ДЕКЛАРАЦИЯ от Теодор Ангелов

Във връзка с изнесените данни от Комисията по досиетата и направените обвинения, че съм сътрудничил на Държавна сигурност по време на комунистическия режим, държа да кажа следното:

От времето на моето детство до 1989 г. аз и семейството ми сме били непрекъснато обект на атаки и преследване от органите на комунистическата власт. По време на началното и гимназиално образование свидетелствата ми за завършване на учебната година и дипломи за завършено начално и средно образование ми бяха давани помежду последните ученици в класа, да не би да бие на очи, че не получавам някаква награда за отличния си успех. Още в трето отделение учителката ме изправи пред класа, за да ме покаже като син на „шпионин“ (току-що бе завършил процеса срещу пасторите). Не ми разрешиха да кандидатствам за висше образование (без такова разрешение от общината не можеше да се подават документи в университета), в казармата съм бил в трудова повинност.
След като се ожених репресиите се разпростряха и върху новосъздаденото семейство. Многократно съм бил викан на разпити в полицейските управления на София, бил съм арестуван, в дома ми направиха голям обиск, след което бях отведен за разпити от Държавна сигурност на прословутата ул. „Развигор“. След това бях подведен под съдебна отговорност и осъден на парична глоба в размер на около 6 мои месечни заплати за притежаване на незаконни предмети (от дома ми бяха конфискувани и иззети Библии, друга духовна литература, касетофони, моите проповеди, написани на ръка и още много други ръкописи). По-късно в дома ми бяха проникнали и монтирали подслушвателни апарати. Жена ми също бе привиквана в Държавна сигурност и веднаж е била малтретирана. Наблюдението над дома ми, над членовете на семейството ми, включително и над децата бе неотменна част от нашето съществуване. На баща ми след 1980 г. бе забранено да идва в София по никакъв повод. През целия период до 1989 г. не съм пътувал в Западна Европа, а дори за гр. Петрич ми бе отказан открит лист. За пръв път посетих Петрич след 1990 г.

Причината за това отношение на органите на властта ни бе съвсем ясна, ние бяхме вярващи и активни членове на баптистката църква. Макар, че аз съм бил редови член и не съм заемал някаква длъжност, това бе достатъчно да бъдем третирани по този начин. При това аз не бях някакво изключение от общото правило, по същия начин органите на властта преследваха десетки вярващи във всички църкви в България.

Не съм подписвал никакви декларации за сътрудничество с Държавна сигурност. Бил съм разпитван от тях много пъти, задържан, арестуван, следен и подслушван по всякакъв начин. Всички обвинения за сътрудничество с тях са изфабрикувани. Това е било винаги тяхната специалност. По времето на комунизма ни обвиняваха, че сме врагове на народа и англо-американски шпиони. Сега да ни обвинят, че сме били сътрудници на Държавна сигурност е абсурдно, но е в стила на всичките им репресии. По онова време те обвиниха в предателтво много от собствените си хора (т.н. Трайчокостовисти), изкараха ги шпиони и ги измъчваха в собствената им Държавна сигурност, както бяха измъчвали и пасторите и хиляди други „врагове на народа“, както обичаха да назовават своите противници. Какво остава да направят с някакви си вярващи евангелисти, които те мразеха неистово.

Аз искам обаче да кажа нещо повече. Държавна сигурност беше маша, използвана за т.н. „мокри“ поръчки, тези хора бяха само изпълнители. Зад тях стоеше идеологията и идеолозите на една партия, която беше обявила война на църквите и вярващите. Главната цел не бяхме ние, хилядите преследвани вярващи, целта беше по-висока: унищожаване на църквите и на вярата в Бога. Това бе декларирано много пъти и по всякакви възможни начини. И тук достигам до крайния резултат. По време на всички тези години на преследване и унижения, ние сме преживявали и истински чудеса на помощ от Бога, на намеса свише. Но не са ни били спестени и болки, рани и скъпи загуби. И все пак ние станахме свидетели на най-голямото чудо като резултат на жестокото преследване: оцеляването на църквите. Тези малки, безпомощни, преследвани църкви, обект на хули и репресии, оцеляха като по чудо. И веднага след 1990 г. започнаха да растат бързо. Това е нашето удовлетворение, това е Божията победа. Ние нямаме заслуга за това, ние само бяхме удостоени с честта да живеем в това време, да търпим преследванията и униженията и да бъдем обект на Божия милост.
Сегашната кампания за оклеветяване на църковни водачи е част от дългата битка на комунистическата власт против църквите и вярата. Тези камуфлажи с досиетата са много отдавна подготвен удар от страна на неприятеля на Божието дело; процесите срещу пастори и вярващи бяха изфабрикувани, атеистичните кампании и охулвания на църквите и водачите им в миналото бяха такива, този метод на злепоставяне на църковните водачи продължава и днес. „По делата им ще ги познаете“ казва нашата Библия и това важи както за нас, вярващите, така и за тях – богопротивниците.

В тази кампания, както и във всички предишни, има обаче един скрит елемент, който убягва от погледа на обществото. Инциатор на битката срещу вярващите, срещу църковните водачи и срещу всички църкви не е Държавна сигурност, те както казах, са само машите, инструментите в ръката на идеолозите на комунизма. А самите идеолози, истинските създатели на стратегията, генералите на погромите, остават скрити. Те избутаха на преден план Държавна сигурност и нейните жертви, за да отвлекат вниманието от своите партии, своята политика и жажда за власт. Има над какво да се замисли българският народ и неговата интелигенция.

За мен остава удовлеторението, че съм видял чудото на оцеляването на църките и вярата в България, независимо от комунистическите репресии. Остава разбира се и тежкият спомен за изживяните години и за понесените рани. Аз не считам себе си за герой, а за скромен участник по неволя в една космическа битка между Сатана и Твореца на всемира. Аз съм един от многото попаднали без да искат на фронтовата линия в тази духовна война. Но да бъда причислен към линията на Божиите врагове, не съм съгласен. Твърде голям трофей би било това за тях. Не бива да забравяме, че оставането ни на страната на истината дължим на многото герои на вярата, които дадоха живота си за нас. За мен това са моят баща Иван Ангелов и моята съпруга Ани. Твърде скъпи жертви сме дали в тази неравностойна борба.

Накрая искам да кажа още нещо за досиетата. Има една архива, от която наистина ме е страх. Доброто за тази архива е, че се намира твърде високо и не може да бъде манипулирана от човешки ръце. Това е крайното досие за всеки човек, и то е на небето. Там с другарите от Държавна сигурност, с партийните идеолози, подготвяли толкова много манипулации и разправии на земята, ще застанем на една нога. Пък ще видим, какво ще пише.