокалиптичната есхатология очаква Творецът да изкупи и преобрази сътворения ред като отказва да го изостави и предаде на тление. Бог изкупва това, което създава. Ето защо християните очакват възкресението на тялото, а не просто безсмъртието на душата (1 Коринтяни 15:35-58).
- Църквата се нуждае от апокалиптична есхатология като основа на мисията си. Възкресението и възнесението на Исус бяха знак, че възстановяването на Израел не е далеч (Деяния 1:11). Те обаче бяха и призив да се разгласи разрастващото се царство. Това свидетелство неизбежно поставя неговите носители в конфликт с един свят, който посреща враждебно посланието за господството на Исус Христос. Светият Дух дава сила на църквата и изгражда общността на вярващите като мисионерски организъм, чрез който Бог изкупва и съди. Без перспективата на „края на дните“ поръчението, което са получили християните губи до голяма степен своето съдържание и неотложност.
- Църквата се нуждае от апокалиптична есхатология, ако иска да говори за страданието и смъртта без да изневери на принципите си. Приелите апокалиптична есхатология християни няма нужда да отричат свързаните с настоящата епоха страдания и скръб. Нито цинизъм, нито отчаяние могат да повалят християните, които знаят, че тяхна цел е възкресението на тялото, за което Исус е гарантирал чрез собственото си възкресение. Затова християните знаят как да скърбят с надежда, когато са изправени пред ужаса на смъртта, със съзнанието, че един ден Бог ще обърше всяка сълза от очите им в своето ново творение.
[Richard B. Hays, „‘Why Do You Stand Looking Up Toward Heaven?’ New Testament Eschatology at the Turn of the Millennium“, in Theology at the Turn of the Millennium, eds. L.G. Jones and J.J. Buckley (Oxford: Blackwell, 2001), 113-33.]