Реформация или трансформация?

31.10.2015

Институт за българска протестантска история (2006)

Модерно стана в началото на 21. век в България да се говори за Реформация. Приближаването на приема ни в ЕС внесе постепенно и Деня на Реформацията, 31 октомври, като важен европейски празник и събитие не само за евангелските църкви, а за цялата европейска и западна цивилизация. Църковна реформация. За друга не се говори толкова много. Въпреки че една целокупна, по подобие на европейската, би променила много – от метрополията през проблемите с духовната криза до борбата с мафията. Това, което за други държави е вече историческо наследство, за България все още предстои. Със сигурност.

В контекста на въпроса за съвременната българска църковна реформация информираният наблюдател веднага забелязва няколко категорични недоразумения, които съпътстват този процес. Пример е херменевтичният конфликт около изясняването на редица богословски категории и дори отричането на „свободната воля” – тенденция в някои богословски и църковни кръгове. Тук се измества историческото значение на Реформацията, стига се и до разминаване с действителността. Въпреки че Мартин Лютер оставя в наследство своята защита за „поробената воля”, това съвсем не е официалната позиция на реформаторите. Истинският ум зад немската Реформация е най-близкият приятел на Лютер – евангелският богослов и реформатор Филип Меланхтон. Меланхтон подробно защитава позицията за „свободната воля” в първото систематично богословие на реформираната мисъл „Loci Communes” и в Аугсбургската изповед на вярата. Лютер не само не възразява на изданието, но подкрепя позицията на Меланхтон. По-късно последователите на Лютер се подписват под Аугсбургската изповед на вярата единодушно. Всъщност опозицията на Лютер срещу „свободната воля” е формативна и се дължи най-вече на нетърпимостта му към Еразъм Ротердамски, който пръв дефинира погрешно свободата на волята като „избор на благодат”. Лютер не стои срещу термина „свободна човешка воля”, а както изяснява Меланхтон, реформаторите се противопоставят на спасението без благодат, което прокламира Еразъм.

Принципно категорията „поробена воля” влиза в богословска дискусия и търси приложимост едва по-късно, през започналата вече Реформация и в постреформационните процеси, поради нуждата от налагане на обществено правило за гражданско управление. Тоест категорията „поробена воля” не засяга просто богословската доктрина на реформиращите се църкви в Европа, а преди всичко конфликта между управляващи и граждани и промените в общества и структури. Ето защо „поробената воля” не може да бъде поставяна като категория сред първите принципи на реформистката мисъл.

Понятието не присъства и в българското протестантство, където принципите на свободната воля са изконни и са били прилагани от всички евангелски мисионери от началото на 19. век и през Възраждането. Като резултат в българската протестантска история няма църкви, основани на принципа на „поробената човешка воля”. Ако такива в България се създават век по-късно, то те не са резултат на вътрешни закономерности и исторически динамики в българския протестантизъм, а на богословски сепаратизъм, на уклони към краен калвинизъм, неприсъщ на българския протестантизъм по принцип, а и на мажоритарното протестантство в света изобщо. Тази категория в калвинистичното разбиране е напълно непозната и на православните традиции. Тя има своите дълбоки корени в католицизма, с който Калвин не скъсва в своето богословие напълно. За разлика от другия швейцарски реформатор Цвингли и от германеца Меланхтон. Двамата реформатори са две имена от плеядата велики богослови, които застъпват спасението по Божия благодат и избора на тази дадена на човеците от Бога в Христа благодат чрез свободна воля. Отхвърлянето на спасението, нежеланието да се приеме Христос се осъществява също чрез собствено свободно, волево решение и човек носи отговорността си за това решение, за свободния си избор, на който има право, е тезата на Меланхтон и преобладаващите реформатори в немско- и англоезичния свят.

Всъщност интерпретации на Реформацията през призмата на несполучливи концепции, каквато се явява например конструктивизмът като крайно и сепаратистко учение, са неиздържани и нямат място в българския църковен и обществен контекст на дебата за реформация. Реално въпросите за реформационните механизми, модел и манталитет остават неотговорени от подобни сепаратистки и ретроградни интерпретации като конструктивизма – както за религиозните среди в България, така и за българското общество като цяло.

Механизъм на Реформацията
Класическият механизъм на Реформацията е динамично движение, което променя църковната структура, присъстваща до момента като филиал за упражняване на властта на дадена деноминация, централизирана в държавата. Движението е различно от структурата и богословието на дадената доминираща деноминация и цели, първо, освобождаване от тази власт, и второ – духовна еманципация. По тази дефиниция не е странно тогава, защо, бивайки чисто църковен процес, Реформацията приема бързо социално-политическа форма. Историческият пример са реформите на вкоренената в обществените структури Римокатолическа църква в Германия (Мартин Лютер) и Чехия (Ян Хус). Подобен пример има и в България. Той се нарича борба за независима Българска църква. Този процес е подкрепен от българските протестанти, от английските и американски мисии, но не е доведен докрай поради историческите обстоятелства около Освобождението ни и поради разминаване в разбирането за църковна структура и богословски аспекти на двете деноминации – православие и протестантизъм.

Същевременно, ако Реформацията е просто механично поправяне или структурно реконструиране, то кои са обществата, които един такъв процес би засегнал в България? Кой кого би следвало да реформира? Класическият пример протестанти против католици явно не е адекватен за България – и двете деноминации са религиозни малцинства. Протестанти срещу православни? Малко вероятно, защото във втората по големина християнска деноминация у нас след православието преобладаващите протестанти в България в своята идентичност са петдесятни християни, което от богословска гледна точка ги прави по-източни, отколкото западни в богословието си и по-близки до православието, отколкото католицизма. Протестанти срещу протестанти би било абсурден „реформационен” модел. Това би била нова форма на контрареформация. Тогава остава възможността нехристиянски срещу християнски религиозни групи – вид джихад у нас? Недопустимо.

Ясно е, че чисто механична реформация на религията в България е неприложима. Тогава кой е приложимият модел? Нуждата е тази, която определя целта и средствата, и тази нужда за България не е нужда от външна, формално конструирана, пренесена механично Реформация. Нуждата е от поправката на нещо развалено, което някога е функционирало – от трансформация вътре в християнина, в гражданина, в трите клона на църквите като сродни общества, и оттук до реформи в цялото общество. Страдащо вече две поколения от духовна криза и криза на идентичността.

Модел на Реформация
Какъв е отговорът на един модел на Реформацията от 16. век на проблеми в обществото ни, в което липсват морален и обществен стандарт, но изобилстват предразсъдъци и крайно консервативни концепции? В което общество броят на изоставените и малтретираните деца расте реципрочно на растежа на разводите, в което намаляват браковете, но се увеличават браковете на малолетни в социално слаби групи, в което нараства неграмотността, нараства зависимостта от наркотични вещества, наблюдава се реставрация на идеологиите на неонацизма и комунизма? Какъв успех би имала днес в България една чисто църковна динамика, възникнала в общество, основано и движено или от феодалноцърковни принципи, или от постмодерен хаос – защото всъщност това е поляризацията, посред която българинът е принуден да оцелява?

За съжаление забравя се, че моделът на истинската Реформация е бил процес на завръщане към парадигмата на Ранната църква. Това е моделът, който е основан на автентичните библейски, трансцендентни принципи на християнската вяра. Именно такъв адекватен модел е нужен за църквите у нас, за да се положи акцентът не толкова върху структурно-формалната църковна промяна, а върху вътрешната духовна трансформация. Такава Реформация може да бъде оприличена на пътуване, което променя и трансформира едно цяло поколение, генерирайки нова, вътрешна мотивация на вяра и живот. Фокусът на това пътуване не е толкова върху неговата дестинация – тя се явява второстепенна категория. Неговият по-важен резултат е не толкова просто стигането до целта, а самото време на пътуването към крайната цел, т.е. процесите, чрез които се извършва промяната. Трансформиране не само на фактори и структури, а на самия манталитет в процеса на достигане на целта.

Манталитет на Реформация
Като парадигма Реформацията започва много по-дълбоко от структурните промени в дадена църковна организация. Същността на истинската Реформация е вътрешна трансформация в сърцето на индивида, която го води до нов социален манталитет. Новият манталитет на личността увеличава потенциала и способностите на индивид и групи индивиди, така че те да могат да трансформиратат и реформират средата си.

Мартин Лютер пише в ранното си богословие за „несътворената благодат” или за благодат, която съществува сама по себе си и която трансформира човешкото сърце по Божието сърце. Ефектът от тази радикално трансформираща индивида благодат според св. Августин Блажени и младия Лютер е, че сърцето възлюбва Бога над всичко друго заради самия Бог. И оттук е способно да обича ближния си.

Такова разбиране е нужно и днес в България – не просто за да има структурна промяна в църквата, а за да може християнската вяра да има живи наследници. И да бъде това, което е за съвременните българи. Едно поколение, което е принудено да живее в криза, да замества мистичното, тайнственото и свръхестественото у Бога с идеологическите сурогати на атеизма и античовешки идеи, да не разчита на Божията любов и грижа, а на окултизъм. Общество, изправено пред деформирана, агресивна, антагонистична на всичко християнско секуларизация, е обречено. Реформацията, от която има нужда в България днес, не е промяна само на мисленето на пастори, свещеници и епископи, а трансформиране на манталитета на поколение българи, които не знаят почти нищо за християнската вяра и църквите, едно поколение, израстващо в сепаратизъм и самота. Но трансформация на манталитета, на светогледа може да бъде постигната само когато погледът към индивида и обществото минава през призмата на личната вяра в Бог и Божието Слово. Такова явление в началото на 21. век предвид процесите на упадък в обществото ни би предизвикало обществено-културна революция. Това би била нужната и автентична българска Реформация.

ПО ТЕМАТА:
95-те Тезиса на д-р Мартин Лутер

Денят на Реформацията

“Реформатори” без 95-те тезиси

Tags: ,

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Абонирай се за всички ЕВАНГЕЛСКИ НОВИНИ
ЗАПИШИ