Лутеровият характер

Тринайсет теологични и социални теми за Реформацията (по случай 500-годишнината от нейното начало)

Д-р Вениамин Пеев

В съвременните протестантски общности често се говори и поучава за придобиването на християнски характер, който да бъде „Христоподобен”, „благ”, „смирен”, „одобрен” от Бога и т.н. Посочват се новозаветни пасажи като: „Вършете всичко без роптание и без препиране, за да бъдете безукорни и незлобиви, непорочни Божии чада всред опако и извратено поколение, между които блестите като светила на света, като явявате словото на живота” (Филип. 2:14-6). Акцентува се върху това, че Сам Христос поел участта Си на доброволна жертва, без да роптае и се съпротивлява. Дори се цитират Неговата препоръка като правило за поведение: „Не се противете на злия човек; но ако те плесне някой по дясната буза, обърни му и другата” (Мат. 5:39). Тези и други библейски модели и поучения се натрапват върху християнското слушателство, като се моделират хора, губещи инстинкта си за духовна самозащита и усета си за истина и справедливост. Такава тенденция е вид толстоизъм, но не и автентично християнство. Всъщност противниците на християнството искат да видят християни, които не желаят и са неспособни да реагират срещу изкривяването на библейските истини, опорочаването на спасителните принципи, фарисейското псевдодуховно поведение. Такова ли е обаче схващането на библейските автори за истинския пророк, за реалния Христос, за верния ап. Павел? Такъв ли е бил характерът на Лутер, на Цвингли, на Калвин? Който познава добре Св. Писания, си спомня, че успешните Божии служители никога не са били бездушни и апатични, когато е трябвало да защитават принципите на своята вяра. Христос, Който не държи бича и не укорява книжниците и фарисеите, не представя цялостния характер на Богочовека. Ап. Павел, който не дръзва да оспори вечната валидност на законовите разпоредби и не мъмри лъжебратята, заявявайки, че не иска да знае нищо и никого освен разпнатия Христос, не е достоверният пример на християнството като цяло и протестантството в частност. Лутер никога не би бил Лутер, ако не бе намерил сили и дръзновение да отхвърли папството, да изгори папската була и да заяви с риск да изгуби живота си: „Стоя тук непоклатим и инак не мога. Да ми помага Бог! Амин”. Не случайно най-близките съратници на Мартин Лутер като Меланхтон сравняват огнения харктер на реформатора със старозаветния прор. Илия и новозаветния ап. Павел. Самият Лутер е разбирал същността на Евангелието като „меч”, който поражда „сеч” сред неговите противници. В едно писмо до верния си другар Спалатин той пише: „Не си мисли, че Евангелието може да бъде разгласено без шум, разбъркване, бунт. Не можеш да направиш перо от меч. Божието Слово е меч: то е война, отхвърляне, разбъркване, унищожение, отрова. То посреща Ефремовите чада, както казва Амос, като мечка на пътя или като лъвица в леса”.[1] Затова Лутер се изявява като непримирим античен воин в духовната битка с паписти, анабаптисти, радикални представители на Реформацията и хора, които изопачават или пренебрегват „чистото” Евангелие.

Реформаторският характер на Мартин Лутер

Протестантският теолог Герхард Ебелинг (1912-2001)[2] е напълно прав, че съществува пряка връзка между личността на богослова новатор и учението, което привлича вниманието на мнозинството. Големите богослови като Уиклиф, Тиндейл, Хус, Лутер, Цвингли, Калвин притежават несломими характери, когато утвърждават  възгледите, които проповядват. В Западната църква, можем да видим много твърди и последователни личности, които не се огъват пред опасностите, заплахите и санкциите на църковни и светски власти. Мекушавите християни, политическите хамелеони, инертните последователи на Христос не оставят след себе си крайпътни камъни, които мнозинството иска да следва. Само силните и непреклонните могат да реализират в живота си Христовия принцип: „И който не вземе кръста си и не върви след Мене, не е достоен за Мене” (Мат. 10:38; 16:24; Марк 8:34; Лук. 9:23; 14:27).

Когато говорим за връзката между характера на Лутер и силата на неговите реформаторски идеи, бихме сгрешили много, ако се фокусираме само върху произхода като предпоставка за силата на неговия характер и поведение. Вярно е, че самият Лутер често посочва своя селски произход, от който видимо не се срамува.[3] Филип Шаф удачно обобщава, че Лутер е бил „плебей без нито една капка патрицианска кръв”.[4] До голяма степен произходът на Лутер го приближава до мнозинството негови сънародници, които възприемат идеите и говоренето му като разбираемо послание, с каквото хуманистите не биха могли да се похвалят. Близостта на Лутер до обикновения германец личи в езика, с който си служи в своите речи и проповеди, дебати и реакции срещу отправените му обвинения. Това е език груб, често оскърбителен, но ясен и точен. Лутер не само не усвоява елегантността на латинския език на съвременните му хуманисти, но и не се стреми да я постигне. Той разсъждава и говори като рибаря Петър, макар да се прекланя пред концепциите на Павел. Той гърми като Йеремия и Амос, макар да притежава чувствителното сърце на Давид. Лутер е една много сложна натура, в която се сблъскват и ферментират много противоречиви качества и тенденции, но главната му цел е кристално чиста: да служи на своя народ чрез спасителното слово на Евангелието. Той гледа на себе си напълно искрено като на „беден, нещастен, недостоен грешник”, който е натоварен да изпълни великата задача на „светия”. В своето завещание (6 януари 1542 г.) реформаторът характеризира себе си и своето дело като „добре известни на небето, на земята и в ада”, но тук няма и сянка или ехо от висока самооценка.[5] Ебелинг търси причината за закалката на Лутеровия характер на християнин и богослов в перипетиите, през които бъдещият реформатор преминава. Богословските възгледи на Мартин Лутер са изковани в целия му драматичен, но целеустремен към Бога живот, в който няма хитруване, няма фарисейщина, няма нагаждане според ветровете на времето. Лутер става монах не защото епископът или папата биха харесали неговото решение. Той търси пътя на християнин, който вярва, че „е вдигнал кръста си и така следва правилно Христос”. Лутер се отказва от примамливото и перспективно поприще на юрист, защото юридическото понятие за „истина” и „правда” няма нищо общо с библейското учение за „истина” и „правда”. Личното духовно усъвършенстване стои по-високо от престижната роля на юриста: „Ако някога е имало монах, който би постигнал с усилията си своята цел, то такъв бих бил и аз”.[6] Библията и богословието го привличат неудържимо не защото новият му избор е по-печелившата карта за престижна кариера, а защото се надява това поприще да го приближи до спасението по пътя на богопознанието. За да направи човек такъв избор в живота си, се изисква изключителен характер! Самият Лутер оценява по-късно своя избор като единствено правилен, когато заявява, че „само опитът прави богослова”.[7] Християнският опит обаче трябва да бъде безкомпромисно праволинеен, какъвто е бил духовният опит на Мартин Лутер.

Водачът на германския протестантизъм

Именно твърдостта и постоянството в реформаторските решения на Лутер го правят не само привлекателна личност, но и всепризнат водач на германската Реформация. Достатъчно е да припомним поведението му в Райхстага във Вормс. На 17 април 1521 г.  представителят на императора и архиепископът на Трир  – д-р Йохан Ек, който е съдия на Лутер, се опитва да го притисне от позицията на властимащ. Ек задава два въпроса на подсъдимия: дали книгите, разположени на масата пред него, са негови съчинения и дали подкрепя съдържанието им пред височайшите особи в залата. На тези банални, но коварно поставени въпроси Лутер отговаря много съобразително. Той признава, че е автор на книгите, разположени пред него. На втория въпрос обаче, дали подкрепя публично съдържанието им, той не отговаря веднага, а моли за отсрочка. Когато такава му е дадена в рамките на един ден, той използва времето си за молитва и търси съветите на своите приятели. На следния ден той произнася прочутата си кратка Реч пред Райхстага във Вормс[8], която впечатлява със своята искреност, систематичност и безкомпромисност на убежденията. В края й Лутер заявява: „Ако не стане тъй – да бъда оборен със свидетелства от Свещеното Писание или с други видими осезаеми съображения (тъй като не вярвам нито на папата, нито на църковните събори, понеже е ясно като бял ден, че същите многократно са грешили и против самите себе си са говорили); ако не стане тъй – да ме оборят с писанията, подписани и написани от мен (а съвестта ми се опира върху словата Божии) – нито мога, нито желая да поправя, макар и една само думичка или да се отрека от нея, защото не само трудно, но и опасно и гибелно е да тръгнеш против собствената си съвест”.[9] В този знаменателен пасаж[10] Лутер изразява сбито идеологията на реформаторското движение. Единственият авторитет трябва да бъде Библията. Съборите и Папската курия не могат да бъдат по-висшестоящи от Божието Слово. Те са човешки и погрешими институции. Лутер няма основание да се чувства виновен за написаните от него съчинения, защото те се основават на главния авторитет за християните – Библията. Затова той отхвърля валидността на съда, пред който е изправен, независимо че там присъстват височайши светски особи като императора на Свещената римска империя, курфюрста на Саксония и принцове, както и висши църковни представители и теолози. Етикетът и задължителният протокол са нарушени не само от един груб германец със селски произход, но преди всичко от християнски теолог, който следва неотклонно своите убеждения и принципи. По-късно Лутер подчертава със задоволство, че чрез него „Бог побърква и вбесява всички дяволски и мирски князе”.[11] Изборът за такова поведение свидетелства за изградена личност с непреклонна воля. Във Вормс Лутер въплъщава в себе си Уиклиф и Хус, фокусира в дързостта си негодуванието и решимостта на своите сънародници да отхвърлят папския гнет. Единственият съдия, когото германският реформатор признава, е собствената му съвест, която не го осъжда, а го оправдава и насърчава. А това е така, защото Лутер е убеден, че е следвал единствено Божията воля. Той е знаел прекрасно уверението на ап. Павел, че чистата съвест на вярващия е угодна Богу: „Казвам истината в Христа, не лъжа, и съвестта ми свидетелства с мене в Светия Дух” (Римл. 9:1; срв. 2:15; ІІ Кор. 1:12; І Тим. 1:19; ІІ Тим. 1:3). Лутер успешно контекстуализира Павловия принцип в своята бурна и противоречива епоха.

Една от най-привлекателните черти на Лутер е неговото смирение като водач на Реформацията. Всички негови опоненти гледат на себе си като носители на особен „авторитет”, посегателството срещу който е равносилно на „кощунство”. За Лутер обаче има само един абсолютен авторитет – Христос. Без Христос всеки и всичко в Църквата е грешник и зло. В своя Коментар върху посланието към галатяните, който представлява огнена апология на реформаторската идея за „оправданието само чрез вяра в Христос”, Лутер противопоставя Христос на човешките понятия за „мъдрост” и „почтеност”. „Без Христос мъдростта е двойна глупост, а почтеността е двоен грях – убеден е реформаторът, – защото те не само не схващат мъдростта и правдата на Христос, но също препятстват и хулят Христовото спасение. Павел правилно нарича света зъл и нечестив, защото в най-доброто си състояние светът е най-лош. Най-чудовищните пороци са малки грешки в сравнение с мъдростта и правдата на света. Това препятства хората от приемане на Благовестието за правдата на Христос. Белият демон на духовния грях е далеч по-опасен от черния демон на плътския грях, защото колкото по-мъдри и по-добри са хората без Христос, толкова е по-вероятно да пренебрегват и да се противопоставят на Благовестието”.[12] Алюзията към „белия демон” според нас се отнася до гордостта и самочувствието на дявола, който традиционно се възприема от римокатолицизма като Луцифер, т.е. „носител на светлината” (вж. Ис. 14:12). На земята папата е онзи самозван авторитет в духовната област, който винаги се облича в бели одежди и се титулува „светейшество”. Лутер е убеден, че външната „белота” на папството не съответства на действителното духовно състояние на неговите представители, защото тяхната гордост е прогонила Христос от богословието и служението им. „Духовната гордост” е характеристика на „нечестивите”, не на онези, които следват Христос (вж. Пс. 10:2; Пр. 16:18; Марк 7:20-22). Затова Лутер внимава да не попадне като духовен водач под влиянието на „белия демон” на гордостта. През 1522 г., когато реформаторското движение се разпространява из цяла Германия и носителите на идеите за промяна започват да се наричат „лутерани”, той се противопоставя на тази тенденция: „Първото нещо, което искам от хората, е да не използват моето име и да не се наричат „лутерани”, а християни. Какво е Лутер? Учението не е мое. Нито съм се разпнал за някого… Как съм стигнал аз, една нещастна смърдяща торба с червеи, до точката, където хората наричат Христовите чада с лошото ми име?”.[13] Такова е истинското смирение на Христовия водач, който винаги се възприема като един от безбройните грешници в Църквата без ролята и делото на Христос. Също така и любимият на Лутер ап. Павел възкликва: „На мене, най-нищожния от всички светии, се даде тая благодат, да благовестя между езичниците неизследимото Христово богатство” (Гал. 1:15-6; Ефес. 3:8; ІІ Тим. 2:8-9).

Благодарение на Лутер протестантизмът отхвърля църковната практика да се  идеализират духовните водачи. Реформаторското движение въвежда такова понятие за „светията”, което не само се отличава от нереалистичното схващане на Западната Църква, но представлява едно продължение на новозаветното разбиране за Христовите последователи като хора от този свят. „Нашата святост – пояснява реформаторът – е на небето, където е Христос. Тя не е на света, пред очите на хората, както стоката е изложена на пазара”.[14] Лутер не се срамува да посочва своите недостатъци като човек от плът и кръв. Те обаче избледняват на фона на стремежа му Христос да бъде издигнат като „Начинател и Усъвършител на вярата” (вж. Евр. 12:2). Готхолд Лесинг (1729-1781) разкрива този протестантски възглед за християнина, когато изповядва в писмо до свой приятел защо се прекланя пред Лутер и неговото дело: „Аз изпитвам такава почит към Лутер, че когато всичко бъде взето под внимание, имам удоволствието да призная, че съм открил някои малки недостатъци у него, иначе бих изпаднал в опасността да го обожествявам. Човешките черти, които откривам у него, са еднакво скъпоценни за мен, както и най-ослепителните му съвършенства. Всъщност аз се уча повече от тях, отколкото от съвършенствата, взети заедно. Затова смятам, че си струва да ги изявявам”.[15] Адолф фон Харнак (1851-1930) подчертава обстоятелството, че макар различните германски конфесии да не възприемат всичко казано и написано от Лутер като задължително за своето християнско учение и практика, „почти всяка партия между нас има своя Лутер и смята, че притежава истинския”.[16] Един обективен подход за проследяване и анализиране делото на Лутер – героя на германския протестантизъм – изисква честност в говоренето за него и стремеж към разкриване както положителните, така и негативните черти и резултати. Идеализирането на образа и характера му са вредни не само в исторически, но и в духовно-етически смисъл.

[1] Schaff, Ph. History of the Christian Church. Vol. VII: Modern Christianity. The German Reformation. Oak Harbor, WA: Logos Research Systems, Inc., 1997. 406.

[2] Ebeling, G. Luther: An Introduction to His Thought.  Transl. R. A. Wilson. Philadelphia: Fortress Press, 1972. 31.

[3] WA, TR 3, no. 3838; LW 54, 282; WA, TR 4, no. 4035 и др. м. (Brecht, M. Martin Luther. In 3 vols. Vol. I: His Road to Reformation 1483-1521. Transl. by J. L. Schaaf.  Minneapolis: Fortress Press, 1993. 2).

[4] Schaff, Ph., op. cit. 405.

[5] Ibid., 404.

[6] WA 21, 254; WA 42/I, 134; WA 51, 34 (Brecht, M., op. cit. 70).

[7] WA, TR 1, 16 № 46 (1531).

[8] Лутер, М. и Т. Мюнцер. Оратори на немската реформация. Прев. В. Брюкнер и Б. Парашкевов. С., Наука и изкуство, 1984. 137-41.

[9] Пак там, 140-1.

[10] По думите на Майкъл Мулет стилът на тази реч има „епохално значение” и заслужава да бъде квалифицирана като „световна класика” на ораторското изкуство (Mullet, M. Luther. Methuen & Co, Lancanshire Pamphlets, 1986. 25).

[11] Brecht, M., op. cit. Vol. III: The Preservation of the Church. 1532-1546. 220.

[12] Лутер, М. Коментар върху Посланието към галатяните. Прев. Б. Маринов. ИК CMN, 2002. 17-8.

[13] WA 8, 685 (George, T., op. cit. 53).

[14] LA 35, 411; WA DB 7, 420.

[15] Lessing, G. E. Briefe an den Herrn P. betr. Fall Lemnius (1753): Bornkamm, H. Luther im Spiegel der deutschen Geistesgeschichte. 1955. 118 (Ebeling, E., op. cit. 33).

[16] Schaff, Ph., op. cit. 404 n. 989.

Вениамин Пеев е завършил ДА „Св. Климент Охридски” (София) и Лондонския теологичен институт с бакалавърска и магистърска степени по изкуствата. Специализирал е в Лайпциг и Оксфорд в областите на Библейската екзегетика, История и богословие на реформацията и Руската религиозна философия (ХІХ-ХХ в.). В Оксфорд подготвя докторска дисертация под ръководството на видния английски теолог митрополит д-р Калистос (Уеър). Защитава успешно дисертацията си в НБУ (2009 г.) с български научен ръководител проф. дфн Калин Янакиев. В България работи като преподавател и главен редактор на годишника на ВЕБИ (София). Той е автор на следните книги: Бог, Вселената, човекът. С., „Нов човек”, 1992; Съвременни богословски системи (от Просвещението до наши дни). С., „Бъдеще и надежда”, 2009; Жан Калвин: философско-теологични аспекти на Реформацията. В. Търново, Изд. “Абагар”, 2011; Християнство и философия: проблемът за сътрудничеството. В. Търново, Изд. “Абагар”, 2012; Библейски еврейски език за духовните училища. С., Изд. „Нов живот”, 2014; Павел, Августин и Лутер: екзистенциалност на оправданието. Велико Търново, „Абагар”, 2014; Мъдростта на християнството. С., Изд. „Слънце”, 2015; Библейска екзегетика с фокус върху Стария Завет. С., Изд. „Нов живот”, 2016; Социални и богословски аспекти на Реформацията. С., Комунитас, 2017 (под печат). Предстои публикуването на сборника Християнство, наука, изкуство, култура е продължение на Мъдростта на християнството, публикуван от издателство „Слънце”.

Очаквайте в поредицата: 13.Историческата оценка на реформаторските движения в България

8 comments for “Лутеровият характер

  1. Лутер, който е смятан за олицетворение на толерантността, ВСЪЩНОСТ,е имал доста крайни възгледи по отношение на евреите. През 1543 година той дори призовава техните синагоги и училища да бъдат изгорени, къщите им да бъдат разрушени, а състоянието на заможните евреи да бъде конфискувано.И наистина, на 10 ноември (рожденият ден на Лутер) 1938 г. в целия Райх синагогите горели. Протестантският епископ на Айзенах, Мартин Засе, не само възхвалил „благословената борба на фюрера за пълното освобождение на нашия народ“, но обявил Лутер за „най-големия антисемит на своето време“ и „предупредител на народа си срещу евреите“.

    На около 60 годишна възраст, Лутер написва книга, изпълнена с омраза към евреите. Ето няколко цитата:
    “Ако аз трябваше да кърщавам юдеин, бих го закарал на някой мост на Елба, бих окачил камък около врата му и бих го бутнал с думите: “Кръщавам те в името на Авраам.”
    “Синагогите им трябва да се палят.”
    “Или Бог трябва да е несправедлив, или вие, юдеи, нечестиви и безбожни. За около 15 века вие сте раса, отхвърлена от Бога.”
    “Какво трябва ние, християните да правим сега с тези покварени и прокълнати хора – юдеите? Ще дам моя верен съвет: Първо, трябва да опожарим синагогите им… после да разбием и разрушим къщите им… после да ги изгоним от страната.”
    “Техните домове /на юдеите/ трябва да бъдат разбити и разрушени. Те трябва да бъдат поставени под един покрив или в конюшня, като циганите, за да могат да разберат, че те са нищо повече от мизерни пленници.”
    “Нещо повече, те не са нищо друго освен крадци и разбойници, които няма ден в който да хапнат залък или да облекат и един конец, които не са откраднали и отмъкнали от нас чрез средствата на тяхното проклето лихварство. Така те живеят от ден на ден, заедно с жените и децата им, чрез кражба и грабеж, като архи-крадци и разбойници в най-неразкаяна увереност.”
    “Не съм ли ви казвал, че юдеин е такова благородно, скъпоценно бижу, което когато пръдне, Бог и всички ангели танцуват?”

  2. „Владо“ – като още неколцина тичащи след отдавна заминалия влак анонимници – пише откъслечни неща за юдеофобията на Лутер без да е чел досегашните статии по тази тема. Заради този „Владо“ и още половин дузина „Владовци“ нека повторя някои от казаните досега аргументи:

    1) Това, че „фюрерът“, Гьобелс или някой друг политически ненормалник се е мъчел да обоснове антисемитските си възгледи, използвайки името на Лутер, не прави Лутер „антисемит“.
    2) Като явление „антисемитизмът“ се появява през втората половина на ХIХ в.
    3)Преди появата на Лутер в цяла Европа има юдеофобски нагласи: в Англия, Франция, Испания и Португалия евреите са изгонени като малцинствени групи и е създадена юдеофобия. Същото може да се каже и за Саксония.
    4) В Германия преди Лутер юдеофобските настроения избухват главно поради инсинуациите на католическия теолог Йохан Пфеферкорн, който самият е евреин, но покръстен в католическата вяра. Пфеферкорн пише редица оскърбителни памфлети за своите сънародници.
    5) Срещу Пфеферкорн и католическата юдеофобия застават хуманистите Йохан Ройхлин и Фон Хутен, както и Мартин Лутер, Филип Меланхтон и други реформатори.Следователно първоначалната реформаторска позиция е в защита на евреите.
    6) През 1523 г. Лутер написва трактата „Че Исус Христос е бил юдеин“, който определя евреите като духовни братя на християните и се надява те да познаят Христос като Спасител.
    7) Трактатът „За юдеите и техните лъжи“, в който Лутер пише оскърбителни неща, те не са насочени към обикновените юдеи, а преди всичко към техните учители, равините, като доказва, че те са похулили и продължават да хулят Христос. Този трактат е написан и по повод прозелитските опити на равини да обърнат християни в Бохемия към юдаизма през 40-те години на ХVI век.

    На „Владо“ и „Владовците“ за пореден път ще кажа, че не познават фактите, свързани с т.нар. „юдеофобска нагласа“ в Средновековна Европа, включително и Германия. Наш „Владо“ дори не посочва заглавието на Лутеровия трактат, публикуван през 1543 г., не посочва и точното място в него, където Лутер пише против юдейската пропаганда, следователно не го е чел, камо ли да разбира за какво точно пише. Като всички анонимници в този сайт, „Владо“ е надскочил сянката на познавателните си възможности по темата.

  3. Няма причина за лична атака срещу мен защото аз не сам изразил собствени мисли. Просто съм цитирал Мартин Лутер. Написаното от вас следвателно е срещу Мартин Лутер и Еретичните му учения:

    Мартин Лутер рече:
    “Идиотите, сакатите, слепите, немите са хора в които дяволите са установили себе си: и всички доктори, които лекуват такива немощи, при все че те произхождат от естествени причини, са неграмотни дръвници…”
    “Разсъдъкът е най-големият враг, който вярата има; той никога не помага на духовните неща, но – най-често – се бори с божественото Слово, отнасяйки се с презрение към всичко, което произлиза от Бога.”
    “Сред всички други опасности на земята, няма друга по-голяма от богато надарения и находчив разум… Разумът трябва да бъде заблуждаван, заслепяван и разрушаван.”
    “Нашите тела са винаги открити за сатана. Болестите от които страдам не са естествени, а дяволски магии.”
    “Този глупак (Коперник) желае да обърне цялата наука на астрономията, но светите писания ни казват, че Иисус Навин заповядал на слънцето да спре, а не на земята.”
    “Който желае да бъде християнин, трябва да откъсне очите си от своя разум.”
    “Каква вреда би имало, ако човек каже една добра здрава лъжа в името на доброто и за християнската църква… една лъжа от необходимост, полезна лъжа, ефикасна лъжа, такива лъжи не биха били срещу Бога, Той би ги приел.” (Писмо до Max Lenz, ed., Briefwechsel Landgraf Phillips des Grossmuthigen von Hessen mit Bucer, vol. 1. )

  4. „Няма причина за лична атака срещу мен защото аз не сам изразил собствени мисли. Просто съм цитирал Мартин Лутер. Написаното от вас следвателно е срещу Мартин Лутер и Еретичните му учения“ (анонимният „Владо“)

    Наш ВЛАДО явно НЕ ВЛАДЕЕ реформаторската проблематика (както и българския правопис)! Явно той е чел някой сборник от времето на Хонекер или Брежнев, в който са сложени напосоки, без връзка и контекст мисли, казани от или приписвани на Лутер. В съветската литература за Реформацията, която впрочем е доста оскъдна, Лутер е наричан „еретик“ от писачи, които не знаят смисъла на това понятие. Както не го знае и наш „Владо“. Още ранните църковни писатели определят като „еретик“ учител, който пренебрегва или изопачава Св. Писание като „основа на вярата“ и отхвърля Христос като Единствен Спасител (вж. Деяния 4:12). Лутер не само че не прави това, но посочва Библията като ЕДИНСТВЕН ИЗТОЧНИК НА ДУХОВНИ ИСТИНИ, а Христос – като ЕДИНСТВЕН ОБЕКТ НА ВЯРАТА И СПАСИТЕЛ. В това отношение Лутер не си е изсмукал тези принципи от пръстите, както това правят „Владовци“, а следва една установена на Запад и Изток църковна традиция. Достатъчно е да цитирам само една мисъл на Лутер: „Трябва да пренебрегнем онези безполезни дърдорковци, които презират Стария Завет и казват, че повече не е нужен, защото всъщност ние все още вземаме основата на своята вяра от него“ (WA 12, 274). Това предупреждение се отнася и до „безполезни дърдорковци“ като наш „Владо“. Ще припомня и едно Лутерово мнение за Христос: „В Христос са скрити всички съкровища. Без Него те са затворени за нас“ (LW 54, 27).

    В хаотичните „цитирания“ на наш „Владо“ крещи популизъм, който не впечатлява осведомените по темата хора. Наш „Владо“ не е наясно с изисквания като: точно цитиране на оригинала; установяване контекста на цитата (литературен, исторически, социален); адресат на отправената критика; реторика, характерна за дадената епоха и т.н.

    Ще премина към цитат на самия „Владо“, който според него дамгосвал Лутер като „еретик“: „Разсъдъкът е най-големият враг, който вярата има; той никога не помага на духовните неща, но – най-често – се бори с божественото Слово, отнасяйки се с презрение към всичко, което произлиза от Бога“. Популистът „Владо“ няма как да знае, че с подобно изказване Лутер следва традицията на блажени Августин, който 11 века по-рано противопоставя „разум“ (ratio) и „вяра“ (fides), като дава предимството на „вярата“. Лутер е напълно прав, че ако „разсъдъкът“ „се бори с божественото Слово“, той е „враг“ и дори „предател“ спрямо човека и Бога! Лутер не отрича ролята на „разума“, но той трябва да бъде „духовно просветен“! Ако наш „Владо“ бе „духовно просветен“, щеше да разбира за какво иде реч.

    Завършвам с един характерен цитат, който Лутер казва за своя противник, католика д-р Йохан Майер от Ек: „той вони пак на своя козел Аристотел“, което означава, че отрицателите на Св. Писание и Христос от лагера на схоластите като основа на вярата са просто ЕЗИЧНИЦИ, А НЕ ХРИСТИЯНИ. Опасявам се, че подобна констатация може да важи и за „Владовци“… Дано не съм прав!

  5. Лутер за жените:
    “Словото и делата на Бога са напълно ясни, че жените е възможно да бъдат единствено или съпруги или проститутки.” (Works 12.94)
    “Дори да се изтощават и износват от раждането, няма значение, нека раждат деца докато умрат, затова те са тук.” (Works 20.84)
    “Бог създаде Адам собственик и господар над живите създания, но Ева развали всичко, когато го убеди да постави себе си над Божията воля. Така вие жените с вашите трикове и измами водите мъжете в грях.” („The bondage of the Will,“ 1527)
    “Когато бях дете имаше много вещици, и те омагьосваха и добитък и мъже, особено деца.”
    “Аз не бих имал състрадание към тези вещици, бих ги изгорил всички.”
    “Дяволът може толкова съвършено да възприеме човешка форма, когато желае да ни измами, че ние можем да лежим с нещо, изглеждащо като жена, от истинска плът и кръв, и въпреки това то да е самият дявол във форма на жена. Същото е и с жените, които може да мислят, че с тях в леглото е мъж, а това да е самият дявол и като резултат от тези връзки често се раждат дяволчета – половин смъртни, половин демони.”
    “Колко често демони на име Никс влачат жени и момичета във водата и там имат сношения с тях, с ужасяващи последици.”
    “Жените имат малък и тесен гръден кош и широк ханш, затова трябва да си останат вкъщи, да седят мирни, да пазят дома и да раждат деца.

  6. Наш „Владо“ продължава с ПОПУЛИСТКАТА си лавина от неубедителни цитати по ПОПУЛИСТКИЯ СИ НАЧИН: без посочени източници, без литературен и богословски контекст… Дори използваните посочки, скрити зад ‘Works’, не означават нищо, защото не е ясно дали това е „Ваймарското издание“ (WA), или американското издание на Я. Пеликан (LW). Последните зрънца от популистката лавина, естествено, нямат източници… Апропо, Лутеровият отговор на Еразъм „За робството на волята“ не е публикуван през 1527, а през 1525 година – популистът „Владо“ няма как да знае това!

    Нека видим КАКВО Е БИЛО ОТНОШЕНИЕТО НА ЛУТЕР КЪМ ЖЕНИТЕ в случая със СОБСТВЕНИЯ МУ БРАК.
    Мартин Лутер се жени за бившата монахиня Катерина фон Бора през юни 1525 г. След като описва избраницата си с най-нежни думи като „дар от Бога“, с характерната си склонност към хиперболизация той заявява, че „не би я заменил нито с Франция, нито с Венеция“ (WA, TR 1,49, 185=LW 54, 7-8). „Владо“, Вие казвал ли сте някога подобно нещо на момиче? Много се съмнявам, защото знам от учениците, на които преподавам, че такива ласкателства са чужди за устата на днешните момчета-грубияни, какъвто е вероятно и „Владо“.

    На второ място, Мартин Лутер гледа на християнския брак като на изпълнение на Божията воля в Бит.2:18. Затова той препоръчва горещо брака на всичките си приятели, дори и на големия си противник, архиепископа на Майнц Албрехт. Никой нормален човек, пише Лутер, не може „да се измъква от задължението за брак“ (WA 18, 410). Това е изключително смела постъпка, като се има предвид фактът, че обществената нагласа към брака е била негативна и жената през Средновековието е била с нисък социален статус. Не Лутер, а мъжът изобщо през ХVI век е говорел обидно за жената, гледайки на нея като на средство за чадородие и вършене на къщната работа. Жената тогава е била без образование, без професия, без права. Затова препоръчвам на наш „Владо“ да се върне към учебниците по Средновековие преди да бърбори куп недомислици.

    На трето място, Лутер е гледал на брака като на БОГОУТВЪРДЕН СЪЮЗ и МОДЕЛ НА ЦЪРКВАТА. той постоянно подчертава убеждението си: „Ще умра като човек, който обича и възхвалява брака“ (WA, TE 1, 474, 508=LW 54, 89-90 и мн.др.). В писмата си Лутер много често повтаря своето почтително мнение за християнския брак и съветва приятели и познати да се оженят. Ако той не уважаваше жената, нямаше да почита брака!

    Днешните младежи не гледат на брака като Лутер и ап. Павел. Непрекъснатото флиртуване и „пробване“ е тяхна практика. Ако наш „Владо“ имаше библейското и Лутеровото разбиране за брака, нямаше да прелиства сборници от времето на Хонекер и Брежнев и щеше да покаже почит към богословското дело на реформатора Мартин Лутер.

    Д-р Вениамин Пеев

  7. Най-добре го написа п-р Янко Добрев-О.Б.Ц-Силистра
    Никъде не прочетох Мартин Лютер да води борба с папата и да говори против индулгенциите. Напротив. Той защитава и папата и индулгенциите и ереста за чистилището.
    Да не казвам за вредите, които е нанесъл на евреите. Цялата реформация е била парите от индулгенциите да не отиват при папата, а да остават в Германия .
    Това е заиграване с ореола, който светските власти са изградили на Лютер . Реално погледнато, петдесятните и останалите евангелски църкви нямат нищо общо нито с Лютер

  8. Такива бъбривци като наш „Краси“ трябва да се научат първо, че името на реформатора е Л-У-тер, а не „Л-Ю-тер“, след това да помълчат няколко години, като прочетат по-дебели книги за делото на Мартин Лутер, после да помълчат още няколко години, докато се научат ДА МИСЛЯТ.

    „Цялата Реформация“ не се състои в борбата срещу индулгенциите и къде трябва да отидат парите. В Реформацията има богословие, култура, демократичност, хуманност и т.н. Но за да проумеят ЦЯЛОТО МНОГООБРАЗИЕ НА РЕФОРМАТОРСКОТО ДЕЛО, такива като наш „Краси“, „Владо“ и други недозрели бърборковци ТРЯБВА ДА УЗРЕЯТ. Всеки знае, че джанките, докато са зелени, са кисели, а тиквите трябва да пожълтеят, за да станат годни за ядене…

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *